maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

“Славеят”

@ Мая КИСЬОВА

СЛАВЕЯТ

Радиопиеса

Персонажи:

Славейковъзрастен самотен инвалид, бивш тон-техник в радио, който живее с възрастен самотен радиоапарат

Мъжки глас,  Краси Красимиров и съседа отдолу  

Женски глас,  Краси Красимирова и съседката отгоре

Славеят

януари – февруари 2019

Създадена специално за Конкурса за нова радиопиеса за възрастни по случай 80 – годишнината на Радиотеатъра на БНР.

СЛАВЕЙКО.      (слуша радио и си говори)…Тези новини няма ли да спрат, най-после?…Няма да спрат, няма да ме чуят, не ги интересува нищо, освен рейтинга им… Глупости!… Те не знаят какво е рейтинг, рейтингът не знае какво е новина!… Вече говоря само глупости… Слушам, мълча, спя, после отново мълча буден, слушам… И говоря глупости!… Откъде – накъде  глупости?… Кой може да каже, че говоря глупости, освен този, който ме слуша?… А този, който ме слуша  съм аз самият… Не, не, спирам това радио, не мога повече!…(спира радиото)… Тишина… Тихо… (засмива се)… И отново не съм сам в тази майска нощ… Скърца леглото на съседката отгоре… Дървоядът се е разработил, сигурно е огладнял… Кранът на съседа отдолу продължава да капе, но защо аз отгоре го чувам, не мога да разбера…Махайте се, звуци!… Няма ли кой да ви изтрие!… Да ви затвори някъде!… Да ви изгони от нощната тишина!… Пиявици с пиявици!… Ето!… Край с вас!… Той пее… (заплаква)… славеят…

Чуват се трели на славей.

СЛАВЕЙКО.      (когато птицата е поутихнала) Ех, братче мъничко сивичко с вирната опашка… ти никога няма да узнаеш, че моето име е като твоето – „славейко”… аз пък никога няма да те видя… ти никога няма да разбереш как песента ти ме награждава, вълнува и просълзява… Сигурно мама и татко са слушали в любовните си нощи твоя дядо да пее на твоята баба, знам ли… Да, да, домове край славееви гнезда трябва да струват много по-скъпо… В такива домове има шанс да се родят чувствителни и сърдечни хора… По-различни от тези, които се раждат край железопътните линии, например… те сигурно не се спират изобщо – тъ-тък-тъ-тък, ту-туф-ту-туф!… Никога не успях да  пътувам с влак… Само мога да си представям какво е да ти се движи пейзажът през прозореца… Влак… Когато бях млад, гледах на влаковете с голямо пренебрежение…Влакът за мен беше нещо като подвижно гето за изпаднали бедняци… Не слизах от колата, не спирах радиото в нея. Слушах музика като звяр! На макс! Свирех и пеех, докато карах!… И не видях идващия влак на жп-прелеза… Късно беше за машиниста да реагира някак, освен да дръпне рязко внезапната спирачка, от което пътниците изпаднаха в паника, машинистът влезе в лудница, а аз – вместо в моргата, в инвалидна количка за цял живот!… Съдба… Бях на 40. Всички ме изоставиха… Аз се изоставих също. За доста дълго време. Трябваше да преживея всяка секунда от случилото се и да се примиря, да се приема като друг…  Не, не, забранено ми е да се самооплаквам, да изброявам липси!… Не, категорично не!… (включва отново радиото)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Драги слушатели, скъп гост в предаването „Нощни лампи” на Радио А е актьорът Краси Красимиров. Освен, че името му предизвиква прекрасни спомени от десетки филми, сериали, шоу-програми, то – името му е в пълна хармония с човека, който го носи  достойно толкова години. Добре дошли в нашето студио, г-н Красимиров, мога ли да Ви наричам Краси? През нощта слушателите предпочитат близостта, непринудеността, лекото общуване, докато си почиват и будуват едновременно…

КРАСИ КРАСИМИРОВ.     Да.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         …и преди да дадем възможност на слушателите да изкажат възхищението си от Вас, да ви зададат въпроси, преди да се оттегля от микрофона и свободно и неограничено да ни разкажете с какво се занимавате в момента, настоящите проекти и творчески мечти, личните въжделения и обществените ангажименти, любими дейности за отмора, пътуванията за да зарадвате почитателите си…

