maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Пиршество на Платон, Аристотел и Стив Джобс – ревю за “Шантави истории”

Ревюто можете да прочетете и в сайта на ИК ЖАНЕТ 46

http://books.janet45.com/books/1031

Мая Кисьова
ПИРШЕСТВО на ПЛАТОН, АРИСТОТЕЛ и СТИВ ДЖОБС
впечатления за книгата на Златимир, Валя и Калин Коларови
„Шантави истории“ или грешката е неизбежна“ – фамилна фантастика
Жанет 45, П., 2015

Жанровото уточнение „фамилна фантастика“ предизвиква любопитството дали авторите-семейство са писали заедно или общо своята книга. Тя, обаче, е конструирана от три автономни сектора и удивлява колко различно и свежо мислят и творят хора, живеещи под един покрив. Що се отнася до „шантавостта“ на историите – от всички тълкувания и синоними на тази дума – най-близка до енергията на книгата е думата „щурави“ в най-хубавия смисъл. Елегантната ирония на двамата учени и техния син е към състоянието на „смахнатост“, което тласка нормалния сериозен човек към писането.
„Грешката е неизбежна“ звучи аксиоматично и предизвиква доверието на наслаждаващия се и на стилната корица читател. Защото „грешка“ върви с „прошка“, а „волно-неволността“ отразява относителността на „вината – съд“.
Все по-отдалечена хуманистична дидактика в полза на лекотата на мисълта – впечатлява писането на Златимир Коларов всеки, който е чел досегашната му проза. Отблизо наблюдава тварите в Ноевия ковчег-космически кораб, създава картинност, подобна на Йеронимус Бош, и индивидуалности в масовостта – а-ла Питър Брьогел. Авторът ни въвежда в пространството на своята хипотеза, като еднакво осветява и доказателства, и грешки. Защото без грешките движението във времето застива, изгубило изначален смисъл. В Програматора от едноименния разказ е персонализирана идеята за сътворението. Изключително тежка роля, която довежда до съкровена изповед.
Атмосферата на еволюцията в сектора на проф. Коларов носи чудото на „2001: космическа Одисея“. Ценностната система на поколението български интелектуалци от края на 80-те и началото на 90-те, които бяха жадни за всяко качествено взаимопроникване между източноевропейската и западната фантастика. Процеси и празници, които нямат нищо общо с информационните излишества и преобладаващата съмнителна естетика от началото на 21 век.
Идентификацията с божествения промисъл в разказа „Искрата“ превръща повествованието в монолог: „Проблясвам, озарявам, изгасвам, настава тъмнина и отново проблясвам, озарявам и изгасвам…“ Едновременно философия, литература и холографско изображение, фантастичната проза на Златимир Коларов е дружелюбно-провокативна към читателя. Любопитно веселата фантасмагория може да поведе младия човек към Светото писание; може да въвлече в светкавично лично прозрение; може да предизвика и нечия научна страст.
Подобно четиво: „Бридж на Вила Терра“ от Рали Мейдър – теолог. А хуморът е индиректно благословен от Марк Твен, който казва: „Адам е бил най-обикновен човек. Пожелал е ябълката не заради самата нея, а заради това, че е била забранена. Ако забранена е била змията, щеше да изяде нея.“
Секторът на майката, жената и вълшебницата в „Шантави истории“ – Валентина Фиданова-Коларова – е именуван „Преди това“ – отличаван в конкурси за фантастика разказ. Авторката е майстор на детайлите, диалога и словесното шоу. Спокойното и ведро излъчване са съчетани с благосклонно, но хладнокръвно „виждане“ чрез думите. Лек, точен и индивидуален подход към своите студенти, сред които съм имала щастието да бъда, с оригинален филтър към сценариите на филмите, които снима. С типичен режисьорски рефлекс за едновременно предвиждане на картината и чуване на словото. За седемте истории на Валя важи метафоричната синастрия „виждане на словото и чуване на картината“. Темите – зрънца от ежедневието – завихрят фантазното от мисълта към формата. Естетика на неочаквания обрат – от съкровената драма „В мъглата“, до Гоголевата приемственост във „Вещерица“.
Въпросът за „грешката“ е в основата на разказа „Мисионерът“. Човешкото същество е част от сложна отражателна система, а паметта му е контролирана от цяла йерархия божества. Има поправими грешки, както и такива, които висшестоящите заличават, поради етична невъзможност за разбиране от страна на човека. Разказ, в чийто контекст и гледната точка към киното като изкуство е необичайна. Професионалната лексика е сполучливо съчетана с фантастични ракурси към природното явление, архетипния спомен или мисълта в настоящия миг. Валя напластява блестяща парадигма – логика, оценка, традиция – за да стигне до поетичния катарзис: „Не искам да бъда богиня. Искам да съм жена…“
А аз като читател искам автограф от 10-годишния Калин Коларов. Спечели ме метафоричното първо изречение от неговата единствена в книгата „Шантава история“: „Един ден отидох на училище.“ Именно училището е мястото за регламентирано правене на грешки по пътя на развитието. Разбира се, след това ударно изречение, разказът се разгръща така скоростно и естествено, както едно момче отваря „прозорци” в Интернет и блясъкът на усмихнатите му очи е по-ценен от който и да бил бележник, пълен с шестици. А ние, по-големите деца, се сещаме за „Хвърчащата класна стая” на Ерих Кестнер. И докато се питаме дали е честно победените на народна топка да капитализират всичките джобни парички на класа, гласът на мама връща разказвача в личното пространство на всички момчета във всички времена – с рефрена: „Оправи си стаята.” И започваме да се чудим кое точно не й е оправено на стаята…
И всичко започва отначало по същия шантав начин. Прочетете тази книга.


