maya kisyova

theatre and literature

Стоян Камбарев и Харолд Пинтър – гледна точка на Мая Кисьова в сп. Театър 4-6, 2014

Leave a comment

В новия брой 4-6, 2014 на сп. Театър, който можете да прочетете он-лайн и тук:

http://www.grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/4_6_2014.pdf

page 2 – 4 Stoyan Kambarev & Harold Pinter by Maya Kisyova

на стр. 2-4: “Стоян Камбарев и Харолд Пинтър. Трансформации на театъра на абсурда.” – текст, написан след солидна подготовка, но на един дъх, в памет на един от българските режисьори, който остави знаци в театъра, а Фондация “Стоян Камбарев” продължава да открива негови духовни последователи сред най-младите ни творци от всички жанрове.

„Истината е една вечно изплъзваща се драма.” – признава Харолд Пинтър в Нобеловата си лекция (2005), а в мотивацията на комитета по връчване на наградата за литература е изтъкната заслугата му „за разкриване бездната, която зее под думите”.
10 години по-рано, в академичното си слово по повод присъждането на почетното звание Doctor Honoris Causa на СУ „Кл. Охридски”, Пинтър споделя, че „думите не ни служат за изразяване на мислите, а за прикриване на намеренията”. В същата 1995 г. той среща своя най-сполучлив български режисьор, чийто алгоритъм и подход към драматургията на Пинтър остават уникални и непродължени в нашата театрална история. За кратък период в Русенския театър се оформя творческата позиция на Стоян Камбарев през втората половина на 80-те. Типичен модернист, избрал експресивния вместо психологическия реализъм. Извън баналната инерция на „езоповския език” но и извън агресивната негативност на „закъснелите модернисти”. С остро усещане за времето, което му е дадено, той казва, че театралната ситуация трябва да се „трансформира отвътре”, затова не създава своя трупа или алтернативно пространство, което да заеме. Доказателство за верността на тази позиция на Стоян Камбарев е върховата 1992-ра творческа година на Малък градски театър зад канала. Изключително успешните постановки на абсурдистки текстове „Татко Юбю” на Алфред Жари, реж. Б. Чакринов, „Плешивата певица” на Йожен Йонеско, реж. Е. Цикова, „Балконът” на Жан Жьоне, реж. Б. Чакринов, и първата постановка на Стоян Камбарев върху текст на Харолд Пинтър – „Завръщане у дома” – дават основание на театралните изследователи да обявят 1992-ра за Година на МГТЗК. Признанието е и в Европейски мащаб – „Татко Юбю” се играе в Париж, Бобур. „Завръщане удома”, обаче, не е приета за участие в Единбургския театрален фестивал. Причината – от България се очаква все още единствено продукт на соц. реализма. Харолд Пинтър окуражава творческия екип да не унива, изразява гордостта си, че е „част от екипа на Малък градски театър зад канала в София” и изпраща в театъра свои нови текстове. (Подобна ситуация описва Димитър Аврамов в своя труд „Българското изкуство и модернизмът” по повод недоумението и неприемането на първата изложба на българско абстрактно изкуство на 80-те в Япония – там са очаквали социалистическия реализъм – единственото направление в изкуството, с което България е била известна по света.)
До 1991 г., когато е поставена „Завръщане у дома”, има няколко спорадични опита за постановки на текстове на Пинтър – 1968 във ВИТИЗ, 1981 в т-р „София” – „Рожден ден”, реж. Пантелей Пантелеев, както и в провинцията. Театралността или частично успява на повърхността на текста, в инерционни и неприложими за Пинтър причинно-следствени наблюдения, или в някои актьорски постижения.
Творческата гледна точка на Стоян Камбарев е „благословена” от 2 посоки – самата природа на режисьора, наричащ себе си „единак”, вечно готов да стартира отначало в търсене на свой, неутъпкан от никого преди – път. Математик и кибернетик, предпочел да алхимизира думите пред висшата математика-комбинаторика, в пространството, отколкото да се смеси с „носталгичната неизлечима модерност на българската режисура” – цитатът е от проф. д.и.н. К. Николова. Будността и интуицията на Стоян Камбарев разкодират и практически прилагат на сцената теоретичната платформа на Жана Нелсон „Жертвоприношението в творчеството на Харолд Пинтър (1984). В нея за пръв път е преодоляна „бариерата” към анализа на драматургията на Пинтър – дълги години останала на повърхностното ниво „психоаналитичен филтър” или опити за съпоставяне с ритуала на плодородието, вкл. архетипния Едипов модел. Жана Нелсон (чрез Рене Жирар) припомня, че ритуалът, избледнял в нашето съвремие до рутина, всъщност е културен модел в чест на жертвата, която е „едновременно невинна, защото не е извършила престъпление, и виновна – защото унищожаването й възстановява социалното равновесие”. На практика Харолд Пинтър ползва именно този „модел” в текстовете си, без изключение. Разликата („Британската драма след 1989 г., К. Николова) е единствено в посоката, откъдето идва „заплахата”: в ранните му пиеси – от единия персонаж към другия; в следващите текстове – от всички към всички; в трета група пиеси – от миналото; в най-късните – от политическата система.
