maya kisyova

theatre and literature

2010 Ayn Rand. We The Living – review

Leave a comment

част от текста е публикуван в бр. 12 / 2010 на Литературен вестник

http://mak-books.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=53:-q-q&catid=6:2010-06-09-05-19-31&Itemid=12

Гранични зони в дебютния роман на Айн Ранд “Ние, живите”

© Мая Кисьова
Безспорната кинематографична динамика, която изгражда романа, построи и моите впечатления като гранични зони – в семантичен диалог с творческия псевдоним “Айн Ранд” – “граници”.

Някъде четох, че имената могат да бъдат разделени като “пожелателни” и “защитни”. При Алиса Розенбаум (1905 – 1982) реализацията след избора на името Айн Ранд е и в двете посоки. Тя пожелава да фиксира границата между двата свята. И безвъзвратно я пресича, защитавайки определена ценностна система. Творческият й път е непрекъснато назоваване и разграничаване. Айн Ранд е в историята – според хоризонтално общоприето понятие “време” – но факт е, че ние не се “обръщаме назад” към нея, а можем единствено да се опитаме да я догоним. И ако в този контекст ние, живите, осмисляме заглавието на романа “Ние, живите”, надали ще стигнем до по-изначална формулировка от тази на Апостол Павел в “Първо послание до Солуняни”: “Ние, живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим мъртвите…” . Защото да бъдат определени като “мъртви” идеите, с които ни провокира Айн Ранд, е меко казано, несъстоятелно.

Преди 4 месеца он-лайн публикация в “Живой журнал” фиксира само два възходящи пика в САЩ след изборната победа на Обама, в разгара на световната криза – тези на търговията с оръжие, и продажбите на книгите на Айн Ранд. Определила светогледа си като “черно – бял”, тя отново, чрез творчеството си, е в категорична опозиция срещу насилието в различните му проекции. Интересът към книгите й е знак за здрав разум на все повече хора, които могат да бъдат заедно в защита на цивилизования свят след като първо са определили себе си като личности. Не случайно един от най-значителните съвременни учени Александър Еткинд, професор по руска литература в Кембридж, я нарича “Алиса в страната на чудесата”.

Романът не намира прием веднага след публикуването си през 1934 г.. Истината за последствията от болшевишкия погром е на ход едва в края на 50-те години в периода на Студената война. 30 години по-късно, през 1964-та, подготвяйки следващо издание на “Ние, живите”, Айн Ранд продължава да определя себе си “романтичен реалист” и дава репери на реципиентите си – “Интелект, Честност и Способност за възприемане на абстрактни понятия”. Критиците на Айн Ранд поставят под съмнение нейната “художественост”. Но за способния да възприема абстрактни понятия съвсем не е трудно да открие сходства с тематичните мащаби на Толстой, например. Героинята на Ранд Ирина си задава въпроси за смисъла на човешкия живот, в “граничен” момент, когато й предстои заточение в Сибир. Монологът й започва с изречението: “Има нещо, което искам да разбера.” И завършва с въпроса: “Но какво е то? Какво?”. Героят на Толстой княз Нехлюдов, осъзнал, че за достойните хора няма място в реалния свят след парадоксалния катарзис на своята лична вина, също пътува за Сибир. При него истината изплува на принципа на изключването: “Не е това… не е това…”. Да, става дума за личности на различно ниво на грешка, но,  обединени в прозрението, че зад присъдата “първороден грях”, съществува и правото на избор. Да, става дума за два различни типа държави в романите “Възкресение” на Толстой и “Ние, живите” на Айн Ранд. Срещу които обаче, се противопоставя един и същ “нравствен закон”, заложен във всеки човешки индивид.

Нека си спомним възклицанието на младия Натаниъл (бъдещият сътрудник и любим на Ранд) при първите срещи: “Тя е повече от всичко руско, което мога да си представя!”. Ето една типично руска схема в “Ние, живите”, касаеща суицидния инстинкт – срещата на Андрей Таганов с класовия враг  непобедимият капитан Карсавин  е на границата между спасението и смъртта. “Ти и аз не сме в една посока, драги. Когато срещнем хора, това ще бъде краят – за теб или мен”. В тази мигновена среща са концентрирани крайни омраза, възхищение, усещане за съдбовност, дори огледална идентичност. Двама войни на гранична зона. Единият дава револвера си на другия, за да може готовият да се слее с абсолюта…   Алюзия с легендарната среща на Пушкин и императора на път за дуела и пренебрежението на поета към възможността за спасение: “Ако спра, няма да бъда Пушкин!”… Завършвайки по-късно тази сюжетна спирала, Ранд репродуцира самоубийството на Андрей.