Leave a comment

Хайку като драматургична единица

IX Хайку конференция с международно участие „Изток-Запад: разбираемите монолози”, София, 25. 04. 2015
Мая Кисьова
ХАЙКУ като ДРАМАТУРГИЧНА ЕДИНИЦА
Историята на изкуството разполага с редица примери за съчетание на хайку с изображение, с музика, с филм. В българското арт-пространство има опит и за танцов спектакъл на Петър Пламенов „Изобретяване на надеждата” (2011 г.), след пърформансите му „Дървото на горещите желания” (2002 г.), „Пияни вишни” (2003 г.) и „Пътят” (2005 г.). 1
Как хайку се превръща в драматургична единица? Когато стане част от обединени под някаква тема множество хайку, предназначени за интерпретация на сцената от актьори. Предвид обособяването му като самостоятелна форма, след като е било част от играта ренку, хайку се ситуира и в по-обемната форма на драмата.
Известен съвременен автор на хайку от Япония, г-жа Мадока Маюзуми (Madoka Mayuzumi), която години наред популяризира и преподава хайку-писане във Франция, и един не по-малко известен актьор – Вака от Театър NOH, г-н Ясуда (Yasuda) разговарят за връзката между хайку и този тип театър. Както актьорът е посредник между духовете и съвремието, така и поетът „намира“ писмо от отвъдното. Много гравюри показват как се изпява хайку на Башо под съпровод на флейта, която най-добре изразява „ма“ – тишината. Актьорът Ясуда играе без маска и се превъплъщава в неодушевени и природни същества. Той „разконспирира“ Башо в концептуалното:
古池や蛙飛込む水の音

furuike ya 5 она Фуру ике я! Старото езеро!
kawazu tobikomu 7 она Кавадзу тобикому, Жаба скача вътре
mizu no oto 5 она Мидзу но ото. звукът на водата!

