maya kisyova

theatre and literature

Leave a comment

The Haigin as an actor. The Actor as a haigin. – my first paper on the Science Conference

Haiku Club “Sofia” and department “Philosophy and Political Science” at SWU
VIII Conference “Haiku: open door that looks closed”
Text & Translation © Maya Kisyova

The Haigin as an actor. The Actor as a haigin.
Report, June 7, 2014, Sofia

Ladies and gentlemen, Professor Lanyu, doctors, haigins,

I am honored to be here and to reason publicly on the positioning of haiku in the theatrical space and involve you in the rotation reflectiveness of the figures of Haigin and Actor. This paper turned out to be linked to two Doc. Antoaneta Nikolova’s unexpected proposals. The first was in June 2010 – to interpret haiku. Never before I had done it and stumbled – I thought it rude human voice to break this 17-syllable “tracery”. I had done performances of poetic texts, I knew that poetry is vain self-sufficiency – to all this – haiku! … (I had accidentally came across of reading of haiku poets in a club “Ah, Mary”, the author was Prof. David Lanoue.) The second proposal of Doc. Nikolova is from yesterday – to be presented at this Conference as a theorist.

Nothing accidental – and both times I ended up in the right creative context to be “open this door, which seems closed.” In my monograph “Historical aspects of the relation actor – playwright” (2009), I analyze and proved rotary dual shamanism – acting and writing, and three years I worked in pedagogical standard “The Writer as an Actor. ”

All, however, began when on 19 August the same year 2010, call me Petar Tchouhov and asked me to participate in the performance of his bilingual book, “Safety pins”. Again haiku! … Do not suspect that next autumn we will show in the official program for the Day of Sofia the first of its kind in Bulgaria haiku multimedia spectacle in three languages, including 23 Japanese translation of the vision. How the show was created is described in my book “eMOrpheus. Five plays and an actor’s diary. ” (2013). Including via one of my haiku harmony motto of the Conference:
she is ready
he opens the door
true saga

For three years has played eight times for various scenes. We presented Bulgaria in the festivities “Japan Autumn” and the gala evening of the V International Haiku Contest in Russian in Moscow in 2012, to the satisfaction of the translator of Russian in our poster Natalie Levy, known in Bulgaria as haigin. The show has a chance to present in the Italian capital, where live his artist Raphail Georgiev, Master of the Academy of Fine Arts in Rome as well as in international festivals of chamber theater forms. From the creative team only sensei Ban’ya Natsuishi not yet have seen the show live.
During the past four years Tchouhov Petar and I are the roles of Haigin and Actor, who quite often – also unexpectedly – are exchanged. Head to Head – modernist who kills thieving salesgirls, brazen peeping into the temple – as I am; and post-modernist that filters everything and make transfers on the edge of ethics – as Petar. Rock musician and violinist; writer-performer who goes by the stage name and his biography, and professional actress who manipulate psychophysics in the name of the personage. (I open bracket dramatic ritual of shaving my head for a project in which I currently work with Chamber Orchestra “Sofia Soloists” – Shakespeare’s Sonnets in Seasons. I have to master the entire range between the swarthy Lady”” and adolescent.’s Not the other.)

For me, as a writer, director and actress, “Safety Pins” is unique because for the first time I’m working with contemporary author, from my generation of the 60th. Peter became a better actor, as evidenced in his other projects. For me it unlock reflex to writing haiku, which finished in a brand new dramatic text – haiku mystery “Feather on the Fence” – constructed by 300 haiku in 5 acts for 5 personages. This innovative text is combinatorics of meanings and techniques of expression and I believe that another director – not me – will open this door.

“Safety pins” change our personality. K.S. Stanislavsky once again proved that his system is alive – not theory, not the academic – and with the dictum of the “An Actor’s Prepares…”: “No” system “does not exist – the system is nature itself.” The “Levers”of the theater art opened many doors and released blockades, frustrated by these resistant 105 “haiku Pieces.” Dedicated and ruthless partners to one another – that required the performance, our child.

On the stage haiku “lives” in two spaces. The author’s – most neutral, detached from the text focused entirely clear diction and rhythm. The recorded voice of Peter Chuhov combined with images, text on which is mounted the other languages. A challenge to perception of the viewer, which proved very useful. In Moscow this kind of theatricality was called “linguistic celebration” from the Russian audience of the “Safety Pins”. Parallel space is the actor’s who handled with “haiku – replica”. Presentation of the same text sounds different in Bulgarian, English and Russian languages. Directorial concept took advantage of this discovery and enrich the atmosphere of the show with a deep and sometimes unexpected associativity – in English “smells” like Dickens and the next minute the same text, spoken in Russian, refers to film with Lyudmila Gurchenko.