МЪЖКИ ГЛАС.                    Не.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         (не го чува, увлечена) … дали прилагате здравословни диети и кои са предпочитаните от Вас блюда, да това напоследък е привлекателна тема, особено през нощта, когато доста домакини пишат списък с покупки за следващия ден! Не бих искала да забравя или пренебрегна темата за хуманността и благотворителността, към които не сте безразличен, знаем в колко акции намирате време да участвате, в колко значими организации членувате…

КРАСИ КРАСИМИРОВ.     Спрете, моля, госпожице.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Извинете, не ви разбрах, г-н Красимиров…

КРАСИ КРАСИМИРОВ.     Уважаеми слушатели, чували ли сте за Ден на мълчанието? Няколко минути преди да настъпи новата дата, в полунощ… Колко от вас са готови да прекарат 24 часа в пълно мълчание?… Е, аз съм готов. Благодаря за вниманието, госпожице, това исках да кажа на слушателите. Довиждане. Тъй като ще мълча в следващите часове, няма причина да оставам повече тук…(шум от стол)

СЛАВЕЙКО.      (удивен, спира радиото) Невероятно!… Все едно прочете в моята глава моя копнеж!… По тишината!… Браво!… Ето един истински човек!… Не знаех, че има Ден на мълчанието!… Дали не беше блъф?… Или беше индивидуален ден – за самия Краси?… Без значение!… Ето, че не се чувствам вече така идиотски самотен!…Краси… Не може да бъде!… Не може да бъде друг със същото име!…  Помня го, той непрекъснато беше канен по медиите, защото беше красавец и за любовните му похождения се носеха легенди. Не беше глупав човек, но бързо стигна тавана и на славата, и на таланта си. Остана си Краси – местния плейбой, който стана за смях веднага, след като си боядиса косата. По инерция, както повечето застаряващи актьори. Дали продължава да си я боядисва? Или е окапала съвсем?… Та той ми е връстник, надали има нещо привлекателно вече във външността му. Но гласът му е същият. Ето, радиото за него сега е благоприятна среда, може все още да работи с гласа си… Гласът му е запазен, непокътнат!… Но думите… няма нищо общо с оня клиширан глезеник… Невероятно… Един суетен човек стана и си тръгна от студиото, отказа доброволно време за слава, а колегата тон-техник дори не успя да заглуши звука на стола и дрехите му… Сега пишете за него! Питайте го какво е станало, защо се е преобърнал така… Но надали ще имате жълт рейтинг, обикновено трансформациите са свързани с някаква болка… Болка, за която е нужна тишина… И ето – Ден на тишината!… И какво правим?… Всичко, което правим я нарушава… Господи какви парадокси!… Парадокси на езика, на думите… нарушаваме, но не можем да обозрем мащабите на поражението…и започваме да питаме безкрай: Тишината крехка ли е? Отговор няма. Тишината боли ли я, когато викаме? А когато шепнем? Тя могъща ли е? Когато я нарушаваме, къде отива? Вечна ли е като въздуха? Въздухът тишина ли е?… А ние, които на пулта вдигаме и зануляваме микрофоните – какво правим, всъщност, с тишината?… Какво се получава, всъщност, когато ние, тон-техниците, освобождаваме и изпълваме с шумове нея, тишината?… Виж ти въпрос и неочаквано предизвикателство!… Не можем да я коригираме, или контролираме. Можем само да я пазим, да я гарантираме. Как? Като изключим микрофоните в студията. Така. И да затворим вратите за водещи, гости, даже и за музикални редактори, те нямат общо с тишината… Това май е само в наши ръце. Да слеем тона с тишината. Да подчиним тона на тишината. Да коронясме тишината… 24 часа радио-тишина…Да излезе ли тон-техникът, да изостави ли студиото? Как ли са го решили колегите? Не вярвам в радиата да са останали само портиерите… Горе в студията на пост сме ние, тон-техниците!… Даже може да си говорим, не, не би било почтено, просто едно денонощие ще пазим тишина, нали на всеки ъгъл този идиом стои на табелки: „Пазете тишина!” … Някъде с удивителен знак накрая, някъде – без…        (трели на славей) Ех, съименниче, жалко, че няма как да разкажа на никого за теб…(изведнъж се активизира) А какво ли е положението в другите радиа? … (включва апарата отново)

