maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Благодаря, 2014-та!

Snow 29 Dec - Copy

© Maya Kisyova

С пълното съзнание, че пиша този текст, за да благодаря, за да се освободя и за да продължа напред в линеарното време, съм “разтроена” между списъка с последните задачи, финалното за годината чистене и снимката, която споделям тук. С отговорност към пространството на читателя, ще го направя бързо, кратко и като акорд от три тона.

През 2014-та се появи този блог, в който балансирам също три енергии – на автора, на актрисата и на наблюдателя.

* Благодаря, че се появиха “Майска утрин”, двете пиеси “Перце на оградата” и “Милост. Да играеш Ан Секстън”, докладите и публикациите по научната ми тема “Сценични реализации на българската поезия 1990 – 2010”, двете втори и двете трети хайку-награди от България и Япония, избраните за World Haiku Rewieu, тръпката да видя три свои хайку, преведени на Japan, педагогическата ми работа с прекрасни хора в МОНТФИЗ през учебната година и в уъркшопа ни с Петър Чухов в Арт Фест Созопол, редакторската работа по три сборника с най-добрите текстове на нашите ученици… Благодаря, че моите дейности бяха забелязани от сериозни, чувствителни и рефлективни творци-наблюдатели – Кева Апостолова, Пламен Дойнов, Ивет Лолова, Весислава Савова, Антоний Димов, Димитър Петров, Иван Есенски. На специалистите по хайку в Япония и Полша, на всички непознати автори на хайку, които харесват опитите ми в тази дисциплинираща и концентрираща естетическа територия на словото… Благодаря, че продължавам да се уча – в четвъртия поред уъркшоп в Гьоте институт на д-р Рихард Бланк – учител за пътя на всеки творец към себе си…

* Благодаря, че създадохме спектакъла “Шекспирови сонети в сезони”, заедно с Камерен ансамбъл “Софийски солисти” – това беше изключително преживяване между усещането ми за Шекспир, който отпразнува 450-тия си рожден ден и относителността на моите 50 години, които продължават да си играят в прекрасната градина на детството ми. Връзката между всичко беше музиката на тези български извънземни музиканти, водени от проф. Пламен Джуров… Благодаря на Любо Нейков за доверието да изиграя един много свеж персонаж в “Столичани в повече”… Благодаря на учителката ми д-р Валентина Фиданова-Коларова за споделения творчески път към нейния документален филм “Навътре в камъка”, към който допълних своите глас и визия…

* Благодаря, че интересните книги “Кибритени лодки” от Весислава Савова, Диляна Георгиева и Дарина Денева; “Не пишете повече, аз написах всичко” от Кева Апостолова; “Любов на площада” от Владимир Левчев, “Градината на тайните” и “Яйца от феникс” на Роман Кисьов; “Приказните острови” от Златимир Коларов; “7 маслинови цвята” от София Папазова; “Любов на Буги Стрийт” от Златко Ангелов; “Мимолетен свят” от Дейвид Ланю ме обогатиха и предизвикаха да изкажа респекта и удоволствието от четенето… Благодаря на Петър Чухов, че общуването ни го кара да разтваря бележника си често и да записва своите бисери от въздуха – нещо като “Снежанка Д’Арк” – които пък карат мен да поддържам актьорската си форма стриктно, защото току-виж съм се върнала само на сцената. Да, четете книгата му “Камуфлаж”, защото той започва нова – и не бива да пропуснете изящното предястие към зрелия му талант…

Толкова. Обичам те, 2014-та! Започвам да чистя, след това трябва да измисля късмети, а и баница, за която да ги “приземя”. Що се отнася до снимката – забележете природното съвършенство – върху клоните на елхата “тежи” сняг, но ако задържите погледа си като гледачка на кафе, например, ще видите, че тези тежки снежни буци, са всъщност малки леки белички животинки с опашчици – меченца, или котенца – които не само че не са тежки, а лазят весело нагоре към върха. Ето такова настроение ви пожелавам!


Leave a comment

Vessislava Savova about “May Morning”- review

Maiska_utrin_04-01

http://vessislava.blogspot.com/2014/12/blog-post_22.html

© Vessislava Savova

Издателство „Изток запад“
Година – 2014 г.