Philosophy of Ivan Metodiev
“The Things are silent different.
Do they speak
They saying the same thing. “- in the theater is the opposite perspective – haiku is silent in the same way, when it uttered – is always different.

I do not know for what reason I am theorist now, I prefer to play in front of you “Safety Pins”, spontaneously haiku for this is something like:
on the stage
actress read paper
all the hall with masks

I wish at once to be on the movie set of a film based on a Prof. Lanoue haiku novels, directly into the role of Mrs. Plum Blossoms, which, in his opinion, is suitable for me. May be this movie set will be in Sofia, one day? … I leaf through his new book – and I’m going to position comfortably in the complete lack of logic of the world. This evanescent world. To experience the full pleasure of a lack of responsibility, that no one has never let me load, but I imagined her. And give myself to my play and shine – like a child. God, Buddha, Christ – no one wants more from me. Now I am suitable for dreaming.
Maybe Mrs. Plum Blossoms was a theorist – who knows? but what the challenge for me is to play moments of geisha art; position of her fingers while making a tea ceremony. To happen even teacher The cup of tea. Her cruelty when the master in love Kaga brings a bad haiku, which dared devote it to her … Even with cut hair, she is legendary because the art to live can not be cliche.

The characters of David’s serial novels are my close friends, they entertain me, they are dedicated for dreaming of their author. The professor is a true traveler who is able to involve you even in your own journey to which only you have the knowledge and hunches. In my previous life I met him in Japan. But I still wonder – when David Lanoue noticed invisible links between Pushkin and Issa, or when I was fascinated by the invisible energies between Basho and Vivaldi …

“Matter” of characters Mido, Umi, Proprietor Kaga, The Samurai with katana – contains everything – ink, rice, water and dust. I don’t even ask myself which one is more perfect – the poet, which IS haiku and do not record anything (we expect new novel about that character) or Kobayashi Issa – with both ingenious:
I have everything –
pine and moon.
I have nothing.
Only spiritual rest,
only this silence.

Leave a comment

Стоян Камбарев и Харолд Пинтър – в сп. Театър 4-6, 2014

© Мая Кисьова

Трансформации на театъра на абсурда.  

