maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Дайте им вие да ядат

@ Мая Кисьова

Действащи лица:

БОЖКО – майстор

ВОВА – художник

ДРАГА – писателка

пиеса в 3 акта

февруари 2016

София

Преддверие. Три врати – входна, тапицирана и за тоалетна.

Диван двойка и фотьойл. Маса.

Прозорец с тежки завеси, почти театрални.

АКТ 1.

ДРАГА.      (Влиза от входната врата.) Няма да се оправят тия хора! В                     петък вечер – съвещание! На кого му дреме? Нов началник сме имали! И к’во? Той ще ни реши проблемите! Хайде, творческите са си наши лични.  Но финансовите?!  Каква писателка съм аз? Нямам агент, нямам PR, нямам награди,    нямам поръчки – кой се интересува от книгите ми? Добре, че поне рецептите са хит! Философският въпрос за пренаселената  планета, изкуствените вируси, фармацевтичната машина и HAARP не ги вълнуват! Избиват се да купуват „Рецептите на Драга”! Пазаруват, готвят, ядат, дебелеят, мрънкат и после –                културата им виновна! (Дърпа рязко тежките завеси на прозореца, тапицираната врата се отваря, влиза Божко.)

БОЖКО.     Моля, затворете завесите!

ДРАГА.      (Рязко се обръща.) Моля? Пардон, вие вероятно сте новият ни                     шеф. Да, веднага.

БОЖКО.     Ако обичате.

ДРАГА.      (Затваря завесите.) Точно навреме. Дано другите да не                          закъснеят.

БОЖКО.     (Сяда на дивана.) Не знам.

ДРАГА.      Какво не знаете – че ще закъснеят, или че няма да закъснеят?                     (Сяда на фотьойла.)

БОЖКО.     Нищо не знам. Знам само, че лепилото засъхва. Нещо не                         отговаря на стандартите.

ДРАГА.      Извинявайте, но това има ли връзка с наболелите въпроси в                     областта на културата?

БОЖКО.     Формално да. (Връща се отново в кабинета и затваря след                     себе си тапицираната врата.)

ДРАГА.      (на себе си) Боже, каква патка съм! Вместо да го помоля да ме                     вземе някъде на заплата, аз пак се зъбя: „наболелите въпроси в                     областта на културата”интелектуалка скапана, няма какво да яде, пише книги с рецепти, вместо национално значима  художествена литература!

Откъм тоалетната се чува казанчето за вода, вратата се                     отваря, влиза Вова. Драга се сепва, скача от фотьойла.

ВОВА.        А, не, щом темата е „литература”, аз си тръгвам, аз съм                           художник, сигурно секретарката се е объркала, като ме извика  на това съвещание. Новият шеф тук ли е?

ДРАГА.      Вие откъде се взехте?

ВОВА.        Как откъде? (Сочи тоалетната.) Имах си работа тук. Дойде ли                новият, попитах.

ДРАГА.      Да, но се интересува само прозорецът да бъде затворен и                        лепилото да отговаря на стандартите.

ВОВА.        Дотам ли я докарахме? Шефът да диша лепило зад плътно                     затворени завеси? Това дори не е трагично! Абе… я да си                        отивам  в  ателието!

ДРАГА.      Гладен ли сте? В натюрмортите си рисувате ли сготвена храна?                     Или само сурови продукти? Плодове и зеленчуци?

ВОВА.        Да, но само екологично чисти! Bio! И organic! Иначе ми се                     вкисва грундът! Вие да не би да сте сита? Откога не сте  закусвали?

ДРАГА.      Аз не ям изобщо. Затова ми е интересно как един                                     художник понася гладa.

ВОВА.        И аз не ям изобщо. Докато бях в тоалетната чух монолога ви. И                 какво? „Рецептите на Драга”! Е, аз няма да си ги купя.

ДРАГА.      За вас имам нещо специално. Малък тираж, бутикова елитна                     литература. „Илокутивни сандвичи с риба”. Никой не я е чел. Все още.

ВОВА.        И аз имам картини, специално за вас! „Експлицитно ноктюрно                     за самотна дама”. Иначе натюрмортите ги рисувам насипно за                     хотелите.

ДРАГА.      Чакаме ли още някого? Дали да не му се обадим, че сме се                     събрали?

ВОВА.        Кой се е събрал? Аз съм солов играч! Не се събирам с никого.                     Повикан съм тук, защото отговарям. (сяда на фотьойла)

ДРАГА.      Какво си въобразявате? Кой ви е питал какъв играч сте? И с                     това ваше стомашно-чревно разстройство да не би да сте в състояние да отговаряте за каквото и да било?

Втурва се към прозореца, дърпа завесите и понечва да                          отвори. Божко се показва от тапицираната врата.