Първата ми среща с Мая Кисьова беше при едно от представянията на мултимедийния спектакъл „Безопасни игли“ от 105 хайку на Петър Чухов на три езика – български, английски и руски. Тъй като обичам и театъра, и хайку, може би ще Ви прозвуча пристрастно, казвайки колко възхитена бях от този спектакъл, но сигурна съм, че тези от Вас, които са имали възможността да го видят, ще споделят същото впечатление. Да, Мая е професионална актриса и режисьор и няма никакво съмнение, че изпълнява ролята си безупречно, но това, което ми направи впечатление, беше нейното отношение към тази капризна, но и предизвикателна форма на поезия. Докато гледах спектакъла, си мислех дали и тя не е опитвала да пише хайку (все още не знаех нищо за нея), убедена, че това отношение към тристишията предполага много добри стихове. Когато се прибрах, все още изпълнена с впечатления, потърсих информация за Мая Кисьова и с удоволствие установих, че тя наистина пише хайку. Не опитва. А го пише по правилата на световни майстори, внасяйки своето фино усещане за света и случващото се в него. Последващите ни срещи на събития, свързани с хайку, утвърдиха впечатленията ми за авторката.

Когато Мая ми предложи да рецензираме взаимно книгите си, приех безрезервно. Докато четях двуезичната „Майска утрин“, обаче, се замислих дали ще мога да предам точно впечатленията си от тези нейни стихове, тъй като именно онази недоизказаност, която прави едно тристишие хайку не бива да бъде нарушена от повече думи. От друга страна обаче, добрите стихове в този жанр дават една неограничена свобода на читателя да интерпретира казаното по свой начин и да съпреживее момента, който е пропуснал, но авторът е уловил и споделил с него. Това е лично общуване, не много подходящо за рецензия, но достатъчно наситено, за да бъде подминато и книгата да бъде забравена.

Логично, предвид заглавието, първите хайку са посветени на месец май. Месец май, който традиционно (а някои биха казали и – шаблонно), се свързва със зеленина, събуждане за нов живот, ново начало. Хайджинът обаче вижда всеки един детайл от този нов живот и го снима с думи, които не винаги е лесно да бъдат уловени. Почти невидимото перце, голият охлюв, скрит в зелево листо, но и изгубената перла, топящият се лед, с които Мая плавно преминава от промените в природата към промените в чисто човешките отношения и най-красивата им проява, любовта, ни въвеждат в същия този свят, в който живеем и ние, но никога не сме виждали точно по този начин.

Често съм чувала да се повдига въпросът, редно ли е човекът да застане в центъра на един хайку стих, след като основното предназначение на този жанр е да улови промените в природата. А нима човекът не е част от природата? Нима не се променя с всеки изгрев и залез, с всяко вдишване, с всеки задържан дъх? Част от еволюцията на тази, същата, природа сме и ние, човешките същества, които не винаги забелязваме промените вътре в нас, а и около нас. Точно това развитие на човека проследява Мая в „Майска утрин“ и ни предлага своя поглед върху тези промени.

Сезоните се сменят в хайку стиховете в „Майска утрин“ и някак си ненатрапчиво, но не и незабележимо, присъствието на месец май с цялата си красота и символика, се вмъква между редовете и запазва реалистичния и красиво поднесен обрат в човешките отношения.

Чувствени, дълбоки, с много възможности за интерпретация, хайку стиховете в „Майска утрин“ са едно пътешествие, което всеки читател, без значение от предпочитания си жанр, би бил щастлив да предприеме. Така, ще види и своите сухи куфари на летището, и златния пясък, и Колизеума, и още много места, за които дори не е предполагал, че съществуват, въпреки че е минавал стотици, ако не и хиляди пъти през или покрай тях. Подредени изящно, тези стихове може би не бяха направили толкова силно впечатление, ако се четат разхвърляни в интернет пространството. Не защото сами по себе си не са добри, напротив. Магията, обаче, е именно в тази подредба, която Мая и екипът, допринесъл за сбъдването на книгата, са избрали. Те вече се превръщат в спектакъл, изигран с едно от средствата, които Мая владее изключително добре – думите.

Оставям за финал, но не омаловажавам, наградите, които Мая е получила именно за хайку. Със скромността, характерна за всеки хайджин, тя не парадира с тях, но наистина те са наистина впечатляващи. Освен наградите на Българския хайку съюз на организираните ежегодни международни конкурси, отразени на хайку конференциите, авторката получи сериозни признания и в Япония, което е може би най-мечтаното постижение за всеки, който някога е опитвал да напише уж простичките, но толкова взискателни три реда.


