maya kisyova

theatre and literature

Theatre Magazine 10-12 / 2014. Bulgarian Poetry on the Stage 1990 – 2010

Leave a comment

Благодаря на Кева Апостолова за отношението към темата! Абзаци от текста включих в доклада си пред IV Международна интердисциплинарна конференция, посветена на културната история на съвременността “Изкуства и Памет XX-XXI век”, 6 декември, София. В линка към списанието можете да видите и снимки от интересни артефакти.

http://grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/10_12_2014.pdf

Историческият преглед на по-важните артефакти и представители на явлението „поезия на сцената” визира енергията между поетичния текст, създаден като „самодостатъчен” (Патрис Павис „Поезията в театъра”, Речник на театъра, Колибри 2002), и самия него в публичното пространство на изговарянето. И ако разликите между авторовата интерпретация и интерпретацията на актьора са на повърхността, то безкрайната кинетична взаимо-зависимост между словото и действието е фундамент.
В своите „Съвети към себе си” Пламен Дойнов метафоризира: „Събирай присъствия! Разполагай внимателно фигурите по сцената на текста!” – театралната и литературоведската терминологии се жонглират една друга. В резултат психофизиката – автор смело става… интерпретация. „Сцената на текста” и „Текстът на сцената” – игра на абстрактна елиптичност и тънка нишка, която винаги „придърпва”, за да се съхрани балансираната двойнственост.
Поезията между Аполоновата словесност и Дионисовите средства за представяне.
Кои са те – поетът и актьорът? Какво ги свързва като интерпретатори на поетичната творба? Кое ги мотивира? Естетиката на предизвикващата емоционалност словесна игра.
„Ерос – според Кенет Уайт – означава носталгия по единството, стремеж към единството, а автентичният логос, открит от поета, е израз на това единство. Поетът не е цивилизован, светски. Това е животно на духа и неговата мисъл е дива мисъл, която се създава според собствените му качества, ако му е даден шанс за това.” (Венцеслав Константинов, „Поетическото съществуване според Кенет Уайт”)
Актьорът/актрисата, според Речник на театъра:
„Като играе дадена роля или въплътява даден персонаж, актьорът се разполага в самия център на театралното събитие. Той е живата връзка между авторовия текст, указанията на режисьора за играта и очите и ушите на зрителя. Разбираемо е, че подобна обременителна функция го е превръщала в историята на театъра ту в обожавано митологизирано същество, в “свещено чудовище”, ту в презряно създание, към което обществото се отнася с подозрение поради почти инстинктивния си страх от него.”
В периферията на социалния живот, непрекъснато пресичащи границата между славата и маргинализацията, още Платон изгонва поетите и актьорите от своята „Държава”, а елизабетинските поезия и театър са хулени за разпространение на измамни светове и лъжи. Проф. Евгения Панчева в статията „Метадрамата Хамлет” (в. Култура, 25 април 2014), визира в тази връзка трактатите на Филип Стъбс „Анатомия на постъпките” (1583) и „Школа на простъпките, съдържаща приятни хули срещу поетите, свирачите, актьорите, клоуните и други такива гъсеници на общността” на Стивън Госън (1579)
Едно, обаче, не може да им бъде оспорено – вдъхновението, или т. нар. „включване” към Духа на Божеството.
В статията си “Екстаз и ентусиазъм. За вертикалното моделиране на света и свързаната с него шаманска идеология”, Богдан Богданов откроява два вида свързване – интуитивно и индуктивно. Първият вид авторът отнася към предгръцката религиозна основа, а вторият – към характерността на елинизма. Т.е., интуитивното свързване касае тракийската жреческа практика, а индуктивното – десакрализираната обществена функция.
Игровият принцип в интерпретацията на поетичния текст – доверие и подозрителност.
Това занимание, което ни освобождава от всички останали, е… играта
Хосе Ортега-и-Гасет
Обикновено игрите се свързват с правила по презумпция. При създаването на поетичния текст правила няма, има критерии, според които един поетичен текст е добър или не. Същото важи и за интерпретацията на поезията. Няма смисъл от теория. Може да има само коментари пост-фактум – дали авторът / актьорът се е „разтворил” в текста, доближавайки се максимално до внушението на автора, или се е дистанцирал и налага присъствието си на интерпретатор, което води до множество разклонения в декодирането на текста.
В този смисъл и двата типа творчество хармонират с определението на Й. Хьойзинга: „Играта е действие, което протича в определено ограничено място, време и настроение. То се извършва в определен ред, спазващ дадени доброволно приети правила, извън сферата на материалната полезност или необходимост. Игровото настроение е настроение на възторг и изолираност независимо дали играта е свещена или просто празнична, дали е игра свещена или за забава. Действието се съпровожда от чувства на възвишеност и напрежение и предизвиква радост и отмора.”