МЪЖКИ ГЛАС.                    Драги слушатели, в Деня на мълчанието програмата на Радио Б ще бъде съвсем деликатна и ще се опита да уважи по своему един такъв слоган. В следващите 24 часа ще слушате звуци от природата. Новините може би ще остареят до утре. Но какво от това? Нека опитаме. (зазвучава течаща вода)…

СЛАВЕЙКО.      Ха!… Значи е сериозно!… (избира друга честота)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Уважаеми слушатели, добър Ден на мълчанието. Избрахме най-подходящата стратегия за радио, което и да мълчи. Днес аз ще бъда вашия вътрешен глас. Аз, медиум Елена, ще ви събера с вас самите, превръщайки се във вашия собствен ментален свят. Не чувате моя глас, а вашия мисловен поток. Ето какъв е той в момента, в полунощ, когато вече си лягате: „утре ще платя сметките и пак нищо няма да остане, да не забравя да сменя гумите на колата с летни, температурата на малкия май започва да спада, как имам нужда от една гореща вана, заседанието дали ще одобри проекта, полетът ми няма да закъснее, ох, статусът ми в туитър” – чухте ли се, мили мои?… Хайде сега да се успокоим. Да погледнем към най-близката точка пред нас, след това бавно да затворим очи и да позволим на точката да се разлисти, да се оцвети в прекрасни цветове, да се опитаме да усетим уханието на тези цветове, да чуем пеенето на…

СЛАВЕЙКО.      (изключва) Това манипулативно „мълчене” ми идва в повече… (трели на славея) Вълшебно приятелче… Господи, защо изгарям от любопитство как мълчат останалите? (включва)

МЪЖКИ ГЛАС.                    Хей, тук ли сте?… (фонограма „Дааааааааа!!!”)… Не, драги слушатели, това не сте вие точно в този Ден, обявен за пръв път днес като посветен на мълчанието. Да, вие си мълчите – лесно ви е. А ние, които сме в ефир, как да млъкнем, а? С какво да изпълним времето? Защото самото време – да, забележете – самото време винаги мълчи, нали, това дава пространство за нашите думи. А някои думи мълчат, хайде сега иди ме разбери какво казах и дали някой буден философ няма да изреве наум „Еврика!!!”, но това си е негова работа, да. Музика в следващите 24 часа, музика без край, без думи, без текстове. Така ще мълчи Радио В днес. Чао!… (музика)

СЛАВЕЙКО.      Любопитството не ми дава мира!… (включва друга станция)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Бърз влак излезе от релсите, дерайлирали вагони, два от тях висят над перилата на висок мост. Очаква се помощ. Всички пътници се стараят да не се движат и да не говорят…Причината е внезапно преминал автомобил през неохраняем ЖП-прелез, внезапна спирачка от страна на машиниста и всичко останало е само последствия. За радост, загинали няма. Шофьорът на автомобила е с прекъснати долни крайници, но без опасност за живота. Машинистът е в интензивно отделение в прединфарктно състояние от стреса…

СЛАВЕЙКО.      Дано задържат така, без движения, без паника, без звуци … Но защо съм чувал вече тази новина?… Откъде знам за това произшествие?…(гласът му започва да трепери) Никога няма да мога да излича от паметта си този кошмар… И така ми се пада…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         … Въоръжени мъже, чиито брой не се съобщава, са завзели банков трезор, поставили са екстремни условия за освобождаване на служители-заложници. Какви точно са условията – източниците мълчат…

СЛАВЕЙКО.      Това беше сънят ми от снощи! …Как така се е случил!… Събудих се в момента, в който завързаха три жени на столовете и им залепиха устите, за да не викат!…Какво сега – ако заспя, дали ще изсънувам края!…И какво ме интересува, нали щяхме да мълчим, какво става пак по трасето?… (върти копчето)