Leave a comment

Кибритени лодки. New haiku book. Three authors, three languages. Recommend it!

lodki 1

© Мая Кисьова
Свещеното 3 в три почерка

„Кибритени лодки” – триезична книга на три авторки – Диляна Георгиева, Дарина Денева и Весислава Савова. Издание на Фондация Lexema, съвместно с ИК „Пергамент”, в рамките на програмата за издаване и разпространение на съвременна българска литература.
Елегантно книжно тяло, изработено с вкус и фино отношение към съдържанието.
Деликатна редакция и стимулиращ предговор от Петър Чухов.
Чудесна визия от Иво Рафаилов – движението е така неуловимо, че са видими само носовете от изгорели кибритени клечки, а парадоксът, заложен в хайку, потъва в реки от пясък, които пазят траекторията на невидимото. Окончателната камерност на хайку се фокусира в образа на кибритените лодки, избрани от заглавието:

„есенен дъжд
в пресушения фонтан
кибритени лодки” – автор Диляна Георгиева.

Различими и интересни са трите части на книгата.
Общата атмосфера на Диляна Георгиева впечатлява със звукови картини. Нерядко се появяват познати символи, а изненадата идва от неочаквания контекст, който създават другите строфи. Например:

„спукано гърне
децата играят на криеница
в музея”.

Дарина Денева владее кинематографичната образност. Емоцията в тъканта на лексиката е овладяна и затова паметта на читателя пази дълго внушенията:

„първото цвете за мама
маргаритка
откъсната с корена”.

Невинно-дълбоката ирония на Весислава Савова е недвусмислено разбиране за парадоксите в живота. Насладата е хуманистичният резултат от съчетаването на антиподи:

„горчиво кафе
на масата къщичка
от захар на бучки”.

Надали има друг жанр в който авторите така искрено се радват на сполуките на колегите си. Причини колкото искаш – бързо се пише, бързо се чете, бързо се усмихваш, бързо комуникираш, и то с хайку-приятели от цял свят.
Тематичният диапазон в „Кибритени лодки” е без хоризонт – така, както между първото хайку – за Великденското яйце, и последното – за жената, която сама сваля роклята си – присъства цялото човешко битие. Настроенията са от високата чуваемост на божествените звуци, до ниската гъстота на смъртта.
Интересно е да се наблюдава как пишещият хайку се освобождава от суетата на собствената си биография. Този, който е станал дисциплинирана струна, превърнала формата в рефлекс, започва своя паралелен хайку-живот, разпознаваем единствено от съмишленици. „Дзен ум – ум на начинаещ” е универсалният ключ. Иначе – заглавие на Шунрю Судзуки. Филтърът на чувствителността към хайку работи само когато тялото и умът изпитват невинен възторг към света.Разбира се, шинто е повод за детска театралност, докато се усети какво е това „шинто”. Детска, а не измамно-имитационна. В този ред на мисли, като погалено от Башо звучи и изглежда:

„хвана се!
с пеперудата в сака
лек ветрец

got it!
light wind in the net
with the butterfly

поймала!
с бабочкой в сачке
легкий ветерок” – автор Дарина Денева.

Книгата не само представя най-добрите 99 – а колко още техни сполучливи знаем! – от Диляна, Дарина и Весислава, но и предлага красотата на трите езика в малката словесна картина, каквато е хайку. Редактор на английския текст е Анджела Родел, а на руския – Наталия Седенкова и Наталия Слатинска.
99 истории в 3 D, защото съвременният хайджин възприема света по нов смислово-пространствен начин. Особено последователно това се наблюдава в мъдрата усмивка на Весислава Савова:

“дъжд
облачето което снимах
сутринта”

Много от публикуваните хайку са награждавани в национални и международни конкурси, публикувани в престижни световни сайтове и специализирани издания за хайку. Трите авторки редуват писането с изучаването на майсторите. Смирени и богати.

Насладете се на тази книга.


Leave a comment

5-th Place in European Quarterly Kukai Winter 2014

Най-високият ми резултат досега – V място, 24 точки, по четири номинации за първо, второ и трето място.

В компанията на първите преди мен – Австралия, Русия, Великобритания и Румъния.

Тема “Космос”. С най-масово участие от България – 14 автори.

Моите гласове бяха за #9 – Франция, #72 – Хърватия и #86 – Румъния

http://europeankukai.blogspot.com/2014/12/results-of-european-quarterly-kukai-8_18.html

meteor shower
the queue in the lottery kiosk
is growing

и на български:

метеорен дъжд

расте опашката

пред тото-пункта


Leave a comment

Theatre Magazine 10-12 / 2014. Bulgarian Poetry on the Stage 1990 – 2010

Благодаря на Кева Апостолова за отношението към темата! Абзаци от текста включих в доклада си пред IV Международна интердисциплинарна конференция, посветена на културната история на съвременността “Изкуства и Памет XX-XXI век”, 6 декември, София. В линка към списанието можете да видите и снимки от интересни артефакти.