Поетът реализира акта на писане отвътре навън. Актьорът приема текста за интерпретация отвън навътре. Когато авторът сам интерпретира своите стихове, посоките застиват в андрогинния принцип. Наличието на публиката поставя автора в качествено нови обстоятелства, които го превръщат в актьор. „Авторът е не само говорещ индивид, който е произнесъл или написал текст, но е и принцип на групиране на дискурси, той е единство и източник на тяхното значение, както и център на тяхната обвързаност”. (Постмодернизм 2001, превод от руски мой М.К.)
Авторски литературен театър (АЛТ) 1992 – 2002 г. и спектаклите му: : “Тела и текстове” (1992), “Смъртта на кръга “Мисъл” (1994), “Живи и мъртви в българската поезия” (1996), “Резерватът Висящите градини на България” (1997), “Как ехото заглъхва” (1998). Неповторена и неподражавана остава до днес съвместната работа на Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов. От една страна – наваксване на постмодернистичната инерция от Европа у нас, подобно на другите жанрове в българското изкуство в началото на 90-те години. От друга страна – енергия, която се разграничава, плези се на идеологическите окови, страстно търси своята нова идентичност. Типично актьорска е гледната точка и при съставянето на „Българска антология” – също уникален проект, в който най-добрите български поети „от Герова насам” са „допреведени”, „допренесени”, „доизлекувани” от самите себе си. Какъв по-голям жест на приемственост, какъв по-отговорен „поклон”…
Поетически трубадурски двубои – съвременна проекция на древните състезания. Идея, концепция и реализация на Петър Чухов, която е имала 22 издания от 2005 година досега. „Идеята дължа на българските футболисти, плеймейтки и други техни компаньонки, както и на журналистите, които пишат за тях…Помислих си, дали не може поне една трошичка медийно внимание да се отделя и на поетите. Представих си как те не просто излизат и четат стиховете си, а се състезават, като съответно всеки си има фенове, които го подкрепят… Кой знае – може би един ден поетическите двубои ще излязат и на телевизионния екран, може би аудиторията им ще се увеличи.” Видимото предимство, атрактивност и неизчерпаемост на идеята, авторът изказва така: „Поетът вече не е само глас, чрез който стихотворенията му достигат до съзнанието на слушателите. Той трябва да покаже и други умения, а именно да защитава поетиката си и да търси слабите страни на тази на опонента си. Важни са също и импровизационните способности, което е още една причина събитието да е далеч от статичността на рутинните литературни четения.”
Извън театралната институция.
а. „Слам” – slam poetry – поезия, която авторът не рецитира, а играе. Ателиета по „Слам-поезия” са правени в Червената къща (2007) с Бас Бьотхер, в рамките на Литературен салон Русе (2008) с лектори Цвета Софрониева и Франк Кльотген (източник Литературен в-к), във Франкофонски център-Варна (13 май 2010) и др. В анонса към „слам” събитие в DADA Cultural Bar (16 юни 2010) четем: „Слам поезията е всичко друго, но не и скучен поетичен рецитал. Тя е бурна, дива, бърза, понякога смешна, понякога груба, но винаги актуална и експериментална по своята същност… Поетът не може да използва реквизит, костюми или музикални инструменти…Публиката… може да освирква или подкрепя поета не само в края, но и по време на самото изпълнение…”
б. Пърформанс – в тази сценична форма поетът се явява в „свое лице”, със своята биография, със своя личен и творчески опит, постижения и търсения. Всички театрални средства, които използва при представянето на поетичния си текст, не го крият зад маска, не го деперсонализират, а са само помощни. Нещо повече – начинът на употреба на мимика, жест, действие, преекспониране на текста или необичайното му насочване в неклиширания самосмисъл – се извършват пред публиката с ясното съзнание, че тя е привлечена в един „мейкинг”, който авторът прави на живо пред нея. Той няма за цел да се „прави на друг”. Тук може да се визира текстът на Алек Попов „Ролите на писателя”, за да се открои разликата. Иронично-емпиричните аспекти, които разглежда Алек Попов: „Писателят като съвестта на нацията”, „Писателят като предател”, „Писателят като шпионин”, „Писателят като пърформър”, „Писателят като отцеубиец”, „Писателят като хулиган”, „Писателят като алхимик”, „Писателят като неидентифициран субект на словото”.
Представители: Ясен Василев, Поетично трио „Пое3” (Елица Мавродинова, Иван Брегов и Стефан Радев), Виргиния Захариева и др.
Намеренията и изследователските хоризонти откриваме например в анонса на визуално-поетичния пърформанс „Поезия за докосване” в Русе 19 май 2012: „Думи и осезание – поезията като музика, образът като ритъм, допирът като чувство, думите като форма, общуването като танц. Може ли поезията да има материален израз? Колко тежи една метафора? Какъв е цветът на сравнението? Как да докоснем римата… Танцуват ли словесните образи?”
Още опити на Стефан Иванов и Красимира Джисова в Сатиричния театър с “Breaking news: пиша за теб и за себе си” – 10 май 2007; „Без упойка” с Петър Петров – 29 януари 2014 и др.