„Истината е една вечно изплъзваща се драма.” – признава Харолд Пинтър в Нобеловата си лекция (2005), а в мотивацията на комитета по връчване на наградата за литература е изтъкната заслугата му „за разкриване бездната, която зее под думите”.
10 години по-рано, в академичното си слово по повод присъждането на почетното звание Doctor Honoris Causa на СУ „Кл. Охридски”, Пинтър споделя, че „думите не ни служат за изразяване на мислите, а за прикриване на намеренията”. В същата 1995 г. той среща своя най-сполучлив български режисьор, чийто алгоритъм и подход към драматургията на Пинтър остават уникални и непродължени в нашата театрална история. За кратък период в Русенския театър се оформя творческата позиция на Стоян Камбарев през втората половина на 80-те. Типичен модернист, избрал експресивния вместо психологическия реализъм. Извън баналната инерция на „езоповския език” но и извън агресивната негативност на „закъснелите модернисти”. С остро усещане за времето, което му е дадено, той казва, че театралната ситуация трябва да се „трансформира отвътре”, затова не създава своя трупа или алтернативно пространство, което да заеме. Доказателство за верността на тази позиция на Стоян Камбарев е върховата 1992-ра творческа година на Малък градски театър зад канала. Изключително успешните постановки на абсурдистки текстове „Татко Юбю” на Алфред Жари, реж. Б. Чакринов, „Плешивата певица” на Йожен Йонеско, реж. Е. Цикова, „Балконът” на Жан Жьоне, реж. Б. Чакринов, и първата постановка на Стоян Камбарев върху текст на Харолд Пинтър – „Завръщане у дома” – дават основание на театралните изследователи да обявят 1992-ра за Година на МГТЗК. Признанието е и в Европейски мащаб – „Татко Юбю” се играе в Париж, Бобур. „Завръщане удома”, обаче, не е приета за участие в Единбургския театрален фестивал. Причината – от България се очаква все още единствено продукт на соц. реализма. Харолд Пинтър окуражава творческия екип да не унива, изразява гордостта си, че е „част от екипа на Малък градски театър зад канала в София” и изпраща в театъра свои нови текстове. (Подобна ситуация описва Димитър Аврамов в своя труд „Българското изкуство и модернизмът” по повод недоумението и неприемането на първата изложба на българско абстрактно изкуство на 80-те в Япония – там са очаквали социалистическия реализъм – единственото направление в изкуството, с което България е била известна по света.)
До 1991 г., когато е поставена „Завръщане у дома”, има няколко спорадични опита за постановки на текстове на Пинтър – 1968 във ВИТИЗ, 1981 в т-р „София” – „Рожден ден”, реж. Пантелей Пантелеев, както и в провинцията. Театралността или частично успява на повърхността на текста, в инерционни и неприложими за Пинтър причинно-следствени наблюдения, или в някои актьорски постижения.
Творческата гледна точка на Стоян Камбарев е „благословена” от 2 посоки – самата природа на режисьора, наричащ себе си „единак”, вечно готов да стартира отначало в търсене на свой, неутъпкан от никого преди – път. Математик и кибернетик, предпочел да алхимизира думите пред висшата математика-комбинаторика, в пространството, отколкото да се смеси с „носталгичната неизлечима модерност на българската режисура” – цитатът е от проф. д.и.н. К. Николова. Будността и интуицията на Стоян Камбарев разкодират и практически прилагат на сцената теоретичната платформа на Жана Нелсон „Жертвоприношението в творчеството на Харолд Пинтър (1984). В нея за пръв път е преодоляна „бариерата” към анализа на драматургията на Пинтър – дълги години останала на повърхностното ниво „психоаналитичен филтър” или опити за съпоставяне с ритуала на плодородието, вкл. архетипния Едипов модел. Жана Нелсон (чрез Рене Жирар) припомня, че ритуалът, избледнял в нашето съвремие до рутина, всъщност е културен модел в чест на жертвата, която е „едновременно невинна, защото не е извършила престъпление, и виновна – защото унищожаването й възстановява социалното равновесие”. На практика Харолд Пинтър ползва именно този „модел” в текстовете си, без изключение. Разликата („Британската драма след 1989 г., К. Николова) е единствено в посоката, откъдето идва „заплахата”: в ранните му пиеси – от единия персонаж към другия; в следващите текстове – от всички към всички; в трета група пиеси – от миналото; в най-късните – от политическата система.
Преди „срещата” – и Стоян Камбарев, и Пинтър, са преминали през школата на Самуел Бекет. В „О, щастливи дни!” (с актрисата Елена Стефанова) Стоян Камбарев трансформира ремарките на автора в точно обратната посока – „усещането за безкрайна равнина” на сцената е клаустрофобично затворено пространство, в което думите се „движат”. Харолд Пинтър е играл в постановката „Катастрофа”, чиито текст Бекет посвещава на лишения от свобода и бъдещ президент на Чехия Вацлав Хавел, реализирана в киното от Дейвид Мамет (1983 г.). Увереност в правилността на своите режисьорски изследвания на пространството Стоян Камбарев получава и след срещата си с Анатолий Василиев. В книгата си „Стоян Камбарев – режисура на пространството” Кремена Димитрова акцентира върху значението на вещите на сцената, като „приемници” на думите. Думите, върху които Пинтър „издевателства, за да понесе ритуала им в живота” (К. Николова, „Белези от нищото”).
Сполучлив ход за „Завръщане у дома” се оказва преминаването от реалното в нереалното пространство чрез въвеждането на мъртвите персонажи Джеси и Макгрегър. В книгата си „Огледала” Стоян Камбарев пише за сценичния образ на идеята си, че мъртвите са непрекъснато сред живите – дотогава, докато не се реши отдавна стоящ проблем. В случая – Джеси, която е съхранена в паметта на семейството като носител на хармония, ще си отиде тогава, когато бъде „заместена” от Рут. От гледна точка на равновесието, това е възможно след като „Блудният син” Теди бъде „изхвърлен” от системата.
Едуард Олби казва, че 3-те компонента на качественото сценично изкуство са „необичайност, невероятност и неочакваност”. Изборът на актрисата Живка Ганчева за метафизичната Джеси е сполучлив катарзисен шок – супервайзорът е дете-жена, крехко и силно, респектиращо, изненадващо, плашещо, неординерно.
„Рожден ден” и „Любовникът”, реализирани в Сатиричния театър, населяват нетипично сценично пространство. Гледала съм „Рожден ден” в „арената” на фоайето, и задстъкленото пространство, в което зрителите забравяха творческата биография на Катя Паскалева и следяха само и единствено нейния персонаж, който действаше през думите в образа само на този „аквариум”.
Театралността в трите постановки на Пинтърови текстове на Стоян Камбарев е резултат на изключително специфични, новаторски за историческия етап на 90-те години в театрална България трансформации. В контекста на яростното „наваксване”, припокриване на стриймове в българската режисура – фундаментален режисьорски театър на психологическия реализъм, фрустриран от „закриващите драмата закъснели модернисти”, в хладните пост-драматични опити на постмодернистичните концептуалисти, в предчувствието за най-младите, които всячески ще се разграничават от опита на ХХ век – класацията, която прави проф. К. Николова за 22-те постановки на 12 пиеси на Харолд Пинтър през 90-те, не е опровергана до този момент:
1. Постановки на Стоян Камбарев
2. Постановки на Пламен Марков
3. Други
Експресивната модернистична уникалност е едно от качествата на твореца,
който получава наградата на Фондация „Стоян Камбарев” днес – независимо от жанра на изкуството, в което работи.
Ако „проверим” плодотворността на релацията „автор – режисьор”: Харолд Пинтър, постмодернист, абсурдист, алтернатива на модерността (според Петер Сонди абсурдистката драма е постмодернистичната алтернатива на модерната), британец, срещу Стоян Камбарев – експресивен реалист, модернист, българин и си припомним таблицата на Брайнин Пасек за различията между Модернизъм и Постмодернизъм – можем само да се радваме на реализираната взаимна пропускливост и режисьорската устойчивост.
И ако на финала се включи и 100-годишният Албер Камю (1913 – 2013), то думите, които са подходящи за витализиране, са: „Желанието винаги поражда парадокси.” Театърът се реализира чрез трансформацията им.
Стоян Камбарев доказа това.

