maya kisyova

theatre and literature

Аз съм модернист, който признава театралната приемственост

Leave a comment

http://www.public-republic.com/magazine/2013/02/102079.php

Мая Кисьова: “Аз съм модернист, който признава театралната приемственост.”

20 февруари, 2013 от 

Мая Кисьова представи на театралната и литературна публика петата си книга “еМОрфей. Пет пиеси и един актьорски дневник”, която набра чудесна медийна и търговска инерция през първия месец на 2013-та година. Мая е автор на две стихосбирки – “39 спирки по пътя” (2003) и “Три луни” (2008). На книгата “Словесни репетиции” (2008), в която талантът й на писател е всеотдайно втъкан в театралната история на България за периода 2004 – 2007 година, представяйки големи български артисти, представления, есета.

“Словесни репетиции” е европейски тип театрален журнал, чиято разпознаваемост е почеркът на един автор на всички текстове. Четвъртата книга на Мая Кисьова е тип научен труд върху открита от самата нея творческа платформа – “Исторически аспекти на релацията “Актьор – Драматург”.

Как една актриса – каквато е преди всички останали свои професии Мая – пише пиеси и как се чувства в микро- и макро- потока на театралната приемственост?

Авторката на “еМОрфей” (Скалино, 2013, със съдействието на МОНТФИЗ) за приключилия творчески процес по създаването на тази красива книга:

“През 1988 година моят син Рафаил Георгиев беше на година и половина. Днес той е стипендиант за пълен отличен успех в Академия за изящни изкуства в Рим и художник на “еМОрфей”. Общуваме по интернет, срещаме се два пъти годишно. През 1988 година, аз написах първата си магистърска теза “Конфликти и герои в комедиите на Станислав Стратиев”.

Тогава нямаше интернет и мобилни телефони. Организирах кой да гледа малкия ми син и пътувах с влака до град Варна, за да чета в тамошната градска библиотека всичко, свързано с пиесите и автора. 20 години по-късно написах текста на мюзикъл-гротеска “Наемателката” в памет на Станислав Стратиев. Стана случайно. Бях попаднала в житейска ситуация, в която получих вдъхновение – пресура. З

апочнах да пиша текста с интуицията, че имам нещо да кажа на Стратиев. Пишех трескаво и фокусирах идейното пространство на ирационалния ми диалог с него. “Правѝ каквото ти се прави.” – беше казал той в едно интервю по повод неговия текст “Празни стаи”.

Аз съм модернист по природа. “Светът започва от мен” – това е манифестният израз, който обединява модернистите – най-общо. Но бидейки и обективист по убеждение, аз не мога да отрека, че понякога модернистът влиза в диалог с предците и на базата на него осъществява творчески скок.

Когато прерязах пъпната връв между себе си и книгата “еМОрфей”, издателката Емилия Миразчийска ми обърна внимание, че е нужно аз самата да я погледна отстрани. Детето, което заедно изродихме. И в потока на горните разсъждения – освен диалога ми със Станислав Стратиев – 20 години по-късно чрез “Наемателката” – в книгата има още два подобни артефакта.

“Силната” е самостоятелна елегантна монодрама и предварително се радвам за актрисата, която ще я изиграе – ролята е много богата и вкусна. Но за мен “Силната” е творчески ирационален отговор на Август Стриндберг – Бащата на Европейския модернизъм. Преди 15 години поставих неговата монодрама “По-силната” – режисьорски изпит за мен в НАТФИЗ.

Внезапно животът ме постави в ситуация да разпозная психологическия проблем “да откраднеш нечий живот” – какво точно означава това и какви са механизмите. Разбира се, не се колебах изобщо какво ще пиша – не стихотворение, не разказ, а именно монодрама. Аз-повествованието накара още първите слушатели на парченца от текста да млъкнат и да слушат, настръхнали от силата на Силната.

Защото за мен като автор не съществуваше дилемата на Стриндберг. Не съществуваше въпросът коя от двете възможни проявления на женската природа е по-силна. За мен имаше “силна” и тя каза каквото имаше да каже. Посветих работата си върху този текст на паметта на великия швед, още повече, че през 2012-та година светът отбеляза 100 години от смъртта му.

Третият ми ирационален диалог с Йожен Йонеско роди “Еднодвама Розиноси” – абсурдистки пачуърк. Когато той е избирал носорозите като метафоричен образ на насилието и агресията, е имал предвид тоталитарните герои, които всички ние искаме най-после да забравим. И е разчитал на природното дебелокожие и мощ на носорозите.

Аз съм израстнала в семейство на ветеринарен лекар и обичам животните. Вгледах се в природата на носорога от друга гледна точка. В моя абсурдистки пачуърк той е застрашен вид – и като носител на тънката човешка чувствителност – натам поведох метафората – и като био-географска даденост.

Ще попитате – коя е най-модернистичната пиеса в сборника? “еМОрфей” – изградена още на литературно ниво като съчетание между театър и кино. Тази пиеса е моят диалог със социото и човека едновременно. Защото ние с вас си говорим във времето, а то ни говори нас – в контекст, който можем “да”, а можем и да “не” научим изобщо.”

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s