maya kisyova

theatre and literature

Дела Рафаилови

Leave a comment

написан за конкурс “Ако бях ангел” на http://www.pravoslavie.bg, 2008
публикуван в Лудогорски вестник, бр. 94 / 2014

© Мая Кисьова

12-годишният Рафаил седеше унил и мълчалив на масата за закуска. Беше болен за пръв път сериозно – от класически грип. Както шеговито отбеляза баща му: “И ти да дадеш принос за развитието на световните вируси”. Принос, и то какъв! Все едно, че десетки бляскави саблезъби маршируваха по челото му, пламнало от температурата, стържеха по гърлото, а други му ковяха в ставите безмилостни пирончета. На всичко отгоре – затворен в къщи, без училище – а беше истински отличник… “Когато боледувах – майка му се опитваше да го утеши, – слушах приказки, те като че ли също ме лекуваха…”. А той клюмаше пред димящата чаша чай и нямаше сили да мигне с очи. “Засмей й се на болестта – така ще я умилостивиш… Стягай се, носиш име на ангел-лечител… ” – родителите му тръгваха по своите дела и тракването на входната врата извади малкия страдалец от унеса. Той се втренчи в пръстите на ръцете си, взе с огромно усилие чашата и смръщено отпи една глътка ухаеща на ягоди и канела топла течност. Стори му се така дружелюбна след кошмарната нощ, че бавничко… и все по-бързичко… я изпи цялата. След това хвана под мишница ноутбука си и блистерче антиангин и се премести на дивана. Намери станция, на която можеше да слуша приказки:

“… – Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
– Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! – промълви
сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна…
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни…”

Приказката “Майчина сълза” беше тъжна. И не можеше да бъде друга …
Рафаил я доизслуша внимателно. Но не искаше да се примири със съдбата на болното лястовиче. Той избра програма за рисуване и започна с курсора-моливче бавничко да завърта нещо като листенца с власинки, едни пухкави перца, очички, ръце, и всичко това в небесносиня мъгла, но триизмерно: “… това нещо вижда… и лети… може да докосва… дали говори на моя език, не знам… дружелюбно е… умно… не, по-скоро – мъдро… ами да… това е моят ангел… с име “Бог лекува”…”.

Болното момче се увлече неусетно в своя нов сюжет. Беше нарисувало едно прекрасно същество, подвластно на неговото сърце. В следващата скица ангелът летеше с умиращото лястовиче в ръце през времето и пространството, един век назад, за да го отнесе на финала на една друга приказка – “Палечка”… В следващата – внимателно постави спящото българско птиче в уютното гнездо на спасената от Палечка премръзнала датска лястовица… То се събуди, скокна – изгореното му крилце беше станало отведнъж като ново… И закръжи възторжено, присъединявайки се към тържествения птичи хор за сватбата на елфите, където го чакаше, незнайно как, и щастливата му майка…

Нито ангелът, нито детето забелязваха, че над главите им се усмихват други два ангела – на Каралийчев, и на Андерсен… “Добре стана…” – отдъхна си Рафаил… “Cogito ergo sum. – Мисля, значи съществувам.” – кой знае защо изплува в съзнанието му, преди да се отпусне в дълбок сън…

Ангелът почака, почака… мръдна с ръчичка, размаха крилце – оказа се, че вече не е зависим от моливчето и волята на художника… Усети, че тук повече никой няма нужда от него, и за сбогуване погали спящия си съименник по къдравата коса. На пръстчето му се закачи косъм, извит като кравайче. Това го разсмя, и той литна близо четири века назад при един друг спящ…

Рене Декарт се вълнуваше в съня си, потокът от мисли не му даваше покой. Той също бе заспал, работейки… Главата му бе полегнала върху хартия, на която бе начертана координатна система. Ангел Рафаил погали и него по къдравата коса и, почти случайно, пусна в точка 0 завъртяното косъмче… (днес тази графика се нарича “Декартов лист”)… Когато ученият се събуди, решението на задачата вече беше в главата му. След като трескаво и виртуозно я записа, той повдигна взор към небето, и от устните му на заклет рационалист тихо се отрони: “Дали всичко, което виждаме по звездното небе, е такова, каквото изглежда…”…

Когато родителите на петокласника се прибраха, той спеше спокойно и по челото му бе избила оздравителна роса. Ръката му още стискаше мауса. В background-а на екрана летеше едно ангелче. А че то се усмихва и отвреме-навреме им маха с ръчичка-крилце, така и не забелязаха…

16 февруари 2008
София

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s