maya kisyova

theatre and literature

2013 “еМОрфей. Пет пиеси и един актьорски дневник”

Leave a comment

http://www.public-republic.com/magazine/2013/01/101212.php

Едно интервю на Ваня Хинкова с Мая Кисьова

Името на книгата и пиесата “еМОрфей”, както и героите в тази пиеса – са със странни имена: Аpparatus, Eл Акс, еМ. Как се избират имената на действащите лица в драматургията?

еМ и Орфей са герои-антагонисти в пиесата. Затова на финала, след трансформация на непоносимостта им един към друг, те се оказаха “съединени” парадоксално и завинаги в заглавието. И то се получи звучно, красиво и… нищо не означаващо, освен неделимост – на герои, хипотези, сънища и пр.. Всеки от нас е попадал в парадокси с пълното усещане, че някакво явление е невъзможно според редица фактори и критерии, но въпреки това то съществува.

Т. нар. “не вярвам на очите си”. Колкото до другите имена – Ел Акс е име на египетски жрец-лечител, за когото се носи легендата, че пръв е започнал да прави диагностика по ирисите. В значителна степен прототип на героя е Ернст Мулдашев, който е гостувал в България. Доста време отделих, за да се запозная с фундамента на неговата медицинска практика. Арчибалд е съотнесено с arrow – стрела, а героят е шотландец, шампион по стрелба с лък.

За изграждането на качествата и наблюдение професионалните специфики на спорта се насочих към дейността на Иван Йотов, неколкократен световен шампион. Apparatus Skulptoris пък е име на съзвездие, в чието изображение има статив и пластика върху него. Героят е скулптор. Всеки уважаващ себе си автор избира имената на персонажите си много внимателно. Що се отнася до странността – всичките ми персонажи могат да бъдат заподозрени в странност на имената.

Каква е функцията на епизодите – ретроспекции в тази пиеса? Мислите ли, че те биха затруднили сценичното й представяне?

Епизодите – ретроспекции задължават още на ниво текст бъдещия режисьор да съчетае театър и кино в постановката. Или, ако иска, да направи филм от типа “Авторско кино”. Материалът е благодатен и към такава идея. По този начин се преодоляват десетки години във времето, актьорите получават възможност и за сценични, и за екранни образи – това са истински, плътно изграждани и разкошни като психология роли.

Театърът има много възможности, за да представи написаното в една пиеса… Докъде се простират те?

Да. Особено ако режисьорът е грамотен и смел – границите са доста символични. Условността в театъра стимулира въображението. Мерило е индивидуалният вкус на режисьора в съвместната му работа с художника-сценограф. А когато по автор има и предложен жанр – както е в “Наемателката”, титулована като “текст за мюзикъл-гротеска”, тогава композиторът също става решаващ в мозъчно-фантазния “тръст” на екипа.

Интересен е езикът в тази гротеска, както и имената на героите в първата пиеса “Наемателката” –Лендю – от англ. дума “хазяин”, Клийни – от англ. дума “почиствам”, Бизи – от бизнес …

Самите имена не претендират за смешност. Те са речниково изобразени още в началото на пиесата, за да освободят читателя / зрителя от каквото и да било очакване за характери. Героите са категории, типажи, които носят своя език, динамика и предварително обявена липса на развитие. Те играят като в Commedia dell’Arte, където имената на персонажите са нарицателни, също.

Изненадата за зрителя е в комбинацията от случки, пречещи обстоятелства и изпитания, с типичния за добрия мюзикъл наивитет. Езикът на гротеската е заложен още в първите реплики на яркия и безскрупулен Лендю, който говори на як капански диалект, а претендира за кореняк софиянец, собственик на “буксуниеръ”, която отдава под наем, разбира се – незаконно. Гротескното е реалистичен похват. За разлика от абсурдното.

Пиесата “Еднодвама Розиноси”, е абсурдистка, а ремарките й са уникални. Жанрът е обявен като “пачуърк” и вътре има различни цветни материи, в които се разиграват сцените. Читателят е лесно да си го представи като прочете пиесата . Мислили сте как тези материи биха подействали на актьорите?

Да, хрумнаха ми внезапно и в периода на написване на пиесата се съчетаха много добре със сцените. Синя тафта в спалнята, жълто сукно в кухнята, черен филц в саваната и пр. Работата с материите касае индивидуалното приспособяване на актьора в процеса на преживяване, което е активирано от “Аз в предлаганите обстоятелства.”

