maya kisyova

theatre and literature

Johnatan

Leave a comment

http://www.litclub.bg/library/nbpr/maya/johnatan.htm

© Мая Кисьова

JOHNATAN
(почти документален разказ)

         Един от най-горещите дни на август. Въздухът над София е прашен и гъст. Слънцето е вече зад купола на Синагогата и нейната кръгла сянка подарява на целия площад мързеливо следобедно успокоение.
Настройвам се за една прожекция в Дома на киното, която ще започне след час и половина. Имам неистово желание да измия ръцете си и приближавам към горещите чучури на Банята. Повечето от коритата вече са красиво озеленени от мек нежен мъх, на чийто фон водата и парата са още по-прозрачни. Понечвам да наплискам лицето си, а струята прониква през периферията на шапката от оризова слама и това ме разсмива. Оставам няколко секунди така, защото водата е съвсем пред очите ми, и като че ли нещо се опитва да ми каже…
Усещам нечие присъствие в съседство. Виждам чифт момчешки боси нозе, обути в джапанки, светла кожа, някакви тъмночервени капки, напудрени отгоре с прах. Инстинктивно повдигам глава, за да не шокира околните странната гледка – “жена, която пие вода през шапката си”, и в този миг чувам тих въпрос: “Excuse me, English?”. Да, въпросът е към мен, няма други хора наблизо – “A little.” – отговарям. Съседът ми се оказва млад блондин с каскет – също от оризова слама – и пластмасова чаша, пълна с български тъмночервени къпини (ето произхода на сладките петна по джапанките:). Той е учуден, че водата е гореща, а аз потвърждавам, че, да, това е извор, и много хора я предпочитат за пиене. Отказва се да измие плодовете, забелязвам, че пръстите на ръцете му са тънки и нервни. Изважда от джоба си миниатюрна карта на София и пита как да стигне до катедралата “Св. Александър Невски”. Имам твърде много време до началото на прожекцията и предлагам да го придружа. Той се радва, че ще поговорим и демонстрира пъргав и някак си “събран” английски акцент. Въпреки туристическия неглижиран образ, от него се излъчва миризма на бебешко и чисто. Такава е и усмивката му – сдържана, но искрена, без помен от преструвка. “Аз съм от Швеция, знаете ли моята страна…”. “Знам. Август Стриндберг.”. Поглежда ме учудено. Какво ли си мисли – “Волво”, “Ериксон”, “Пипи Дългото Чорапче” – както и да е, но чак пък толкова! Реакцията му ме разсмива и “свалям картите” – признавам си, че съм правила театрална постановка по една от камерните пиеси на големия драматург. И добавям, че в нашите програми по театрознание подробно изучаваме този автор като “баща на Европейския модернизъм”. Спомних си също, че преди години бях приета във ВИТИЗ с монолог на Ингмар Бергман от киносценария му “Сцени от един семеен живот”.
Моят нов познайник също се оказва артист, но от специална категория – перкусионист от група, която е за една вечер в България и утре отпътува за Македония. Крайната цел е Сърбия, фестивал за Musicians from the Street, т.е. – улични музиканти. Те не са професионалисти – някои от тях са студенти, други работят различни неща. Той е…възпитател в детска градина! Възкликвам, че сигурно децата много го обичат – имам предвид не само безспорния му чар на закрилник и приятел (едва 25-годишен е), а и факта, че много малко мъже са педагози по принцип. В отговора му има леко недоумение от внезапния изблик на радостна изненада и казва, че в Швеция повечето учители са мъже.
Наближаваме катедралата “Ал.Невски”, но той не се съсредоточава върху сградата, а оглежда площада. Влизаме вътре, където най-после почти едновременно се питаме “Как се казваш?”. Той носи името Джонатан и е протестант. Понечвам да посоча стенопис на Св. Йоан Кръстител, но Джонатан не проявява интерес към изображенията – “Те всички са били хора?”