maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Любов от пръстчета (притча)

публикувана в проект http://manupropriatrd.blogspot.bg/2016/01/blog-post_28.html,

в диалог с творбите на резбаря Веселин Митев.

© Мая Кисьова

“Love Loves to Love Love”

 James Joyce

Имало едно време едно мъжко семейство. Откъде се взели тези четирима братя и техния баща никой не знаел. Откакто се помнели били много задружни – на една ръка живеели, в една посока гледали, имената им си приличали. Е, понякога се прегъвали, а друг път – се перчели.

Показалецът се казвал Влюбен. Той обичал да посочва. Най-вече когато думите не му стигали да изрази чувствата си. Понякога  допирал челото и се задържал там, докато просветнела нужната мисъл. Друг път се изправял така  заповеднически, че бащата прибирал братчетата му към дланта, докато Влюбен не постигнел целта си. Най-меко  докосвал устните – за да помълчат, да съберат сладост. Я за комплимент, я за песен. Най-тъжно му било да избърсва от клепачите някоя сълза. Защото не винаги любовта била споделена.

Средният брат бил Любовник.  Предпазлив, грижлив, справедлив – да, всички правели любов с него. Но той съумявал да остане справедлив. Толкова, колкото можел да бъде справедлив Дон Жуан. Единственото, което го спасявало, била липсата на памет. Той започвал всяка своя любовна история винаги отначало. Затова стърчал над всички останали и старостта никога нямало да има шанса да го прегърби.

Любим било името на безименния брат. Как така име на безимен – ще попитате. Любим бил толкова богат от харесването и предпочитанията към него, че нямал нужда от паспорт дори.  Той бил обичан, скъп на всички, често го украсявали с красиви пръстени. Като чуеш: „Любима майка… Любимо дете… Любима книга… Любим писател… Любим спомен…” – първо в сърцето ти възниква усещането за доверие, безусловие, отдаденост, жертвоготовност дори. Когато нечии трепетни устни прошепнат: „Моят любим  ще дойде.” – не бързаш да питаш кой е той, как му е името. А се наслаждаваш на щастливото притежание на една илюзия.

Най-малкото братче било кутрето и всички му викали „Ей, Гадже!” И хич не ги било еня, че това „Гадже” идва от цигански. И че никой не го взема на сериозно.  Нито вид като вид, нито род като род си има – ни жена, ни мъж, ни момче, ни момиче.  А едното само любовно влечение между двама. Затова все се чупи и вие, наднича и бърза. И колкото и да му стърчи порасналият нокът (я лакиран, я не), не може да види по-далеч  от изчервения нос.

Дошла зимата. Четиримата братя така замръзнали, че забравили имената си. Но не това било най-страшното. Те се допрели плътно един до друг, сгънали се на три. Да, посгрели се. Но силата я нямало. Някой липсвал, за да стане юмрукът здрав и горещ. Баща им, палецът го нямало. Искали да го извикат, но освен „Тате, татеееее…!!!” – и неговото име забравили…

  • … еликсир някакъв беше!…
  • … не, тест беше!…
  • … роман!
  • … стих!
  • … хороскоп!

Малкото Гадже почти налучкало: „Любовта с метър мереше, любовен калкулатор имаше, любовни sms-и пращаше на самотните хора, за да ги зарадва и стоплиииии!”

Тогава по-големите му братя си спомнили изведнъж името на бащата и го призовали при тях:

„Любовен татко! Ти, който можеш да погалиш и да прегърнеш всички ни! Който си нашата воля, стабилност, морал и духовност! Ела да ни сгрееш!”

Палецът Любовен разтъркал замръзналите си момчета, усмихнал им се, закръглил общия им юмрук и възцарило спокойствие и равновесие.

Всички забравили за студа и започнали да ловят снежинки смело-смело…А те, снежинките, от любовните пръсти се топели, но никой не бил тъжен, защото да се разтапяш от любов си е много даже положително занимание.

 

 

Advertisements


Leave a comment

Зима 2016

23 Jan

Учителят Петър Дънов е забелязал самонаблюдението колко и какви думи произнася човек в продължение на един ден. Ако те бъдат записани, после може да се обмисли кое е “да”, кое – “не” и т.н.

Понеже вече съм го правила, днес опитах друг съвет на Учителя – Ден на пълно мълчание. Само действие. Нови неща в дома, чистене, пране, гладене, обичам да готвя, когато съм в настроение. Любимите ми хора са в мир и щастие. И аз така.


2 Comments

Рисковете от повишаване на квалификацията

или: Ако искаш да си добре, не казвай на никого (че си добре).

Вчера бе прекратен трудовият ми договор по причина, че съм свръх квалифицирана за позицията. Грешката с назначаването била на работодателя. Нормалният изход от подобна констатация е предложение за по-подходяща за квалификацията позиция и, разбира се, повишение на заплатата.

Само че имало една МАЛКА подробност: квалификацията ми (пред защита на докторска степен) пораждала напрежение. Затова горепосоченият “нормален изход” е неприложим. И посоката е “към изхода”. Без предупреждение.

Грешката е в мен, обаче. След 16 години свободна практика повярвах, че опитът ми ще бъде полезен в държавна театрална структура. Потърсих контакт, споделих желанието си, подадоха ми ръка, оцених с благодарност предоставената ми възможност, започнах да работя с цялото си същество, пробуждах се от радост, че ми е хрумнало нещо добро, отложих всичките си лични творчески проекти. Защото името на театъра, неговата история, ме респектираха, зареждаха. Но не би. Субектните сенки и завист не прощават на никого, камо ли на някаква фигура. И точно, когато се успокоих, че нещата са потръгнали в правилната посока, че имам позитивен контакт с колегите… се оказа, че това не е истина. Не съм разпознала подмолите на невротичните комплексирани хора. Не съм усетила, че това, което за мен е развитие, креативност в правене на имидж на институция, за друг човек може да е подтискане на егото му.

Факт е, че вярата и наивността пазят – дори и да те пожертват, ти се чувстваш по-добре от неуязвимата номенклатурна мафия.

Преди време бях оставила на портала своя книга с пиеси, едната от които посветена на голям български драматург, символ на театъра. За библиотеката. С респект. За малкото, но качествени читатели. Не я видях впоследствие по лавиците. Никой не знаеше, или се правеше, че не знае за нея. Както и “приятелските въпроси”: “Ти нали знаеш, че вузовете са затворени структури? Не си въобразявай, че ще те вземат да преподаваш.”

Там е работата, че аз няма “да се оправя”, т.е., вместо да се наведа и започна да изчислявам дали изобщо ще се пенсионирам в моята родина, цялата се превръщам във ВЯРА. Въпреки, че след първата си магистратура бях “съкратена” заради критичен журналистически материал. След следващите си квалификации (за които мога да си “купя” трудов стаж днес) бях още веднъж намразена, защото получих предложение за директор на театър. Вместо да се възползвам, аз излязох на свободна практика. И след вчерашния стрес (на майка си не съм казала все още) продължавам да вярвам, че доброто винаги побеждава. И че ще стана преподавател без връзки. И ще работя в прекрасен театър, без да съм част от “мафията”.

Защото сметките ми – морални и творчески – са разплатени.

Но вие все пак имайте едно наум – за повишаване на квалификацията те изхвърлят през изхода, а понякога и през прозореца.

Благодаря на всички медии и институции, с които имах удоволствието да работя и да спечеля тяхното уважение.

Отново съм на свободна практика.