„Башо не е свидетел на акта на жабата. Той е… самото езеро.“ 2

Споделям собствена практика отново. (Предвид миналогодишната ми тема „Актьорът като Хайджин, Хайджинът като Актьор”) Докладът не е манифест, тъй като артефактът вече се е случил – драматургично произведение в жанр „мистерия” със заглавие „Перце на оградата”, конструирано от 300 хайку. Анализът е максимално обективен, въпреки, че го прави субектът-автор. И ако днес изборът е: дали да се изчака режисьор или теоретик да посегне към този текст от своята гледна точка; или авторът да направи професионална „визитка” от дистанция – то не са налице пречки да се случи и вторият вариант – „разбираем монолог” на артист, който влага Източния атом – хайку в структурата на Западноевропейската Средновековна молекула – мистерията.
Опитът отпреди 5 години показа, че хайку може да бъде реплика на персонаж. И този факт, това поставяне на хайку в сценичното пространство по никакъв начин не нарушава неговата цялост и характер. Дори не влиза в противоречие с традиционното схващане, че в синтаксиса на хайку първото лице е недопустимо. Оказа се, че чрез картинността на хайку не само може да се изрази възприемане на света, но и състоянието на персонажа, да бъде изказано отношение в пряка реч.
В мултимедийния хайку-спектакъл „Безопасни игли” сценарната игра беше със 105 хайку от Петър Чухов на три езика – български, английски и руски + визия на неинтерпретиран японски, в 7 части – Градът, Интериор, Смърт, Жизнеспособност, Природа, Опасни игли и Любов. С един персонаж на сцената + гласа на автора. Постфактум – „Безопасни игли” беше повече ревю на автора, по-късно – и осъзнаване за персонаж. В началото доминираше поезията, а в последствие – театралността.
„Перце на оградата” е в 5 действия, всяко от които е разделено на сцени, за 5 персонажа. Отново бяха ползвани готови хайку. Намерението беше персонажите да бъдат знакови и самите те да привлекат от общия куп подходящите за тях хайку. Така се оформиха две континиумни двойки Адам – Ева и Мария – Йосиф, а към тях се присъедини балансиращата фигура на Яху – божественият самодостатъчен създател. Изборът на тази фонетика, а не на Йехова или Яхве, е по-скоро извинение за изписването (не на изговарянето) на Божието име в една съвременна асоциативна връзка с небезизвестния сървър.
Мистерията като жанр беше избрана без конкуренция. По естествен път във времето и пространството се „намериха” – западноевропейската средновековната драма и малката източна поетична форма. И двете възникнали в XIV век и достигнали идентификация през XVI век. Възстановявайки и обогатявайки знанията за мистерия, си представях, че моята пиеса ще бъде поставена на платформа, огромна сцена без гръб. Усещах, че малките хайку – подобно зрънца на нар – ще се наместят добре в такава картина. Самото заглавие „Перце на оградата” вече предполагаше една плоскост за мистериалните действия: 1 част – Райска градина, 2 част – Театър, 3 част – Вражди, 4 част – Апокалипсис, 5 част – Ново село. Представях си, че всеки от персонажите ще води своя „дъска” в общата ограда на света и ще може да го променя. По най-естествен начин всяка от 5-те части бе „поведена“ – както е било в мистериите – от един актьор. „Райска градина” – от Мария; „Театър” – от Яху; „Вражди” – от Ева; „Апокалипсис” – от Адам; Ново село – от Йосиф. Още в дидаскалиите – описанието на герои, действия и сцени – си мислех за актьорите и как те биха се успокоили в тази невъобразима многоцветност и нюанси, в които ще ги съблазни хайку-партитурата. Затова на този етап срещу имената на персонажите има насока за професионална или социална ангажираност в отделните части. Така например Мария в „Райска градина” е градинарка, Яху е създател, Ева е изкусителка, Адам е учен, а Йосиф – метеоролог. В действието „Театър” – Мария е коафьорка, Яху е режисьор, Ева е актриса, Адам е музикант, а Йосиф – реквизитор. В действието „Вражди” Мария е дипломат, Яху е астроном, Ева е интригантка, Адам и Йосиф са войни. В действие „Апокалипсис” Мария е медицинска сестра, Яху е лечител, Ева е журналист, Адам е спасител, Йосиф – чистач. И в последното действие „Ново село” Мария е майка, Яху е син, Ева е момиче, Адам – момче, Йосиф – баща.