http://grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/10_12_2014.pdf

Историческият преглед на по-важните артефакти и представители на явлението „поезия на сцената” визира енергията между поетичния текст, създаден като „самодостатъчен” (Патрис Павис „Поезията в театъра”, Речник на театъра, Колибри 2002), и самия него в публичното пространство на изговарянето. И ако разликите между авторовата интерпретация и интерпретацията на актьора са на повърхността, то безкрайната кинетична взаимо-зависимост между словото и действието е фундамент.
В своите „Съвети към себе си” Пламен Дойнов метафоризира: „Събирай присъствия! Разполагай внимателно фигурите по сцената на текста!” – театралната и литературоведската терминологии се жонглират една друга. В резултат психофизиката – автор смело става… интерпретация. „Сцената на текста” и „Текстът на сцената” – игра на абстрактна елиптичност и тънка нишка, която винаги „придърпва”, за да се съхрани балансираната двойнственост.
Поезията между Аполоновата словесност и Дионисовите средства за представяне.
Кои са те – поетът и актьорът? Какво ги свързва като интерпретатори на поетичната творба? Кое ги мотивира? Естетиката на предизвикващата емоционалност словесна игра.
„Ерос – според Кенет Уайт – означава носталгия по единството, стремеж към единството, а автентичният логос, открит от поета, е израз на това единство. Поетът не е цивилизован, светски. Това е животно на духа и неговата мисъл е дива мисъл, която се създава според собствените му качества, ако му е даден шанс за това.” (Венцеслав Константинов, „Поетическото съществуване според Кенет Уайт”)
Актьорът/актрисата, според Речник на театъра:
„Като играе дадена роля или въплътява даден персонаж, актьорът се разполага в самия център на театралното събитие. Той е живата връзка между авторовия текст, указанията на режисьора за играта и очите и ушите на зрителя. Разбираемо е, че подобна обременителна функция го е превръщала в историята на театъра ту в обожавано митологизирано същество, в “свещено чудовище”, ту в презряно създание, към което обществото се отнася с подозрение поради почти инстинктивния си страх от него.”
В периферията на социалния живот, непрекъснато пресичащи границата между славата и маргинализацията, още Платон изгонва поетите и актьорите от своята „Държава”, а елизабетинските поезия и театър са хулени за разпространение на измамни светове и лъжи. Проф. Евгения Панчева в статията „Метадрамата Хамлет” (в. Култура, 25 април 2014), визира в тази връзка трактатите на Филип Стъбс „Анатомия на постъпките” (1583) и „Школа на простъпките, съдържаща приятни хули срещу поетите, свирачите, актьорите, клоуните и други такива гъсеници на общността” на Стивън Госън (1579)
Едно, обаче, не може да им бъде оспорено – вдъхновението, или т. нар. „включване” към Духа на Божеството.
В статията си “Екстаз и ентусиазъм. За вертикалното моделиране на света и свързаната с него шаманска идеология”, Богдан Богданов откроява два вида свързване – интуитивно и индуктивно. Първият вид авторът отнася към предгръцката религиозна основа, а вторият – към характерността на елинизма. Т.е., интуитивното свързване касае тракийската жреческа практика, а индуктивното – десакрализираната обществена функция.
Игровият принцип в интерпретацията на поетичния текст – доверие и подозрителност.
Това занимание, което ни освобождава от всички останали, е… играта
Хосе Ортега-и-Гасет
Обикновено игрите се свързват с правила по презумпция. При създаването на поетичния текст правила няма, има критерии, според които един поетичен текст е добър или не. Същото важи и за интерпретацията на поезията. Няма смисъл от теория. Може да има само коментари пост-фактум – дали авторът / актьорът се е „разтворил” в текста, доближавайки се максимално до внушението на автора, или се е дистанцирал и налага присъствието си на интерпретатор, което води до множество разклонения в декодирането на текста.
В този смисъл и двата типа творчество хармонират с определението на Й. Хьойзинга: „Играта е действие, което протича в определено ограничено място, време и настроение. То се извършва в определен ред, спазващ дадени доброволно приети правила, извън сферата на материалната полезност или необходимост. Игровото настроение е настроение на възторг и изолираност независимо дали играта е свещена или просто празнична, дали е игра свещена или за забава. Действието се съпровожда от чувства на възвишеност и напрежение и предизвиква радост и отмора.”
Поетът реализира акта на писане отвътре навън. Актьорът приема текста за интерпретация отвън навътре. Когато авторът сам интерпретира своите стихове, посоките застиват в андрогинния принцип. Наличието на публиката поставя автора в качествено нови обстоятелства, които го превръщат в актьор. „Авторът е не само говорещ индивид, който е произнесъл или написал текст, но е и принцип на групиране на дискурси, той е единство и източник на тяхното значение, както и център на тяхната обвързаност”. (Постмодернизм 2001, превод от руски мой М.К.)