МЪЖКИ ГЛАС.                    Нашето Радио Г реши тази нощ да започне да говори за премълчаваните неща. В Деня на мълчанието, ние ще говорим по нежеланите теми за корупцията, търговията с оръжие, за цените на лекарствата, за мощта на фармацевтичната индустрия, половината от която разболява хората, а другата – ги прави хронично полуздрави и зависими от лекарства за цял живот…

СЛАВЕЙКО.      (спира радиото)… Ех, смело, да, важно, но нямам сили да слушам това говорещо мълчание, не… Дано поне тези млади хора издържат и победят… Какво ще победят и какво ще установят като правилно?… Животът е май друго нещо. Каузите са старомодни вече, това дори аз, старецът, осъзнах за толкова години… Изваждаш един проблем от бездънния кош с проблеми, издигаш един лозунг, излизаш на улицата, крещиш, и какво? Всичко е навързано, не можеш да разрешиш едно и да мислиш: „край, свърши се”. Няма край. Шумът има край. Мълчанието – не. Шумът е в мълчанието. А то е навсякъде… Я да чуем тук…(включва радиото, върти копчето)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Радио Д пожелава добро утро на най-ранобудните. Как сте? След купон ли се завръщате, или сте станали за работа? Тъмничко е все още, повечето прозорци спят, няма ги автомобилите, тук-там обаче, вече се носи уханието на прясно изпечен хляб. И понеже за майстор-хлебарите нощната смяна е свършила, поканих в студиото една от тях на име Краси Красимирова. Тя ни донесе пресни питки и влезе в радиото така бодра, все едно, че сега отива, а не се връща от работа. Добро утро, Краси, разкажи ни как се прави хляб?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Добро утро на слушателите ви. Рецептата е уж една и съща, съставките като че ли можем да ги кажем насън…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Ти всъщност сега отиваш да поспиш, нали?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Да, цялата седмица съм нощна смяна…Има една магия около хляба. Ти го правиш, но и той те прави. Всеки път е едно и също, но и различно. Бялото тесто те наблюдава, ти го месиш, но и то те меси…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Веднъж надникнах в хлебарска фурна и ми направи впечатление, че всеки се е съсредоточил в месенето, отвреме навреме се чува удряне на тестото по масата, и никой не промълвя нито дума. Защо мълчите, докато месите?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Защо мълчим… аз дори не съм забелязала, че мълчим – толкова сме свикнали с това. Но да, думите пречат на хляба да втаса, да му стане весело.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Весело? На тестото?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Да, когато започне да се надига, казваме, че му е станало весело, надува бузки преди да прихне в смях и да се зачерви в пещта. Ако някой започне да приказва, особено нещо да философства, хлябът се свива, не се надига, стричва се, за вкус да не говорим! За това не говорим, докато месим хляба. Той ни е най-важен.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Значи за вас има доста часове мълчание? А ти чувала ли си за Деня на мълчанието?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Нещо дочух, но не в подробности. Какво е това – някаква акция ли?

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Не, цял ден можеш да опиташ да мълчиш.

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            За мен не е проблем, сега отивам да поспя, после в библиотеката – уча задочно, надвечер – на работа…

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Дядо Славейко, може ли да намалиш радиото? Кое време е вече, искам да спя, утре съм на работа! Моля ти се!

СЛАВЕЙКО.      Ох, извинявай, ама с тоя Ден на мълчанието не се усетих!

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Какъв ден, бе дядо, полунощ е, не виждаш ли? Тъмно е!

СЛАВЕЙКО.      Тъмно, ама е Ден! Ден на мълчанието. Не си ли чувала?

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Не, не съм, ама защо на мълчанието? Това протест ли е? Ако е протест кой ще го разбере, ако мълчи?

СЛАВЕЙКО.      Не е протест. Почита се тишината.

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Да бе, да! Почита се! И как – с всичко, само не и като стане тихо. Ето, ние приказваме тука посреднощ, а то било Ден на мълчанието. Глупости, какви ли не глупости измислят, само и само да си продават балоните. Е, и какъв цвят е мълчанието, според тебе, дядо?

СЛАВЕЙКО.      Ти нали искаше да спиш?  Какво си се заразсъждавала такава! Мълчиш и мислиш… Или поне изглеждаш замислена, откъде да знам! Но мълчиш. Това е. 24 часа. Толкоз… Няма цвят мълчанието. И цвят няма. Едно прозрачно звуконямане!