Веднага ще попитате как се чувства хайку в цялата тази условност. Не е ли в повече и задължаващо още на ниво текст това диференциране? И веднага ще ви бъде отговорено – да, изглежда като да гипсираш здрав крак, или да караш здрав юнак да се движи в инвалидна количка. Но в това има смисъл. Особено, когато първоначално ти се иска да защитиш и всяко хайку от шума на отиващото си и агресията на следващото във веригата на общия текст.
Мистерията е жанр, в който библейският сюжет е относително известен и публиката очаква всяка година да гледа живите картини, възприемайки ги като за първи път. Идентична е продължаващата в нашето съвремие необходимост от все нови и нови филмови интерпретации на евангелските писания за живота, смъртта и възкресението на Иисус. В мистерията водещият актьор разказва историята, а всички останали участват в създаването на живата и непрекъснато меняща се картина. Интересно съвпадение е, че само водещият актьор – както в Средновековната мистерия, така и в театър NOH – е с маска.
В хайку-мистерията водещият персонаж чертае действието и изгражда визията. А репликите създават и доизпълват атмосферата. Пример:
Яху. вишнев цвят / натежала черупката / на охлюва
Мария. блага вест / цветчета от вишна / върху главата ми
Адам. пролетен дъжд / учениците пишат / нова поема
Ева. пролетен дъжд / сухите ми куфари / на летището
Йосиф. сънена пролет / щъркелите почистват / гнездата си
Полезно ли е за актьора да знае какъв е неговият персонаж в тази сцена? Общата атмосфера е пролет в райската градина. Но конкретиката винаги фокусира интерпретацията. И актьорът ще бъде по-убедителен, когато не изпадне в безсилие пред източната прецизна форма, чудейки се кой акцент е верният. А играейки типаж с функция – да създаде звуков комфорт на хайку, за да изтече малката картина и като индивидуална автономия, и като органична част от сценичната атмосфера.
Забелязах, че фрагментът в хайку понякога проработва и като ремарка. Ремарката, която в традиционния драматургичен текст обозначава място, метеорологично време, начин на действието. Ремарката е указание – скрит авторов текст. Нещо повече – в драматургичното произведение тя е единственият текст, в който авторът не се крие зад персонажите. В този ред на мисли в хайку-репликата се открояват две части – фрагмент-ремарка и фраза-действие.
Пример: „Чайка” от Чехов / вятър люлее перце / на завесата
Фрагментът „Чайка” от Чехов локализира възприятието поне в една сигурна реалност – конкретна пиеса, театър, някаква трагедия. Фразата изобразява действие, чиято символика се разклонява в множество смисли: чайката е излетяла; от простреляната чайка е останало едно перце; истинско перце от чайка е попаднало кой знае откъде на парадната завеса на Народния театър с неугасващия феникс; перце от чайка на завесата в гримьорната; перцето е за секунди на завесата и вятърът ще го отвее в неизвестна посока; мимолетността на всичко в света и т.н.
Преди броени дни в Goethe Institute с двама кинорежисьори и консултант D-r Richard Blank създадохме късометражно филмче “The Fortress”. Единственият текст е специално създаденото за целта от мен хайку в импресионистичната картина.
Защо хайку така привлекателно симпатизира на театралния и филмовия жанр? Нека припомним думи на Едвин Сугарев, казани пред III конференция на Световната хайку асоциация в София през 2005 г:
Става дума не за художествен принцип, а за екзистенциален код, според който вселената е цялостен организъм, в който всичко се променя всеки миг, но и най-малката частица от който съдържа в себе си цялото. Този код прави възможно писането и разбирането на хайку, като това писане и разбиране е много далеч от съдържанието, което влага в тези понятия западната цивилизация. Простичко казано – хайку не се пише, хайку се живее – и в това е неговата магия. 3

1 http://petarplamenov.blogspot.com/
2 Haiku and Noh: Journeys to the Spirit World, 23. 04. 2012
http://www.tokyofoundation.org/en/articles/2012/haiku-and-noh
3 Сугарев, Едвин, Българското хайку, 2005, http://liternet.bg/publish/esugarev/bg_haiku.htm


Leave a comment

Kikkoman & Oishii san отличиха моите рецепти, БЛАГОДАРЯ :)!

Спечелих в голяма конкуренция награда в кулинарния конкурс за рецепти със соев сос Kikkoman.
Опиталите ястията също останаха доволни. Ще се постарая в някоя поредна вкусна инициатива на Oishii san
да измисля нещо върху керамично барбекю. Успех и усмивки на всички!

http://www.oishii-cuisine.com/pobediteli-v-gotvarskia-konkurs-na-kikkoman/