Авторски литературен театър (АЛТ) 1992 – 2002 г. и спектаклите му: : “Тела и текстове” (1992), “Смъртта на кръга “Мисъл” (1994), “Живи и мъртви в българската поезия” (1996), “Резерватът Висящите градини на България” (1997), “Как ехото заглъхва” (1998). Неповторена и неподражавана остава до днес съвместната работа на Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов. От една страна – наваксване на постмодернистичната инерция от Европа у нас, подобно на другите жанрове в българското изкуство в началото на 90-те години. От друга страна – енергия, която се разграничава, плези се на идеологическите окови, страстно търси своята нова идентичност. Типично актьорска е гледната точка и при съставянето на „Българска антология” – също уникален проект, в който най-добрите български поети „от Герова насам” са „допреведени”, „допренесени”, „доизлекувани” от самите себе си. Какъв по-голям жест на приемственост, какъв по-отговорен „поклон”…
Поетически трубадурски двубои – съвременна проекция на древните състезания. Идея, концепция и реализация на Петър Чухов, която е имала 22 издания от 2005 година досега. „Идеята дължа на българските футболисти, плеймейтки и други техни компаньонки, както и на журналистите, които пишат за тях…Помислих си, дали не може поне една трошичка медийно внимание да се отделя и на поетите. Представих си как те не просто излизат и четат стиховете си, а се състезават, като съответно всеки си има фенове, които го подкрепят… Кой знае – може би един ден поетическите двубои ще излязат и на телевизионния екран, може би аудиторията им ще се увеличи.” Видимото предимство, атрактивност и неизчерпаемост на идеята, авторът изказва така: „Поетът вече не е само глас, чрез който стихотворенията му достигат до съзнанието на слушателите. Той трябва да покаже и други умения, а именно да защитава поетиката си и да търси слабите страни на тази на опонента си. Важни са също и импровизационните способности, което е още една причина събитието да е далеч от статичността на рутинните литературни четения.”
Извън театралната институция.
а. „Слам” – slam poetry – поезия, която авторът не рецитира, а играе. Ателиета по „Слам-поезия” са правени в Червената къща (2007) с Бас Бьотхер, в рамките на Литературен салон Русе (2008) с лектори Цвета Софрониева и Франк Кльотген (източник Литературен в-к), във Франкофонски център-Варна (13 май 2010) и др. В анонса към „слам” събитие в DADA Cultural Bar (16 юни 2010) четем: „Слам поезията е всичко друго, но не и скучен поетичен рецитал. Тя е бурна, дива, бърза, понякога смешна, понякога груба, но винаги актуална и експериментална по своята същност… Поетът не може да използва реквизит, костюми или музикални инструменти…Публиката… може да освирква или подкрепя поета не само в края, но и по време на самото изпълнение…”
б. Пърформанс – в тази сценична форма поетът се явява в „свое лице”, със своята биография, със своя личен и творчески опит, постижения и търсения. Всички театрални средства, които използва при представянето на поетичния си текст, не го крият зад маска, не го деперсонализират, а са само помощни. Нещо повече – начинът на употреба на мимика, жест, действие, преекспониране на текста или необичайното му насочване в неклиширания самосмисъл – се извършват пред публиката с ясното съзнание, че тя е привлечена в един „мейкинг”, който авторът прави на живо пред нея. Той няма за цел да се „прави на друг”. Тук може да се визира текстът на Алек Попов „Ролите на писателя”, за да се открои разликата. Иронично-емпиричните аспекти, които разглежда Алек Попов: „Писателят като съвестта на нацията”, „Писателят като предател”, „Писателят като шпионин”, „Писателят като пърформър”, „Писателят като отцеубиец”, „Писателят като хулиган”, „Писателят като алхимик”, „Писателят като неидентифициран субект на словото”.
Представители: Ясен Василев, Поетично трио „Пое3” (Елица Мавродинова, Иван Брегов и Стефан Радев), Виргиния Захариева и др.
Намеренията и изследователските хоризонти откриваме например в анонса на визуално-поетичния пърформанс „Поезия за докосване” в Русе 19 май 2012: „Думи и осезание – поезията като музика, образът като ритъм, допирът като чувство, думите като форма, общуването като танц. Може ли поезията да има материален израз? Колко тежи една метафора? Какъв е цветът на сравнението? Как да докоснем римата… Танцуват ли словесните образи?”
Още опити на Стефан Иванов и Красимира Джисова в Сатиричния театър с “Breaking news: пиша за теб и за себе си” – 10 май 2007; „Без упойка” с Петър Петров – 29 януари 2014 и др.
„Мегабитово поетично кабаре 4 х 4” – Радослав Чичев, Ясен Василев, Иван Димитров и Мирослав Христов играят с общо 16 свои творби, включени в дебютните им стихосбирки. Реализира се в различни градове на страната като поетично турне.