Силна по ницшеански и почти плакатна е характеристиката на главната героиня Кира Аргунова. Тя говори малко, но категорично. Мечтае да бъде инженер: “Това е единствената професия, заради която не трябва да се уча да лъжа. Стоманата си е стомана. Почти всички науки са подчинени на нечии намерения и желания и са основани на лъжите на хората.”. Но обстоятелствата й налагат да изпробва професията на екскурзовод – символ на историческо осмисляне… Стоманената дама от мечтите на Кира ще се превърне в Дагни Тагарт от “Атлас” – роман от периода на разцвет за Айн Ранд.

Истината за Бог не може да бъде опорочена чрез откраднатия от болшевиките библейски афоризъм, преиначен в удобен текст за плакат: “Който не е с нас, е против нас!”. В разговор с Андрей  Кира визира основното противоречие именно чрез релацията Бог-Човешки живот:  “Бог, или каквото и да наричаме с това име, е възможно най-висшата идея на хората. Всеки, който поставя тази най-висша идея над себе си, принизява себе си и живота си. Изключително рядък дар е да обожаваш собствения си живот и да искаш най-прекрасното, най-великото, най-висшето, тук и сега, само за себе си. Да си представиш рая, но не да мечтаеш за него, а да пожелаеш да бъде твой…  Ние вярваме в живота, ти и аз. Но ти искаш да се бориш и убиваш заради него, дори искаш да умреш – за живота. А аз искам да живея заради живота.”

Силата на Кира се пречупва в плоскостта на нравствеността, така страстно обговаряна от Айн Ранд. Тя заплаща лечението на любимия си Лео, продавайки тялото си на издигналия се в йерархията на ГПУ Андрей. Тя се старае да бъде искрена докрай. И приема трагическата си невъзможност да реализира истинска любов.

В разговор с Алвин Тофлър Айн Ранд заявява: “Любовта не е саможертва, тя е най-дълбинното утвърждаване на нашите лични потребности и ценности.” (сп. “Плейбой”, 1964 г., пр. Калин Манолов). В отношението си към Кира Аргунова, обаче, Ранд не допуска компромис – саможертвата е обезценена заради избора на средствата, с които е постигната.  

Осъзнавайки писането и като изкуство, Айн Ранд е повече елитарна, отколкото масова: “На время вооружившись Ницше, она идентифицировала себя с Аполлоном, а своих врагов от Гераклита до самого Ницше и далее до Маркузе — с Дионисом.” (Александр Эткинд, “Из -измов в демократию: Айн Ранд и Ханна Арендт”)

Изкушавам се само да загатна за понятието “Камп”, бележки за което пише Сюзън Зонтаг в същата тази 1964 г.: “… Действително, същността на Кампа е в любовта към неестественото: към изкуствеността и преувеличението… никой човек, който споделя напълно една определена чувствителност, не може да я анализира; той може само, каквито и да са намеренията му, да я представи…”

“Кампът е възхвалата на „характера“. Становището няма значение – освен, разбира се, за самата личност, която го изказва (Лои Фулър[22], Гауди, Сесил Б. Де Мил, Кривели, де Гол, и т. н.) Онова, което цени Камп-окото е единството, силата на личността. С всяко движение стареещата Марта Греъм показва, че е Марта Греъм, и т. н., и т. н. … Това е ясно в случая на великия сериозен идол на Камп-вкуса, Грета Гарбо. Некомпетентността (или поне липсата на дълбочина) на Гарбо като актриса усилва красотата й. Тя винаги е самата себе си.”

Няма да се впусна да разглеждам Айн Ранд през призмата на Кампа, съзнавайки, че това е друга самостоятелна тематична възможност. Не на последно място, обаче, бих посочила и акцента на Сюзън Зонтаг в нейните “Бележки…” към “еврейската морална сериозност”, като характерна черта на понятието.