Leave a comment >

Me in Shakespeare

Споделям пътя си в интерпретацията на Шекспирови сонети – вече 15 години…

3 юни 1999 – първа премиера. „Веднъж Амур” съдържаше 17 сонета на Шекспир с музика от Елизабетинската епоха и авторски композиции на Красен Иванов. Изпълнявах и 4 песни. Игра се неколкократно в РБ „Проф. Боян Пенев” – Разград, след което аз заминах за София, смело излязла на свободна практика, повярвала в смисъла на театралната реформа…

25 септември 2009 – 10 години по-късно. С Красен Иванов – днес главен диригент на Разградска филхармония – записахме 45 минутен CD-R „Шекспирови сонети в сезони” по нов сценарий – 4 блока по 6 сонета, в които настроението прелива и илюстрира Леонардовата парабола за преходността на човешкия живот и непреходността на Духа. Сезоните се оказаха подходяща „рамка”. За мен никога не е съществувал въпросът чии преводи да избера, защото словесността на Валери Петров в превода на Сонетите, чудесно пасваше на природата ми и на идеята за партньорство с музикант или музикална формация.
През тези 15 години се запознах с различни теории за феномена Шекспир, започнах да експлоатирам по-смело текста, излизах от клишето, търсех театралността. Да бъде философско – без философстване. Да блясва послание – без дидактика. Да разкрива неочакваните дълбини на човешката природа със самочувствието на детето и смирението пред непознаваемостта на Божествения контекст. Бях дълбоко впечатлена от труда на Иля Гилилов “Играта “Уилиам Шекспир”, или Тайната на Великия Феникс”, към който ме насочи режисьорът Съни Сънински. Гилилов допуска, че зад псевдонима Шекспир – Shake speare – “Разтърсващо копие” – стои брачната двойка на Гълъба и Феникса – на графове Редлънд. Това по някакъв начин повдига булото на андрогинното звучене на тази поезия. Важно беше за мен като актриса как да овладея и пласирам идеята на сонет, в който произнасям думи в мъжки род, от името на персонаж „приятел” и пр. Смело мога да кажа, че извървях пътя от Смуглата лейди до женската част, „анимата” на Хамлет…
Паралелно в едно недалечно пространство звучаха беседите ни с проф. д.и.н. Снежина Панова за относителността на времето – през „Градива” на Вилхелм Йенсен и анализите на Фройд и Дерида; за паралелната реалност в сънищата („Направени сме ний от сънища” – „Бурята”, Шекспир); за вливането на Средновековието в Ренесанса…