Театрални спектакли.
а. Припомняме дългогодишната традиция на „Театър на словото” в България, имената на първооснователите Сава Огнянов, Васил Кирков, Николай Масалитинов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Константин Кисимов, Владимир Трандафилов, на следващото поколение: Славка Славова, Спас Джонев, Таня Масалитинова, Снежина Челебиева, Катя Зехирева, Иван Чипев, Лиляна Шопова, Йорданка Кузманова и др.
б. Николай Гундеров с „Леки четива” – в края на 90-те години е удостоен с Почетен диплом от Международната академия за изкуства в Париж за авторския си спектакъл. Поетичната пиеса, в която Николай Гундеров е автор, режисьор и актьор, е представяна в София, Будапеща, Виена, Братислава, Прага, Берлин. Част от проект „Неонов театър”, показан за пръв път в Малък сезон на младата режисура на ТР Сфумато. „Този тип театър се стреми към “съчетаването на мимолетността на театъра с константната на текста, при което е важно не как авторът ще изиграе текста, който е написал, а как самият текст ще изиграе него.” (в. Капител)
в. НТ „Иван Вазов”: „Рибите се молят за дъжд” – спектакъл на Бойка Велкова и Теодосий Спасов по стихове на Борис Христов – 1998. “Това бе музикален спектакъл, провокиран от моя приятел, поета Борис Христов. Създаден е заедно с приятелите ми Румен Тосков и Христо Йоцов. Това е нашата любима игра – музикантска и танцьорска, защото там Бойка танцува. Драматургията е естествена. Програмата от този спектакъл е вече на диск, за което много се радвам. Той излезе в САЩ, издаден от музикалната къща “Традишънъл крос фолк” (Теодосий Спасов пред http://www.segabg.com )
г. Две събития на Програма „Сфумато – Поезия, леки вечерни четения”: „Чета Елиът, слушам Бийтълс” – премиера 9 април 2005 – с участието на Албена Георгиева, Владимир Пенев и студенти от НАТФИЗ и гласа на Томас Елиът. Специалното участие на Георги Господинов поставя автентичността на словото в отправна позиция и толерантно съжителства на сцената с актьорската гъвкавост. За да привлече и самите Маргарита Младенова и Иван Добчев, които също са „на виход”.
И „Преселници от сънища” – премиера 7 април 2006 – спектакъл по текстове на Ани Илков, сценарий и постановка Иван Добчев, определен от Георги Каприев като: „лишен от неадекватни претенции”, „с който Добчев и младежите се справят по изключително очарователен начин” – необременената свежест на второкурсниците в НАТФИЗ едновременно трансформира и съхранява постмодерната сложност и метафоричен апокалипсис на автора.
Гост-премиерен в ТР Сфумато (2 ноември 2011) е мултимедийният хайку-спектакъл “Безопасни игли” – свободен проект на професионални артисти, който се играе в България и чужбина на български, английски и руски език под патронажа на посолството на Япония в Р България. Драматургичен текст от 105 хайку на Петър Чухов, който „битува” в две плоскости: тази на автора – гласът му е комбиниран с изображения, върху които текстът е монтиран на другите езици. В Москва този вид театралност беше наречен „лингвистичен празник” от руската публика на „Безопасни игли”. Втората плоскост е на актьора. Хайку се превърна в театрална реплика, а различното звучене на български, английски и руски езици обогати атмосферата на спектакъла с дълбока и неочаквана асоциативност. На английски „ухае” на Дикенс, същият текст, произнесен на руски – на филми с Людмила Гурченко…
е. Университетски театър при НБУ: „Ела, легни върху мен“ премиера ноември 2011. Част от изследователски проект „Съвременна българска литература и театър“ . Идея и постановка на доц. Снежина Петрова със студенти от Нов Български Университет по стихосбирките “Картички” и “Писма” от Силвия Чолева. В интервю на София Папазова по повод спектакъла, поетесата казва: „…Стихотворенията звучаха различно. Това обаче ми хареса. Още повече ми хареса решението на Снежина Петрова, защото тя показа, че поезията може да действа в различни ситуации, че това не е някакво милозливо хленчене за леко луди, каквото повечето хора си мислят, че е…”
ж. Сатиричен театър: „Сърцето е заложна къща“, премиера 25 април 2014, спектакъл на Вели Чаушев по стихове на Валери Петров. Работата на Вели Чаушев с поетичното творчество на Валери Петров е пример за дългогодишна творческа обсебеност на актьора от автора, която е дала много спектакли през годините. Номинацията за Нобелова награда за литература на българския класик съдържа в себе си и вълшебството неговите текстове да извличат дълбока театралност дори само от дъха между думите.
Изброяването и анализът на артефактите по темата може да продължи още много. Целта, обаче, е в припомнянето, във филтрирането, в доброто „проветряване”, в откриването на още форми и, най-вече, аудитории. Защото, ако не се осветяват, явленията могат да останат тъжно неоткрити за цели поколения.