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Добре де, какво печеля от това? Да не е конкурс? Или скрита камера?

СЛАВЕЙКО.      Ама защо всичко винаги трябва да е публично? Не можеш ли да млъкнеш за 24 часа? Какво ще спечелиш? Тишина – ето това ще спечелиш. Да не е малко?!

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Да си представя, че мълча. Събуждам се, мълча, не казвам добрутро на никого в къщи, не отговарям, ако децата ме попитат нещо, излизам, не поздравявам никого освен с кимване портиера, когато ме питат нещо в работата написвам бележка, че съм с ларингит и че ще отговарям само по И-мейл. Същото пиша в месинджъра срещу телефонните обаждания. И така се рея като няма риба цял ден. Ами това никак не е лошо, дядо! Никак не е лошо! Кой знае колко глупости дрънка човек всеки ден! А така само ще слуша. И ще преценява нещата, без да се налага да ги коментира. Ех, че хубаво!…

СЛАВЕЙКО.      Ама ти защо продължаваш да философстваш! Нали искаше да спиш? Така поне е сигурно, че ще мълчиш до звъна на будилника… Хайде чао, остави ме да слушам славея…

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       О, да, дядо, твоя славей…

И славеят запява в тишината.

СЛАВЕЙКО.      Ех, ако можех да отида в църквата… Там е тихо, всички мълчат – от страх… от срам…  заради това, че другите мълчат… А може би, защото никой не знае на какъв език да говори с Господ. И на български, и на руски, и на английски, френски, суахили или ескимоски – кажи му „Добър ден, Господи”  – и ще разбереш, че само с думи не можеш да достигнеш до Него. Той мълчи. За Него всеки ден е Ден на мълчанието. Отвориш ли уста с името Божие, върху ти се стоварва веднага цялата вина и срам на човечеството. Че е такова гадно. Не-човещинско. Не-честно. Не-последователно. Не-чисто…И ти, колкото и да се стараеш, си част от тази сган. Дарвин е прав – ние сме малко по-изправени маймуни, които милиони години са еволюирали бавно позорно и мъчително, докато са се научили да говорят и пишат. И какво от това? Пак са си, не, пак сме си маймуни. Никаква Божествена искра, да не говорим за „образ и подобие” – мечти и залъгалки, за да не се скапем, че след смъртта има само червеи и нищо друго. Край. Край, ама, не идва, мамка му! От колко години го чакам! Седя в инвалидната количка и чакам, гледам движението на света неподвижен, като на вечна спирка, като на вечен ЖП-прелез – седя и чакам. Чакам чудото да ме избави от усещанията, емоциите и болката… От едната крайност – в другата!… Един ден се мъча да прехвърля перваза, за да падна на улицата и да се свърши – не мога, не ми стигат силите да се откъсна от проклетата количка, да се вдигна до ръба!… На другия ден пълно щастие, ако чуя хубава песен, или моето малко сивичко птиче да ми попее, или добра новина да се излъжат да пуснат. Добра новина, без рейтинг, ей тъй на! Някой тръгнал на път, пял, но не го блъснали, смял се, но не го намразили, веселил се без страх, че може да го урочасат зли сили, любил жена си, защото я обичал… Жена си, не клишето любовница или нещо там гнъсно… И се прибрал. Нищо особено, но човекът е бил щастлив. Това е новина. Че някой си е позволил да бъде щастлив и го е преживял, без да бъде убит за това!… (славеят затихва)

СЛАВЕЙКО.      (наум, чуваме мислите му) Ето я. Тишината. Не знам дали има цвят, но я подушвам – люляците долу цъфтят точно сега, в този тих момент. Виждам отвътре всяко цветче как се завърта около тичинките и се разтваря. Не се интересува вижда ли го някой. Точно толкова го засяга и възхищението на групата студентки сутринта, които спират пред храста и докосват букетчетата със затворени очи и устни. Целувката на люляка е тиха и лилава, неподвижна и девствена… (ръцете на Славейко търсят по масата, шум на хартия и писец) Сега ще го запиша това за целувката… Може някой някога да го прочете и да го хареса…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Спри бе, капкомер!…(шум от тракащи инструменти)… Няма оправия за тези древни софийски водопроводи!… Цяла година го затягам и пак капе!… Човек може да изкрейзи от това упорство!…Сприииииии!!!…

