maya kisyova

theatre and literature

еМОрфей – несъществуваща дума с реално съдържание

Leave a comment

http://blog.scalino.eu/?p=1019

Интервю с Мая Кисьова: “еМОрфей” – несъществуваща дума с реално съдържание

BY SCALINO ⋅ JANUARY 12, 2013
 Интервю на издателката Емилия МИРАЗЧИЙСКА

Защо “еМОрфей”?

М.К.: еМ и Орфей са персонажи от централно тежащата пиеса в сборника. Персонажи, които претърпяват трансформация. Болезнена и пречистваща. Съединението на имената им е символично, красиво и опрощаващо. Получи се енигма – несъществуваща дума с реално съдържание, но звучно, категорично и предизвикващо много асоциации словосъчетание. Най-малкото с бога на съня Морфей, а сънищата, знаем, са една паралелна реалност. Аз изсънувах това заглавие. Не извървях хладен рационален път до него. То се роди месеци след като книгата бе предадена в издателството. Ти самата предложи да се замени работното заглавие “Подаръкът”, оказа се, че има доста книги, които вече го носят, филми и пр. За пръв път попаднах в така плодотворен авторско-редакторски диалог. А “еМОрфей” – хората го произнасят с удоволствие, забелязах…

Как така италианският изкуствовед и публична личност Виторио Сгарби стана един от персонажите в пиесата ти “еМОрфей”?


М.К.: С Виторио Сгарби се запознах съвсем случайно в Casa Sicilia в София. Слушах една негова лекция, успях да му подаря книгата си “Словесни репетиции” и Весела Лулова Цалова ни направи обща снимка за спомен, която после нарече “благословия ала Сгарби”. Бях впечатлена от необикновения му подход като кмет на гр. Салеми (тогава) – той продаваше старинни сгради за по 1 евро, за да могат да бъдат закупени от хора, които ще запазят архитектурата и духа на градчето. Видях книгите, на които е автор, гледах видеозаписи на негови участия в телевизионни предавания. Скандален, груб, усмихнат и намусен – неговият темперамент е в конструкцията на Виторио от “еМОрфей”. Но Виторио от “еМОрфей” не е Сгарби. Както и проф. Ел Акс не е Ернст Мулдашев, както Арчибалд не е шампионът по стрелба с лък Иван Йотов. Персонажите са изграждани с подходящата за тях фикция. А наблюдаваните от мен личности – към тях само благодарност, че съм ги срещала или съм се впечатлявала от техни изяви.

Имаш ли любима пиеса от тези петте и в коя най-много би искала да играеш?
М.К.: Нямам любима пиеса, защото всички са ми еднакво мили, а и са толкова различни. Всяка от тях ми е любима, защото и тя (пиесата) и аз – сме издържали взаимното си реализиране. Аз продължавам да зареждам тези текстове с безмълвната енергия на вече разделилия се с тях автор, който ги предава в ръцете на читателите и бъдещите им зрители. Убедена съм, че много актьори ще намерят добри роли за себе си в тази книга.
Все пак ти си актриса и ако можеше да избереш да играеш само в една от петте пиеси в книгата коя би избрала?
М.К.: Да, аз съм актриса, в момента в най-благодарната възраст и добра форма. Ако трябва с актьорски егоизъм да кажа – моята роля е еМ.  В изграждането на сюжета на “еМОрфей” всеки от героите е даден в различни възрасти, предполага се съчетание между театър и кино. еМ е тази, за която всички говорят, тя се явява на живо едва на финала и има най-малко реплики. Но в ретроспекциите от екрана виждаме нейната планетарна поносимост и участие в съдбата на всеки.
А коя би избрала да  режисираш?
М.К.: Имам добра идея за “Силната”, тъй като преди 15 години поставих “По-силната” на Стриндберг и спектакълът има видеозапис. Мога да поставя този нов мой текст със същите актриси, това би било любопитно, тъй като в “По-силната” г-жа Х говори, г-ца У мълчи, а в “Силната” (дала съм имена на персонажите, за разлика от великия швед женомразец) г-ца Урсула говори, а г-жа Хана мълчи. Разбира се, текстът е много вкусен за актьорска интерпретация, защото съперничеството между двете крайни женски проявления е хубава тема  Но ще спра дотук, защото решението би го взел директор на театър.
Коя ти се струва най-голямо предизвикателство за режисьора?
М.К.: Най-голямо предизвикателство за режисьора, според мен, е абсурдисткият пачуърк “Еднодвама Розиноси”. Дали той ще се съобрази с подадената структура, дали ще разчете и направи свои тези доста на брой персонажи, дали ще постави пиесата с двама актьори (както съм предвидила за подходящо в ремарката), или ще предпочете абсурдистки букет от изпълнения? Питам се ще му помогнат ли тъканите и цветовете, които съм видяла около текста…
Мислила ли си за  конкретни актьори като пишеше пиесите?
М.К.: Не. Да пиша драматургия за конкретни актьори си пожелавам да ми се случи един ден. Това е писане по поръчка, изисква друга нагласа и приобщаване на драматурга към определена трупа за доста дълъг период от време. Това е професионален подход и признание за работата на съвременния автор на пиеси. Този подход изпробвам засега единствено с моите ученици в МОНТФИЗ в курс “Писателят като Актьор”. Те имат такава задача във второ ниво – да напишат драматургичен откъс с персонажи, които конкретно да бъдат изиграни от техните колеги. Както самата аз си поставям задачи при изграждането на героите, както интуитивно съчетавам наблюдението и фикцията, непрекъснато пробвам издържливостта им, радвам се на изненадите, които самите герои ми поднасят, така стоят нещата и между ролята и актьора, на когото тя е поверена. В случая аз мислех повече за хората, които наблюдавах, за техните проблеми, за чертите и случките, които с пинцета взех от техния живот и поставих в лабораторията си. Молех се непрекъснато за тях, да им се случват само хубави неща. Но актьорите започнаха да се появяват – ето, когато Юри Ангелов разгърна своя екземпляр от книгата, познай на коя страница попадна? На действащите лица на “еМОрфей”, а проф. Ел Акс е персонаж за него, мисля…
Вярно ли, че пиесите обикновено се пишат за конкурси и по  поръчки или човек може да си каже “искам да напиша пиеса” и да седне и да я напише?