„Мегабитово поетично кабаре 4 х 4” – Радослав Чичев, Ясен Василев, Иван Димитров и Мирослав Христов играят с общо 16 свои творби, включени в дебютните им стихосбирки. Реализира се в различни градове на страната като поетично турне.
Театрални спектакли.
а. Припомняме дългогодишната традиция на „Театър на словото” в България, имената на първооснователите Сава Огнянов, Васил Кирков, Николай Масалитинов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Константин Кисимов, Владимир Трандафилов, на следващото поколение: Славка Славова, Спас Джонев, Таня Масалитинова, Снежина Челебиева, Катя Зехирева, Иван Чипев, Лиляна Шопова, Йорданка Кузманова и др.
б. Николай Гундеров с „Леки четива” – в края на 90-те години е удостоен с Почетен диплом от Международната академия за изкуства в Париж за авторския си спектакъл. Поетичната пиеса, в която Николай Гундеров е автор, режисьор и актьор, е представяна в София, Будапеща, Виена, Братислава, Прага, Берлин. Част от проект „Неонов театър”, показан за пръв път в Малък сезон на младата режисура на ТР Сфумато. „Този тип театър се стреми към “съчетаването на мимолетността на театъра с константната на текста, при което е важно не как авторът ще изиграе текста, който е написал, а как самият текст ще изиграе него.” (в. Капител)
в. НТ „Иван Вазов”: „Рибите се молят за дъжд” – спектакъл на Бойка Велкова и Теодосий Спасов по стихове на Борис Христов – 1998. “Това бе музикален спектакъл, провокиран от моя приятел, поета Борис Христов. Създаден е заедно с приятелите ми Румен Тосков и Христо Йоцов. Това е нашата любима игра – музикантска и танцьорска, защото там Бойка танцува. Драматургията е естествена. Програмата от този спектакъл е вече на диск, за което много се радвам. Той излезе в САЩ, издаден от музикалната къща “Традишънъл крос фолк” (Теодосий Спасов пред http://www.segabg.com )
г. Две събития на Програма „Сфумато – Поезия, леки вечерни четения”: „Чета Елиът, слушам Бийтълс” – премиера 9 април 2005 – с участието на Албена Георгиева, Владимир Пенев и студенти от НАТФИЗ и гласа на Томас Елиът. Специалното участие на Георги Господинов поставя автентичността на словото в отправна позиция и толерантно съжителства на сцената с актьорската гъвкавост. За да привлече и самите Маргарита Младенова и Иван Добчев, които също са „на виход”.
И „Преселници от сънища” – премиера 7 април 2006 – спектакъл по текстове на Ани Илков, сценарий и постановка Иван Добчев, определен от Георги Каприев като: „лишен от неадекватни претенции”, „с който Добчев и младежите се справят по изключително очарователен начин” – необременената свежест на второкурсниците в НАТФИЗ едновременно трансформира и съхранява постмодерната сложност и метафоричен апокалипсис на автора.
Гост-премиерен в ТР Сфумато (2 ноември 2011) е мултимедийният хайку-спектакъл “Безопасни игли” – свободен проект на професионални артисти, който се играе в България и чужбина на български, английски и руски език под патронажа на посолството на Япония в Р България. Драматургичен текст от 105 хайку на Петър Чухов, който „битува” в две плоскости: тази на автора – гласът му е комбиниран с изображения, върху които текстът е монтиран на другите езици. В Москва този вид театралност беше наречен „лингвистичен празник” от руската публика на „Безопасни игли”. Втората плоскост е на актьора. Хайку се превърна в театрална реплика, а различното звучене на български, английски и руски езици обогати атмосферата на спектакъла с дълбока и неочаквана асоциативност. На английски „ухае” на Дикенс, същият текст, произнесен на руски – на филми с Людмила Гурченко…
е. Университетски театър при НБУ: „Ела, легни върху мен“ премиера ноември 2011. Част от изследователски проект „Съвременна българска литература и театър“ . Идея и постановка на доц. Снежина Петрова със студенти от Нов Български Университет по стихосбирките “Картички” и “Писма” от Силвия Чолева. В интервю на София Папазова по повод спектакъла, поетесата казва: „…Стихотворенията звучаха различно. Това обаче ми хареса. Още повече ми хареса решението на Снежина Петрова, защото тя показа, че поезията може да действа в различни ситуации, че това не е някакво милозливо хленчене за леко луди, каквото повечето хора си мислят, че е…”
ж. Сатиричен театър: „Сърцето е заложна къща“, премиера 25 април 2014, спектакъл на Вели Чаушев по стихове на Валери Петров. Работата на Вели Чаушев с поетичното творчество на Валери Петров е пример за дългогодишна творческа обсебеност на актьора от автора, която е дала много спектакли през годините. Номинацията за Нобелова награда за литература на българския класик съдържа в себе си и вълшебството неговите текстове да извличат дълбока театралност дори само от дъха между думите.
Изброяването и анализът на артефактите по темата може да продължи още много. Целта, обаче, е в припомнянето, във филтрирането, в доброто „проветряване”, в откриването на още форми и, най-вече, аудитории. Защото, ако не се осветяват, явленията могат да останат тъжно неоткрити за цели поколения.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s