Това е по Станиславски (Работа на актьора над себе си, част първа). Отварям скоба, доста актьори, които играят в специфични за дадена епоха костюми и материи (например атлаз или памучен хитон), по време на репетиционния период носят непрекъснато тези или подобни дрехи.

Имената на героите в тази пиеса всъщност са разполовени думи…

Пиесата е математически конструирана. Предвидена е за двама актьори, всеки от които да изиграе по 14 персонажа в общо 21 сцени. Тук условността е най-висока, въпреки изненадата, че има някакви цветове и тъкани. Играта е за смели творци. Например Пре и Тенция (персонажите са ту носорози, ту розиноси, ту човеци) в жълтото сукно на кухнята.

Вие как ги виждате тези тъкани като актриса – ако, да кажем, се подговяте, за да играете в тази пиеса?

Като актриса бих следвала насоките на режисьора, който е свободен да се съобрази или промени тези предварително дадени обстоятелства. Иначе моите усещания за различните материи са силни и сценично полезни.

Една от тези пет пиеси – “Силната” е рефлекс на пиесата “По-силната” на Стриндберг, и за мен е най-интерсна като театрална приемственост. Каква е нейната предистория?

Преди 15 години поставих “По-силната” на Стриндберг с оригинално режисьорско решение. Това бе дипломният ми спектакъл за режисьорски изпит на специализацията ми при проф. Пламен Марков. През 2012 г. се навършиха 100 г. от смъртта на великия швед. А аз прозрях дълбоката трагедия на жената, която имитира друга жена и рискува да се заплете завинаги като лъжеофелия в блатните полета на живота.

В “Силната” има и мъжки персонаж –музикант, който ирационално влияе на темпоритъма на действието. Бях разгневена на едно момиче, което ме имитираше. И въпреки, че не съм мегаломанка, изпитах много силно прозрение за този пагубен процес, в който, за съжаление, много хора попадат. По-късно емоционалната ми памет подреди репликите на Силната без никакво усилие от моя страна.

В пиесата с английското наименование “Turning Trick ” сте обрисували един български жиголо, който няма нищо общо с Ричърд Гиър в “Американско жиголо”, нито с Оливие Мартинес в един друг прекрасен филм с Хелън Мирър направен по една повест на Тенеси Уилямс “Римската пролет на мисис Стоун”… Повестта е филмирана преди това и с Вивиан Лий в главната роля… Как ви хрумна да напишите тази пиеса?

А трябваше ли да има общо с тези сюжети? Кой от тях има нещо общо с България? Не се наложи да ми хрумва, защото животът ми предложи близка среща с този вид. Наблюдавах адски повратливия характер на такъв човек. Да, той беше, а и май продължава да бъде поет.

И накрая – какво остава от един хайку-спектакъл?

“Безопасни игли” е мултимедиен хайку-спектакъл, от който винаги последна и най-устойчива по технически показатели ще остане мултимедията. Докато съществува актьорът, т.е., аз, докато има интерес и спектакълът се играе – той живее пълноценно. Както е в нашия случай.

Сега за спектакъла ли се сещате, за играта ви на сцената, или за актьорския дневник?

Имам дълг към актьорския дневник, защото от него останаха непубликувани страници в книгата. Но това винаги може да стане, дори и дневникът да бъде продължен във времето. Аз искам да продължа да играя в този спектакъл. Играта на сцената е най-съкровеното и непосредствено мое участие в него. По време на създаването му, в продължение на една година, поех поради липса на нормално продуциране върху себе си доста функции.

Доколкото ми стигна енергията уплътних сценарна, режисьорска, визуална работа, включително и като цигулар-изпълнител. Това – докато човек не пробва, не знае как става – е изтощително натоварване, особено когато си на свободна практика. Концепцията ми беше непрекъснато оспорвана от творческия ми партньор Петър Чухов. Приех характера му, за да се концентрирам върху работата си.

Явно 105-те негови хайку и прекрасната музика, която създаде, надделяха над умората в най-трудните моменти от репетициите, когато в ателието си работех като вманиачен войн. От една страна това обстоятелство беше стимул, но и ненужно напрежение, което заедно преодоляхме и достойно изведохме “Безопасни игли” до премиера и престижни участия.

Спектакълът е едно красиво, спящо дете, което нищо не иска вече от нас. Той има нужда единствено от моята тренирана мускулатура, глас и движения, за да се събуди. Искам да поддържам жива индивидуалната си актьорска работа.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s