М.К.: Повечето автори, доколкото знам, пишат за определени конкурси, защото там се събира енергия от професионални журиращи и евентуално борса за текстовете. Например първия си драматургичен опит “Между ударите” изпратих на конкурс “Нова българска драма” в Шумен и там той беше номиниран и публикуван. Текстът се оказа във времето си – Яна Язова по време на бомбардировките над София (2004-та година се навършваха 60 години), а номинацията направи пътя на текста към сцената бърз. Моноспектакълът се реализира с помощта на Столична община и го видяха доста зрители. “Наемателката” е пиеса, която написах без мисълта да я изпращам на конкурс. “Да поговорим за границите” е интересна тема, поставена преди три години от Австрийския П.Е.Н. клуб и “еМОрфей” е един адекватен текст, който написах за този конкурс, с превод на английски език. Всеки текст има своя невидим път, който не би могъл да се изговори, преди да се види достатъчно обемен контекст, в който историята му попада.

Научи ли нещо ново за себе си докато писа тези пиеси?

М.К.: Да. Че съм издържлива.

Какво ще кажеш за актьорския дневник? Не е ли изложил Станиславски своята система именно в такъв дневник?

М.К.: Ако визираш “Работа на актьора над себе си” (1938 г.), там йерархията е дадена още в подзаглавието: “дневник на ученика”. Съвсем повърхностно резюме на този труд представям на моите курсисти с уточнение-цитат от самия наш учител К. С. Станиславски: “Никаква система на Станиславски не съществува, има само една неоспорима система – системата на самата природа.”. Както всеки честен и попадащ в дълбоки творчески кризи изследовател-теоретик, Станиславски не се е страхувал да отрече години труд, за да даде ход на нова своя идея, както става с Метода на действения анализ. “Когато моите насоки започнат да се превръщат във философия, системата е вече мъртва” – е предупреждавал самият той. И именно тази негова безкомпромисна честност го държи на почетния трон толкова време и толкова поколения актьори следват или отричат (но за да отрекат, така или иначе се запознават с неговите трудове). Формата на дневник само смекчава теоретичната тежест на трудовете на Станиславски.Структурата “дневник” се изгражда по време на процес – независимо какъв. Дневникът, публикуван в “еМОрфей” е твоя идея, която аз приех да реализирам, защото мултимедийният хайку-спектакъл “Безопасни игли” заслужава да бъде описан като опит. Той не е публикуван в пълния му вид в книгата. Много пасажи касаят именно дълбоките пространства на актьорското съзнание и подсъзнание, които се менят във времето и продължават да формират изпълнението ми. Т.е., той може да продължи. Друга специфика е, че дневникът е писан година и половина след премиерата на спектакъла (2011). Т.е., нагласата ми вече е била съвсем не така непосредствена. Във всеки случай, аз приех да го направя с цел и да се отдалеча от спомените за трудностите, да превърна тази част от книгата в красив документално-художествен текст, след който никой от нас, участниците реализирали проекта, няма да бъде същият. Цитирала съм подходящ пасаж от труд на Михаил Бахтин, касаещ нагласата и различията при коментар на отминал творчески процес от страна на автора в различни периоди от времето.

Петър Чухов прочете ли този актьорски дневник? Интересно ми е как му се е сторил…

М.К.: Петър Чухов е неделима част от фундамента на спектакъла – и като автор на текстовете, от които конструирах сценария, и като композитор, и като изпълнител. Наясно е, че процесът ни беше разточителен, но не можеше да остане незавършен и трагично надсмиващ се над застинали в мисловно-страдающи пози артисти. Спектакълът победи временните ни спирачки и заслужи отлични зрители. Как се прави професионално изкуство без своя сцена, без средства и без продуцент? Какво каза? Че предпочита дистанцията между личността си и изкуството, което прави. Т.е., ако аз преживявам и се превъплъщавам “по Станиславски”, примерно, той предпочита “ефекта на отчуждението” по Брехт. Забелязала ли си, че на български ние назоваваме “Безопасни игли” като “спектакъл”, а на английски думата е performance? Пърформансът означава, че действащите лица влизат в сюжета с личния и досегашен свой творчески актив – няма как да бъде избегнат личният живот. От тази територия се прави актив съвсем съзнателно. Пишейки актьорски дневник (а не театроведска хроника) в основата е моята психофизика, която е подбрала инструментариума за изграждането на три отчетливи персонажа в иначе аморфния сюжет – на майката, на момиченцето и любимата. Спектакълът даде възможност на поета и музиканта да интерпретира словото си и то да бъде записано след актьорски репетиции с него. Даде възможност на актрисата и режисьор да репетира цигулкови партитури и да свири в музикалното оформление. Даде възможност на скулптор да прави фото-хайга. На кинорежисьор да прави монтаж на неординерен визуален материал.

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s