И настъпи 2014-та – целият свят отбелязва 450 години Шекспир. Събирам смелост и предлагам проекта на ОКИ Красно село и Камерен ансамбъл „Софийски солисти”. Проф. Пламен Джуров прие. За втори път Културният институт даваше шанс на мой проект с творческо доверие, след мултимедийния хайку-спектакъл „Безопасни игли” (2011 – досега), който направихме с Петър Чухов. Междувременно бях избръснала главата си – сложно натрупвани причини, но в случая – интуиция за абсолютно начало… За мен започна нов етап – интуитивен, но празничен. Нито сянка, нито облак – всичко се оформи като картина, не окончателна, а предварително назована като „пътуваща, променяща се непрекъснато”. Виктор Бойчев, зам.-директор на Народния театър, със светла радост ми помогна да ползвам костюм и перуки за специална фотосесия, която направих. Исках фотографът да бъде млад човек, който не е натоварен с клиширани представи нито за сезони, нито за Шекспир. Избрах Виктория Ковачева – студентка по Филмова и телевизионна режисура, едва 21-годишна, която ме въведе в студиото на TV 1 в един проливнодъждовен ден, в който Бог чистеше не само София, но и света. Започнах да посещавам концертите на Софийски солисти, за да скъсявам разстоянието, да свиквам с тях. Попаднах на Вивалди – Годишните времена в нова световна премиера на Даниел Трингов и Сифей Уен. Настроението, което те подариха на публиката, пръскаща по шевовете зала „България” на 30 април, обагри и фотосесията ми с Вики. Четирите сезона изиграх леко и със забавление. Попадението от всички 96 кадъра бе един „отпечатък” на Смуглата лейди, за чиято визия допринесоха – също интуитивно – Катя Пейчинова и Роза Пейчева от НТ „Иван Вазов”. Без стрес понесох и сън, в който всички строфи на всички 24 сонета внезапно се разместиха и заплуваха в някаква космическа плазма, в която не се давех, а като че ли някой ме носеше на ръце…

12 юни 2014 – Домакинът на събитието ОКИ Красно село е направил стилен плакат в чест на 450 годишнината на гения…За пръв път като професионалист ми се случи да изляза на сцената напълно готова, без обща репетиция… И то с нови партньори от такава класа… Вероятно магическите думи произнесе диригентът: „perpetuum mobile” от музика и слово – това правим. А аз вече бях наясно, че не просто интерпретирам 24 сонета, а изпълнявам 24 самостоятелни монолога на много Шекспирови персонажи… Премиера за новата музикална концепция на проф. Джуров, съчетала John Dowland и съвременна ирландска жена-композитор, чиято пиеса се оказа готова сценична илюстрация…невероятно!…

И усещам: „Включени сме в световната верига „Шекспир” – отново от само себе си…

Leave a comment


Text © Мая Кисьовa

Дейвид Ланю е вече в София. За осми път – за щастие на своите приятели, читатели и почитатели. В четвъртък, 5 юни, в 18. 30 ч. в „Хеликон” на бул. Цар Освободител ще бъде представена най-новата му книга „Мимолетен свят”.

Творчеството му и личният ми контакт с него не позволяват да анонсирам в единен текст, а да изкажа няколко гледни точки.

От историка: Дейвид Ланю е известен с убедителното заемане на различни творчески позиции: Преподавател по английска и световна литература в Университет Ксавие, Луизиана. Преводач и изследовател на Кобаяши Исса. Лидер на Американското хайку общество, Световната хайку асоциация и Хайку общество в Ню Орлиънс.

Сам за себе си е хроникирал най-важното:

Другите за него като преподавател по повод последната му награда от Университета:

В близък план в интервю на своя български хайку-брат Петър Чухов: – казва „Главата ми е пълна с картини от София…”

Всички приходи от продажбите на книгите му отиват за подпомагане на изкуствата в Ню Орлиънс

„Ако Буда ни сънува – съществуваме. Ако вече не ни сънува, обаче, къде сме?”…

Българският читател е наистина поглезен, че благодарение на ИК Изток Запад, преводача Светла Христова и българските хайджини от Хайку клуб „София” и Български хайку съюз не само има възможността да прочете „Човекът, който пишеше хайку”, „Смеещият се Буда”, „Хайку войни”, „Сегавечно”, „Жабокът поет”, а вече и „Мимолетен свят”, но и да се срещне на живо с Дейвид.