СЛАВЕЙКО.      Съседе, здрасти! И ти спри, моля те, за да ти кажа, че и аз го чувам твоя капчук. Не знам защо. Успокой се, извикай техник, който разбира… През деня го покани човека… А ти сега затягаш, затягаш и… до едното изкрейзване само стигаш. А кранът ти капе. И не те чува. Цяла година ти му говориш, млатиш го с отвертката, а той не те чува… Как да ти го кажа по-деликатно… Но ние те чуваме. Цялата кооперация страда заедно с теб заради този нещастен кран. Да не мислиш, че и на него му е добре? Функциите си не изпълнява, ръждясва от непрекъснатото капкопропускане. Ами представи си, че те чуе какви му ги говориш! Все едно те боли зъб и ти, вместо да си вземеш час и да посетиш незабавно зъболекаря, му вдигаш скандали. На горкия болен зъб! Кого го боли и в двата случая? Теб!…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Стига бе, дядо, бе, с твоите философии! Кога да го викна тоя техник, като съм на работа и отпуск не мога да си взема дори! И знаеш ли ти за толкова години съседство какво работя? Инженер  по водоснабдяване и канализация! С докторска степен!

СЛАВЕЙКО.      (смее се) Вярно?… Още една версия на „Ходи обущарят бос, шивачът – гол!”… Така и ти, драги, си зациклил с този кран… С докторска степен!

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Не той! Не той, проклетникът! Не е с докторска степен този стар чугун! Аз съм нещастният доктор! Аз, горкият, аз…(хлипа)

СЛАВЕЙКО.      Тихо, тихо, стига страда, млъкни, чуй славея…(славеят запява)

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Откога тук има славей?

СЛАВЕЙКО.      Ти къде живеш, съседе?

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Тук, къде другаде! От както се помня!

СЛАВЕЙКО.      И славеят е тук – откакто се помни.

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Така ли? Не бях забелязал… с този кран…

СЛАВЕЙКО.      Докторе, млъкни. Забрави за крана и слушай славея. Закривам разговорите за едно денонощие. Днес е Ден на мълчанието.

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Ти ми отнесе шапката с толкова новини! Какъв е този ден на мълчанието? Как ще си проведа оперативката като мълча пред подчинените? А после лекцията пред студентите! Наум ли да им говоря?

СЛАВЕЙКО.      Няма да има оперативка, ще ги оставиш да работят спокойно. Без да ги наставляваш. Те не са малоумни, знаят си задълженията. Поне един ден ги остави на мира! А ти всеки Божи ден сутринта ги изтезаваш!  Караш ги да говорят какво ще свършат през деня, какво от вчерашния ден е останало несвършено, какви трудности срещат и имат ли нужда от помощ. Работата трябва да се работи, а не да се теоретизира. Ще се движиш безшумно сред хората си и сам ще виждаш кое къде и как. И ще ги стимулираш, вместо да ги караш да говорят всяка сутрин като деца от предучилищна!

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Много знаеш ти! Цял живот пред един прозорец! И какво виждаш през този прозорец? А, дядо Славейко?

СЛАВЕЙКО.      Целия живот виждам през този прозорец. И не ти се сърдя, че не разбираш. Ти си технократ, вкаран в клишета, съчувствам ти. Как добре ще ти дойде и на теб един ден само в мълчание…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           И преди да млъкна, все пак да те попитам как да си проведа занятието със студентите? А? Със залепена с тиксо уста, може би?

СЛАВЕЙКО.      Ха-ха, това е интересно – влизаш със залепена уста и носиш руло тиксо и за техните усти – нека научат, че има Ден на мълчанието и да помълчат и те. Защо не?

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Ще ме вземат за луд!

СЛАВЕЙКО.      Нека. Само че, мълчанието не е лудост, а мъдрост, драги!… А, хрумна ми нещо! … Дай на студентите си контролно – как се ремонтира капещ кран на чешма, затегнат от една година. Така и ти ще мълчиш, и те. Накрая може някой изненадващо да реши и твоя проблем.