Преди „срещата” – и Стоян Камбарев, и Пинтър, са преминали през школата на Самуел Бекет. В „О, щастливи дни!” (с актрисата Елена Стефанова) Стоян Камбарев трансформира ремарките на автора в точно обратната посока – „усещането за безкрайна равнина” на сцената е клаустрофобично затворено пространство, в което думите се „движат”. Харолд Пинтър е играл в постановката „Катастрофа”, чиито текст Бекет посвещава на лишения от свобода и бъдещ президент на Чехия Вацлав Хавел, реализирана в киното от Дейвид Мамет (1983 г.). Увереност в правилността на своите режисьорски изследвания на пространството Стоян Камбарев получава и след срещата си с Анатолий Василиев. В книгата си „Стоян Камбарев – режисура на пространството” Кремена Димитрова акцентира върху значението на вещите на сцената, като „приемници” на думите. Думите, върху които Пинтър „издевателства, за да понесе ритуала им в живота” (К. Николова, „Белези от нищото”).
Сполучлив ход за „Завръщане у дома” се оказва преминаването от реалното в нереалното пространство чрез въвеждането на мъртвите персонажи Джеси и Макгрегър. В книгата си „Огледала” Стоян Камбарев пише за сценичния образ на идеята си, че мъртвите са непрекъснато сред живите – дотогава, докато не се реши отдавна стоящ проблем. В случая – Джеси, която е съхранена в паметта на семейството като носител на хармония, ще си отиде тогава, когато бъде „заместена” от Рут. От гледна точка на равновесието, това е възможно след като „Блудният син” Теди бъде „изхвърлен” от системата.
Едуард Олби казва, че 3-те компонента на качественото сценично изкуство са „необичайност, невероятност и неочакваност”. Изборът на актрисата Живка Ганчева за метафизичната Джеси е сполучлив катарзисен шок – супервайзорът е дете-жена, крехко и силно, респектиращо, изненадващо, плашещо, неординерно.
„Рожден ден” и „Любовникът”, реализирани в Сатиричния театър, населяват нетипично сценично пространство. Гледала съм „Рожден ден” в „арената” на фоайето, и задстъкленото пространство, в което зрителите забравяха творческата биография на Катя Паскалева и следяха само и единствено нейния персонаж, който действаше през думите в образа само на този „аквариум”.
Театралността в трите постановки на Пинтърови текстове на Стоян Камбарев е резултат на изключително специфични, новаторски за историческия етап на 90-те години в театрална България трансформации. В контекста на яростното „наваксване”, припокриване на стриймове в българската режисура – фундаментален режисьорски театър на психологическия реализъм, фрустриран от „закриващите драмата закъснели модернисти”, в хладните пост-драматични опити на постмодернистичните концептуалисти, в предчувствието за най-младите, които всячески ще се разграничават от опита на ХХ век – класацията, която прави проф. К. Николова за 22-те постановки на 12 пиеси на Харолд Пинтър през 90-те, не е опровергана до този момент:
1. Постановки на Стоян Камбарев
2. Постановки на Пламен Марков
3. Други
Експресивната модернистична уникалност е едно от качествата на твореца,
който получава наградата на Фондация „Стоян Камбарев” днес – независимо от жанра на изкуството, в което работи.
Ако „проверим” плодотворността на релацията „автор – режисьор”: Харолд Пинтър, постмодернист, абсурдист, алтернатива на модерността (според Петер Сонди абсурдистката драма е постмодернистичната алтернатива на модерната), британец, срещу Стоян Камбарев – експресивен реалист, модернист, българин и си припомним таблицата на Брайнин Пасек за различията между Модернизъм и Постмодернизъм – можем само да се радваме на реализираната взаимна пропускливост и режисьорската устойчивост.
И ако на финала се включи и 100-годишният Албер Камю (1913 – 2013), то думите, които са подходящи за витализиране, са: „Желанието винаги поражда парадокси.” Театърът се реализира чрез трансформацията им.
Стоян Камбарев доказа това.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s