От актрисата: Запознах се с Дейвид Ланю и Катлийн Далас през юни 2010 г. след едно четене на хайку и поезия в „Ах, Мария”. Тогава се стъписах дали мога да си позволя да чета хайку на Дейвид (за което Антоанета Николова ме бе помолила внезапно). Говорихме си за американските сериали, в който работех като войс-оувър, а двамата учители възхваляваха шопската салата. Оттогава през годините, когато наближаваше юни, рефлексът към хайку-гостуването на Дейвид и Катлийн в България се пробуждаше и предизвикваше в мен възторг като за рожден ден. Защото шматкането по „Христо Белчев” финишираше с хубав разговор, придружен с речници и лингвистични прераждания. „Ти ще ми бъдеш учителка по български” – Дейвид неутрализираше притеснението ми от недостатъчния ресурс от английски думи. „Освен това приличаш на моята героиня г-жа Сливов цвят” – можех само да гадая каква е тя, но когато прочетох „Жабокът поет” осъзнах защо така мистична и без никакво физическо описание е оставил тази героиня. Но я има. Шекспир, чиито сонети интерпретирам от 15 години в своя 60-ти сонет помага за хоризонталното и вертикалното ни едновременно присъствие: „Подобно на вълни към стръмен бряг, минутите една след друга тичат…”  А тук се присъединява и Иван Методиев: „И прашинките се смесиха и за пети път написаха:

Нещата мълчат различно.

Проговорят ли,

казват едно и също.”

От хайджина: Да се разположиш комфортно в пълната липса на логическо мислене от страна на този свят, който на всичкото отгоре е и мимолетен. И да изпиташ пълно удоволствие от никаквата отговорност с която изобщо никой не те е натоварвал никога, само си си я въобразил. А всъщност си ценен с детското си играене и блясък. Само с това. Бог, Буда, Яху – никой нищо повече не иска от теб. Така си подходящ за сънуване.  Може би ключът на спокойствието е „да се научиш да чакаш”…

От гейшата: Гейшата на Дейвид ще съществува – да, освен докато Буда я сънува – и докато има поети, които се стремят към нейното благоволение. Не само времето за общуване, не само аспектите на миговете изкуство, не само позициите на пръстите й докато прави чайна церемония, за да се случи дори Чаша чай, не само жестокостта й, когато влюбеният не е сполучил със своето хайку, което е посмял да й посвети… Дори и с отрязани коси, нейната сила ще остане в легендите. Сещам се за трансформацията „Нонита” на Умберто Еко срещу „Лолита” на Набоков. Но по-важно е, че все повече обитатели на XXI век отделят време да съпреживеят цъфтенето на вишните не само в Япония. Изкуството да се живее не може да бъде клише.

От читателката: Книгата прочетох наведнъж докато валеше пороен дъжд и Петер Хигс вече беше получил Нобел за Х-бозона. Оксиморонната изящност на заглавието, която осъзнах след няколко дни, ме намагнетизира до предел за желание да споделя „ощущението” си от 4-те години, в които чета Дейвид Ланю. Неговите герои са ми близки приятели, забавляват ме, всеотдайни са към сънуването на своя автор. Почувствах се така, все едно те са ме чакали някъде една година от предишния до днешния юни, и сега ме грабнаха да попътуваме заедно в пространството и времето. Професорът е истински пътешественик, който е способен да те въвлече дори в собственото ти пътуване, за което единствено ти имаш знанието и предчувствията. С него сме се срещали в Япония. Но все още се питам кога – дали когато Дейвид Ланю забелязва невидимите връзки между Пушкин и Иса („Какво прави тишината в поезията на Пушкин и Иса”  , или когато аз бях омагьосана от невидимите енергии, свързали Башо и Вивалди… Във всеки случай ме предизвика да съчетая контрастни действия – да запаря зелен чай с годжи бери, докато слушам пукота на леда, който оказва последна съпротива преди гравитационното изпадане от формичката… Обзалагам се, че четенето на „Мимолетен свят” ще активира и вашата интуиция. Лична благодарност, учителю Дейвид! Твоите автографи върху предишните ти книги: “Enjoy!”– се материализираха във факта, че вече не съм тъжна.

От визионера: Яркосините очи на Дейвид и Катлийн. Много силна и светкавична лупа към флора и фауна с хайку-отношение към описанието им. Материята на героите Мидо, Уми, Сенсей, Господарят Кага, Самураят с катаната – съдържа всичко – туш, ориз, вода, прах. И не ти минава и през ум дори да се питаш кой е по-съвършен – дали поетът на Дейвид, който Е хайку и не записва нищо, или Кобаяши Иса – учителят, пред когото Дейвид се прекланя – с двете си гениални хайку:


Имам си всичко –


бор и луна.


Нямам си нищо.

Само душевен покой,

само тази тишина.