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Лесно ти е на тебе. Но аз трябва да си лягам, а кранът капе и го чувам! Как да заспя!…

СЛАВЕЙКО.      И аз го чувам. И го търпя, нямам друг избор. Ти поне се тормозиш само вечер и нощем, а аз го чувам денонощно. От една година. Слушай славея и забрави капчука, ето, люлякът цъфти…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Ех, дядо, и поет си бил ти…

(славеят пее продължително и много красиво)

СЛАВЕЙКО.      (мислите му) Поет… Сигурно можех и да стана… Но какво е да „станеш” някакъв? Да се определиш, да започнеш да се катериш по стълбата, за да те забележат. И да те признаят. Другите. Отново шум, адреналин, суета… Аз не станах поет, но бях поет. Пишех стихове. Наистина. Много, много отдавна. За нея. За любовта. Поетите, каквото и да пишат, все е за любовта. Няма стихотворение, което да не е за нея. Извираха от мен така леко, така цветно, понякога ги записвах, друг път – не. Преживявах емоцията в миг, строфите преминаваха през мен, понякога така силно, че дори виждах думите… Те са живи… думите са живи и много малко хора го знаят… Аз го разбрах след като оживях след катастрофата. Преди това не подозирах какво са те… Бях общителен , готин, нахакан, не ми се учеше в университет, обичах компаниите, бях дисководещ, момичетата се лепяха по мен до втръсване. Привлекателни подаръци можех да правя – песен специално за… Припадаха по поздравления от микрофона!…И танцуваха като богини… Ако някоя беше много хубава, посвещавах й стихотворение… Това означаваше много за едно момиче. Тогава. Имах планини от дискове с музика. Уредбата и тонколоните бяха най-ценните ми притежания, пътувах из страната, канеха ме като звезда по забавите, глезеха ме. После ме привлече радиото. От кабината съм виждал и чувал кого ли не – политици, артисти, чешити, бизнесмени… Човечеството си има модели на поведение и интересно ставаше, когато някой ги наруши…Например, когато се просълзи, говорейки за нещо съкровено… Или когато в ефир зададат неудобни въпроси на някой неподготвен демагог…Когато някой млъкнеше, също беше интересно…Така срещнах голямата си любов. Мария. Тя млъкна в ефир, когато ме видя в апаратната. А аз почти се парализирах, когато влезе в студиото. Беше нова, съвсем млада радиоводеща. Предаването й беше за студенти и младежи. Първото й предаване… Беше в небесносиня рокля на бели цветчета, която беше прилепнала на изящната и фигурка… Косите й като вълни падаха по раменцата до кръста – гарвановочерни и блестящи… Гласът й – не се забравя такъв глас – топъл алт с перфектни звуци, всяка съгласна беше като все още неразопакован скъп бонбон, а вокалите се пързаляха между устните й като върху кадифени парапети в скъп театър… Влезе в студиото, седна срещу микрофона и всички в кабината вече знаехме предварително, че тя ще бъде една от най-добрите в професията… Изнесе двучасовото предаване образцово – спази сценария, разговаря с гостите на ниво, допусна импровизация – за което после й правиха забележка, накрая трябваше след финалните си думи да махне с ръка към кабината, за да включа финалната музика… Вече бях влюбен. И то така, както се пее в класическите сонети. Дишах едновременно с нея, не откъсвах поглед от ръцете й… като на интерпретаторка на Шопен, пръстите бяха тънки, но яки, прехвърляше безшумно химикалката между тях… За което после също й направиха забележка. А аз се чудех с коя ли ръка ще махне към мен, за да пусна „Елате, хиляди младежи…”. Въпреки, че най-подходяща беше „Ocean of Fantasy” на Boney M… Ето, дойде последното изречение по сценария, който имахме и ние: „И така, драги слушатели, първото издание на предаването за младежта на Радио А завърши.”… Тя вдигна поглед към кабината, и въпреки, че стъклото беше тъмно, попадна точно в моя поглед и застина. Последното „и” остана непроизнесено, добре че подадох като фон достатъчно навреме патриотичната песен… Мария… Щастлив съм аз, че срещнах тази удивителна жена, че се любихме като фойерверки, като охлюви, като лъвове, като тичинки, като вълни… Ето, така ни говореше Господ. Без думи. Но ние сме го чували, без да знаем, без да се плашим… Мария беше от провинцията. Оказа се сираче. Моите родители не я приеха и въпреки, че аз бях готов да скъсам с тях и да започна живота си с нея, тя си тръгна… После отново се върнах към дискотеките, алкохола и бясното шофиране, докато един ден не седнах пред този прозорец… Изморих се… Добре, че всички вече млъкнаха… )…(включва радиоапарата тихо)