Leave a comment

Interview. Мая Кисьова пред микрофона на Димитър Петров.

Interview_Ekip 7

Кажи ни първо няколко думи за себе, какво работиш сега?

Мога само да гадая, кои от моите реализации биха били интересни на читателите на вестника, все пак 15 години дистанция не са малко. Опитах да се „структурирам” в един авто-информационен блог, където присъстват по-важните ми практики на актриса, автор и педагог: https://mayakisyova.wordpress.com/ .
През тази година имах невероятно творческо преживяване с Камерен ансамбъл „Софийски солисти” с диригент проф. Пламен Джуров – направихме заедно „Шекспирови сонети в сезони”. Един проект, който се роди в Разград през 1999 г. и 10 години по-късно с диригента Красен Иванов записахме на аудио-диск. Имаме режисьорска разработка за филм, вярвам, че един ден ще се появи и бъдещият му продуцент.
Написах две нови пиеси: „Перце на оградата” – иновативен текст, конструиран от 300 хайку; и „Милост. Да играеш Ан Секстън.” – биографична основа е животът и творчеството на носителката на „Пулицър” , първата жена с докторска титла по поезия в Харвард – Ан Секстън.
Снимах в 8-ми сезон на „Столичани в повече”, засега не разкривам персонажа си, само ще кажа, че не е от „вторичните столичани”.
Продължаваме заедно с Петър Чухов да преподаваме в МОНТФИЗ в авторския стандарт за курс „Писателят като Актьор”, поддържаме жив и спектакъла „Безопасни игли”, който гостува в Разград преди 2 години.
И още много неща…

И още нещо за успехите ти в творческите начинания

Кой не обича успехите? Най-малкото това са моменти, в които си
отдъхваш, че трудът ти не е бил напразен, нещо повече – други хора го определят като значим. Признанието е нужно гориво, за да продължиш напред. Да, Салвадор Дали казва, че не е зле обувките на артиста да му стискат, но аз обичам и кристалните си пантофки.
Донесох в Разград да покажа на майка си двете грамоти от Япония – II и III Prize от престижния XIX Международен конкурс за хайку “Kusamakura”, защото да си отскоро в хайку-материята и отведнъж от родината на жанра да ти покажат, че си забелязана, е „сънувана мечта” за мнозина известни и утвърдени хайджини по света. Получих поздравления от съвсем непознати хайку-поети от Полша, от Русия – приех, че кратката форма наистина сближава много лесно и е естетическа наслада за общуващите, благодарение на Интернет.

Как човек може да излети като птица и да реализира в свободата своите творчески натрупвания?

Всичко е възможно на този свят, а разковничето е в действието и смелостта да следваш интуицията си. Ако кажа нещо повече, ще се превърна в „теоретик по полетите”, а нещата в изкуството са субективни по презумпция. Благодарна съм на себе си, че се научих да казвам „не” и да се разграничавам от инерционните практики и мисловни модели – все пак, поколението на 60-те трябваше да проветряваме стриктно мозъците си, за да не останем едни преждевременно остарели мърморковци. Безпощадна съм към такива. Срещите ми с младите обучаващи се показват, че ценностната система и катарзисът на себепознанието чрез актьорство и творческо писане са ненакърними и намират невероятни пътища към малки и по-големи победи.

Дай малко история на книгата „Майска утрин”. Как става, как се ражда една толкова фина материя?