Красив е финалът на романа –  жена в бяла средновековна рокля, оставя в снега картина от кървава четка. Легендата за Бялата и Червената роза, в името на които са се водили войни, преминаваща през синдрома “Герда”, която умира, шепнейки името на Кай-Лео, предал я заради една карнавална Снежна кралица. Въпреки рационалната си философска нагласа, Ранд изгражда един отворен апотеоз на Любовта, извън всякакви обобщения: “…тя  знаеше нещо, което никога не беше изричано с човешки думи. Знаеше го и днес. Тя го очакваше и го почувства, то беше живо и живееше в нея. Животът го имаше само защото тя знаеше, че той съществува и сега той пееше в Кира, като химн без звуци, дълбоко в дупчицата, от която в снега изтичаха червените капки, дори по-дълбоко от кръвта. Миг или вечност – имаше ли значение? Животът, непобеден, продължаваше да живее.”  

Феминистки ли е този роман? Също въпрос от гранична зона. Ранд е яростен противник на феминизма. Но винаги е себе си. Което не е нищо друго, освен позитивен израз на феминизъм.

Разглеждайки романа “Ние, живите” в творческата хронология на Ранд, той се явява след наколко сценарни и драматургични опити. Това е разбиране към авторката, която борави с едри ярки метафори, без да ги коментира: “Вързопите бяха увити в чаршафи, вестници и чували за брашно. Хората бяха увити в окъсани палта и шалове. Вързопите бяха безформени, защото бяха използвани вместо легла. Бръчките по сухите, напукани, безизразни лица, бяха набити с прах.”

Залага на сетивни образи: карбол, керосин, примус. Документалността й е толкова силна, че не е нужна никаква ирония, когато описва болшевишката уравниловка:  “В ранното лято на 1925 г. Държавната текстилна компания произведе за пазара нови памучни платове. Жените на Петроград се усмихваха по улиците, защото носеха рокли от нов плат за пръв път от много години. Но имаше само шест десена. Жени в черни и бели карета се разминаваха с жени в черни и бели карета, жени в бяло на червени точки вървяха до жени в бяло със зелени точки, други в рокли на сини спирали на сив фон се срещаха с жени със същите спирали, но кафяви на светлокафяв фон. Те крачеха по улиците като питомци от сиропиталище – мрачни, нещастни, смръщени, неловки и нерадостни в новите си дрехи.”

Стилното оформяне на “образа” на Петроград предшества подобните картини в следващите й романи:“Петроград обаче, е дело на човека, който знае какво иска. Величието на Петроград е неопетнено, низостта му – еднообразна. Частите, от които е направен, са изсечени ясно и остро, те са нарочни, съвършени с откритото съвършенство на човешкото дело. Градовете растат като хората, борят се  за първо място сред градовете, бавно се издигат през годините. Но Петроград не израсна, той се появи израснал, заповядано му бе да заповядва. Беше столица, преди да бъде положен първият му камък и се превърна в паметник на човешкия дух.

… Може би е съвпадение, но в езика на руснаците, Москва е „тя”, Петроград винаги е бил „той”. Може би е съвпадение, но заграбилите властта в името на народа, преместиха столицата от надменния аристократ на градовете, в меката Москва.”

Звуковата картина започва от песента за Русия – “изгубената малка ябълчица”, преминава през истеричните интерпретации на Шопен – артистичен блик на протест,  и финишира в оперетната “Песен на счупената чаша”.

Александър Еткинд подчертава, че, “Тя не е направила академична кариера, но е останала езотерична фигура, предмет на култ”. Ще попитате – “Какъв култ, каква езотерика?”, “Така ли анализираме Ранд, която ни остави 6-те правила на обективизма, в които Бог и интуиция няма, а двигатели и мъченици на прогреса са бизнесмените, а не поетите и артистите?” –  Да. Колкото и на пръв поглед несъвместимости да откривате – това е истински диалог, защото в него има Self Made Soul, защото той е ценен и в тази посока на трансформации.

Когато става дума за “зареждане” чрез творчеството на отишли си от света, нека си спомним думите на Константин Павлов, из “Записки (1970-1993): “Много е важно ние, живите, да говорим със собствения си език, а не, в името на контакта, да мучим на санскритски; да знаем, че духът на една “умряла” епоха се е развивал и след това, през нашето време, че не е застинал на точката на физическата си смърт, че в някои отношения ни превъзхожда; бидейки безсмъртен човешки дух, той яде и пие от съвременните знания, без да има нужда от физическа храна и питие, за които ние плащаме не само в материални знаци, а продаваме душите си; нещо, което ония нямат необходимост да го правят вече.”

21 март 2010 г.

София

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s