МЪЖКИ ГЛАС.                    … Когато чуете песента на славея в майска нощ, вие му се наслаждавате. Или го приемате като оня герой на Андерсен, когото дори японският император посрещал с почит. Сивичкият почти незабележим птичок, който седи на клончето с вирната опашка и пее, за да излекува сърцето на владетеля, а в краката му лежи начупената скъпа имитативна птица от злато… Малко от вас знаят, обаче, какво са за самия славей страстните трели. Пеят славеите, които все още са самотни. Около тях прелитат женските птиченца и не е голяма вероятността да бъдат избрани всички пеещи мъжки. Най-красиво пеят старите птички, а те живеят не повече от 5-6 години. След такава концертна нощ, славейчето губи огромна част от теглото си…

СЛАВЕЙКО.      … Господи, моят славей е гладен, а аз тук съм се разкиснал!…(чуват се шумове от хартия, придвижване на инвалиден стол, преобръщане на маса)… Идвам приятелю! Нося ти закуската!… (чува се дълго тежко падане).

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       … Какво става?

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           … Ох, стига, тъкмо бях заспал… утре ще видим!… Затваряй си устата, нали е ден на мълчанието, даже още е нощ…

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       … Вярно, ето, даже и дядо Славейко вече мълчи… и славеят не се чува… да си доспим…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         (от радиоапарата, тихо)… Ще попитате „А какво става, когато славеят  спре да пее?”… Какво става ли? Намерил е своята любима – ето това е станало, драги слушатели, когато вече не чувате вашия тенор… Те вият гнездото си, а ние можем да цитираме финала на всички добри приказки: „Оженили се и живели дълго и щастливо.”

К Р А Й

 

 


Leave a comment

Благодаря, 2018-та!

2018-та беше година на усилен труд, отстояване на професионални и личностни качества, голямо удовлетворение и търпение, разширяване на съзнанието и много любов във всичко!

Благодаря на майка ми, че семейството ни вече е заедно!

Добрите постижения в Storytel Bulgaria, в чийто екип работя, се съчетаха с още творчески опити и реализации – с децата от Училище за таланти поставих “Княгиня магьосница” (моя драматизация по приказката на Николай Райнов) и “Царкинята върху граховото зърно” на Андерсен. Мои хайку бяха публикувани в сборниците “Климати” и “Стъпки 9”. Част от дисертационния ми труд намери място в елитното списание за култура АРТизанин. Пиесата на Кева Апостолова “Света Петка” ме вдъхнови за есе-изображение, благодаря ти, талантлива приятелко! Заниманията ми с рисуване продължиха и по естествен начин ме осмелиха да сложа хайку в акварелна среда.

Радвах се на успехите на Рафаил Георгиев – Рафо – скъпият ми син – в Сейнт Джон, Канада в най-силната му творческа възраст!

Пътуването ми до Стокхолм в голямото събитие на Storytel затвори символично дългогодишните ми любопитства към шведската култура. 20 години по-рано бях поставила “По-силната” на Аугуст Стриндберг, а по случай 100-годишнината на Ингмар Бергман с Петър Чухов преоткрихме повече от 15 базисни филми и сценарии на Големия режисьор.

Най-щастлива бях в студиото на Storytel Bulgaria, докато записвах “Ана Дюлгерова”, “Записки на свинята”, “Ана на шията”, “Дамата с кученцето”, “Володя големия и Володя малкия”, “Лекомислената”, “Цветята на малката Ида”, “Снежната царица”, “Агент на нищото”, “Яна Язова: проклятието на дарбата”, “Магията да твориш”, “Милостта на малките огледала” и много статии.

dav

Не достигаше време за цигулката и блога, но не съм преставала да мисля за тях с любов и благодарност, докато откривах йога.

Това е.