„Майска утрин” е двуезичен проект от най-добрите ми хайку, по-голямата част от тях са участвали на международни конкурси. В двете ми стихосбирки „39 спирки по пътя” и „Три луни” има първи опити, по-скоро предчувствия за хайку. Актьорската ми работа на три езика върху 105-те хайку образци на Петър Чухов отключи спонтанно в психофизиката ми рефлекс и започнах да се забавлявам с този вид рецепция към света. В продължение на една година водих хайку-дневник, без никаква амбиция, а с удоволствието, че в 17 срички можеш да кодираш цяла история. Пример:
асо купа
на пристанището
завръща се кораб
(преведено е и на японски) Фантазираш на много нива. Но това е вторично. Трябва да те „прониже” самото хайку. И то отведнъж. Има автори, които редактират. Аз не го правя. Чакам момента. Истинска игра… Подарък от сина ми, скулптора Рафаил Георгиев, стана причина тази книга да има истински ръкопис, съчетан с мои акварели, върху ръчно пресована хартия с водния знак Fabriano. Забелязах, че той действа позитивно и магнетично върху публиката.
Изданието се реализира с любезното съдействие на г-н Никола Николов, депутат в 38-то и 39-тото Народно събрание. Затова и първата премиера на книгата е тук. Предстои и в София.

Миговете на докосване до Словото свише?

„Докосването” не ми стига. Ако не станеш центриран проводник на определена творческа енергия, не откриеш смело своята собствена алхимична сплав – оставаш на нивото на „реставратора”. А аз съм модернист по природа.

Какво е Разград за теб – винаги ли твореца се връща там, откъдето е тръгнал за да затвори кръга на себепознанието?

Ако ще употребяваме клишета, то върховите биологични години за мен би трябвало да бъдат 90-те, когато съм работила в родния си град. Но в момента имам усещането за точното си място и ново начало.
Връщането и тръгването винаги са относителни. И ако вчера Разград за мен е бил специфичната миризма на старата Детска музикална школа със скърцащите стъпала и дядо ми, който търпеливо ме изчакваше под Часовниковата кула – дори и сега виждам снежинките, които падаха върху шапката му – от вечерните репетиции на оркестъра; днес е едно мило място, в което познатите ми вече са съвсем малко – нормално е.

Много творци се “специализират” в едно тясно направление, а ти си широко скроен човек, откъде черпиш сили и енергия за широкореализиращата се твоя творческа личност?

Енергията винаги идва при твореца, когато той е готов да я разпознае. Понякога това е хрумване, друг път – сродно настроен артист, който те увлича в общ проект, някоя случка или изненада.
Свободнопрактикуващият артист в България е абсурдно съществуващ, в пъти по-големи усилия са нужни, за да реализира идеите си. Представи си една смела стъпка от страна на държавата – да изведе т. нар. „щатни актьори” – виж само как звучи – на свободния пазар, и да постави в институциите квалифицирани хора, които наистина са доказали, че могат да правят изкуство по съвсем различни продуцентски схеми. Животът е училище и всеки има шанс. Но талантът трябва да бъде съчетан с характер.

Какви са бъдещите ти творчески планове и пак първи ли ще бъдем в Разград на следващата премиера?

Бъдещите творчески планове са свързани с науката и реализации на новите ми драматургични текстове – единият с международен екип, другият може би със студенти. Като професионалист не бих предприела творчески проект на всяка цена – ако той не би имал аудитория в Разград не е нужно да се гони статистиката на сантименталността. А и до този момент не съм получила покана за съвместна театрална работа, която не би се планирала така лесно предвид пътуванията. Благодарна съм на Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев” че представи двете ми книги „еМОрфей. Пет пиеси и един актьорски дневник” и „Майска утрин”. Има един тънък момент на нужната дистанция, когато приемаш нечие творчество и забравяш, че авторът е „съгражданин”. Когато тази здравословна дистанция е налице – тогава може да се говори делово и по същество. Изкуството е и мениджмънт.

Пожелай нещо на читателите на Екип 7.

Благодаря ти за уважението към събитието. Пожелавам благоденстващо настроение в края на календарната година, висок коефициент на полезно действие във всички сфери на живота и щастие. Всичко, което може да се съдържа в тази вълшебна дума.


Leave a comment

В предаването на Антоний Димов на Радио Шумен, 4 декември 2014

В предаването Без рамки на Радио Шумен, на 04.12.2014г. тематизираме Изтока, Запада и литературата. Повод ни дава представянето в Разград на книгата „Майска утрин” на актрисата Мая Кисьова, която е родена в този град. „Майска утрин” е едно двуезично /излизащо на български и английски език/ хайку издание. Още по темата може да чуете от разговора на Антоний Димов с авторката. Записът е направен от ефирното излъчване на Радио Шумен.