. Този въпрос синтезира в себе си същността на неговата религия. Протестантството извежда единствено връзката между човека и Бога Исус Христос. Никой смъртен не е в състояние сам да измие по своя воля първородния грях, с който е белязан от самото си рождение, и да бъде зован “светец”. Затова цялата православна разточителност по стените на храма се възприема от младия швед с благосклонно безразличие. Пита дали моето име и аз имаме ли нещо общо с Русия, но общо взето приемаме, че Мая идва от пролетния месец, а усещането ми за родство е по-скоро към любимата на Зевс нимфа от гръцката митология, майка на Хермес, отколкото към “булото на майя”. Опитвам се да намеря либерална среда с играта: “Е, Джонатан Ливингстън Чайката е може би най-добрата религия…”, на която Джонатан отговаря, че също харесва Ричард Бах. Оказва се, че живее в Гьотеборг и е завършил колеж специалност “Екология”. Тук отново реагирам спонтанно и младежът е съгласен, че рядко се получава такъв тематичен синхрон – птиците, Джонатан, екологията, децата, музиката, дори и филмът, който щях да гледам след малко – “Миграцията на птиците” – всичко беше на мястото си…
Скоро разбирам защо той проявява любопитство към площадите, а не към сградите около себе си. Показва ми снимките на софийската карта – площад “Света Неделя”, НДК… и пита къде, според мен, е най-доброто място за …свирене. Значи те не просто преминават през България, а ще свирят тази вечер в София – истински улични музиканти! Без да съм съвсем сигурна къде ще се чувстват най-добре, посочвам все пак снимката на НДК. И Джонатан, вече в своята си атмосфера, казва, че те винаги търсят мястото, откъдето минават най-много хора, и свирят дотогава, докато не дойде полиция да им напомни, че не притежават разрешително да правят това. Ето къде е модернистичната тръпка – да свириш и подсъзнателно да чакаш да дойде някой и да ти каже, че е забранено! Боязливо питам какъв е техният стил – оказва се самба и реге – звучи направо дружелюбно.
Той пита трудно ли се прави изкуство в България, но на мен не ми се отваря безкрайната тема за кризата на ценности, за уязвимостта на живия “обект-субект” актьора…Опитвам се да обобщя, че навсякъде по света стремежът към минимум компромиси има висока цена. Отведнъж младият мъж отваря темата за болниците и здравната система. И бързо заговорва с нескрито възмущение срещу частните клиники и тенденцията към приватизация в своята страна. Очите му са яркосини с тъмносиви лъчи, които сериозният тон превръща в истински скали на Гьотеборг. Преставам да го слушам, а вече чувам прибоя в подножието на най-голямата крепост на Северно море… Заявява, че е привърженик на левите идеи. Но е усетлив и подвижен – истински перкусионист с боси крака в къпинови сладки капки.
Втурва се да снима фронтално катедралата и българската артистка, която “пие вода през шапката си”. Идва време Джонатан да се присъедини към групата си, а аз да се отправя към Дома на киното. Разменяме E-mail-адреси и… това е.
Прожекцията започва със самото ми влизане в салона. Претъпкано е със зрители! Ужасно задушно! Но всичко това остава на заден план още с първите кадри от невероятния филм “Миграцията на птиците” (реж. Жак Перен). Триумф на природата във всичките й измерения! Цялата планета, всички сезони, птиците с цялото мощно великолепие на видовете, на характерите си! Човекът отново е недвусмислено представен като разрушител – той стреля, прегазва гнездата им с комбайн, замърсява околната среда…някаква част от съзнанието ми коментира видяното с Джонатан… Отведнъж идва най-изненадващата кулминация в днешната конфигурация от съвпадения. Камерата от самолет се насочва постепенно към някакъв безличен тъмен покрив и зазвучава кристална българска народна песен: “Два се млади залибиле…”. След 30 сек. – близък план – възрастна жена храни ято гъски сред полето. Картината е потресаваща. Жената е явно самотна, пребрадена с черна забрадка, няма и помен от бит, нито режисьорска претенция за трагизъм. Безкрайно поле, а гъските са диви – те си почиват между хилядите километри полет… И в съзнанието ми изплува още една любима книга от детството, пак от там…”Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция” на великата Селма Лагерльоф… в хармония с българското акапелно припяване…
Много пъти в салона се чуваха спонтанни възторжени възклицания и ръкопляскания – заради красотата на внушението!
На излизане в далечината навън се чу самба.
Единствено аз можех да отгатна, че това е група шведски улични музиканти, които “мигрират” през България на път към своя фестивал, и все още никой не им е напомнил, че нямат официално разрешение да свирят в софийската вечер.

22 август 2006 г.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s