БОЖКО.     Не отваряйте, казах! (Прибира се и затваря отново                                тапицираната врата.)

ДРАГА.      Ето, вие сте виновен, а се карат на мен! Отново!… Много е тежък кръстът да си добър в този живот! Много е тежък!  (Затваря  завесите, сяда на пода пред тях.) Така е устроен  светът – някой  идва, облекчава се, диша ти въздуха, накрая те осъжда и те изгаря на кладата! Защото бил отговорен!…

ВОВА.        Това ли е шефът? Ааа, много е серт… Какво казахте? Какви                     клади, бе, госпожице? Та вие се занимавате с грилове и барбекюта! Кой идиот би ви поискал, дори изпечена на дървени въглища? И най-закъсалият канибал би ви игнорирал!

ДРАГА.      Гладът явно  ви изнервя, вече приличате на закъсал канибал!                     Но аз не съм лъжица за вашата уста, както сам забелязахте. Къде се намирате вие? Горките туристи, които спят под вашите натУрморти! Сигурно не им стигат тоалетните – само разстройство може да им докарате с това ваше солово                     изкуство! … (Души въздуха.) Чесън ли сте яли?

ВОВА.        Как познахте? Да не би да нямате рецепти с чесън?

ДРАГА.      Нямам! Младият ми партньор не понася лук и чесън!

ВОВА.        А е задължително! Чесънът гони вещиците… Как не е                              вампирясало досега младото момче, горкото…

ДРАГА.      (Вади огледалце от чантата си.) Я си вижте кучешките зъби!                     Кого заблуждавате с вашия чесън?

ВОВА.        Драга моя… не съм ял чесън… (Схваща, сочи тапицираната                     врата.)… Но ако новият шеф употребява чесън, и ние с вас ще захрупаме дружно скоро!

ДРАГА.      Вижте, положението е сериозно. Културата загива, нас ни                       заличават от ценностната система на нацията! За какво, според вас, са ни повикали тук?

ВОВА.        Не знам. Ние сме само апостоли. Ако Господ ми даде петте                     хляба, ще нахраня с тях гладните.

ДРАГА.      Прав сте. Ако Господ ми даде двете риби, ще ги раздам, ще има за всички, и ще остане дори… Но моите написани рецепти не се материализират в жива храна.

ВОВА.        Както и моите нарисувани трапези. Ние сме само… историци                     някакви…

ДРАГА.      …истерици, по-право е да се каже…

ВОВА.        Той нали ни видя? Щом все още не ни е поканил вътре, значи                     чакаме и други.

ДРАГА.      Кой знае… може да чака да му се втвърди лепилото. А това, че                     ние  чакаме, какво го интересува? Нали сме тук?

ВОВА.        Не, не стига с тоя театър! И театърът е в криза! Един Бекет не                     можем да направим вече!

ДРАГА.      Защо бе, колега, ето вижте какви завеси имаме!… И… изглежда, че чакаме. Като в оная пиеса!

ВОВА.        Да, но не ни разрешават да отворим завесите, Драга! Що се                     отнася до оная пиеса, приятно ми е, аз се казвам Владимир, за                     приятелите – Вова. Съвпадение. Но вие сте жена, която съвсем  не е Естрагон!

ДРАГА.      Ооооо, оставете го театъра, обожавам да готвя с естрагон!                     Тоест, да, казах ви, че не ям и не готвя, но рецептите с естрагон са любимите ми!…Оооооо, Artemisia Dracunculus!

ВОВА.        Ха-ха – дракункулус – Драга – абе ти си си Естрагон отвсякъде! Давай да дръпнем завесата!

БОЖКО.     (Показва главата си иззад тапицираната врата.) Не пипайте                     завесата, казах!… (Драга и Вова замръзват на местата си.) И Бекет не пипайте!… На естрагона баба ми му викаше тарос!                     (Прибира се в кабинета.)

ДРАГА.      Ужас! Моята баба редеше карти таро, беше много известна                     ясновидка, градски тип, говореше френски и руски. А на шефа баба му садяла естрагон, пардон, тарос на село… няма лошо.  Няма лошо. Дано да ни покани най-сетне. Жалко, че лепилото, което явно чакаме да се втвърди, е некачествено. Колко ли се нервира и той, човекът…

ВОВА.        Задушно е. Но не смея и да погледна завесата, за да не изреве                     отново.

ДРАГА.      (Въздиша.) Преди много години четях стихове по кафенетата.                     И там беше задушно. Защото идваха хора, слушаха и дишаха. А сега тук двамата издишахме всичкия въздух…(Разстройва                     се, подсмърча.)

ВОВА.        Не, не, Драга, не се разстройвайте! Моля ви! Един ден ще                       станете класик, няма начин!… Ето, ще нарисувам с очите си още въздух, виждате ли го? Хайде, дишайте спокойно, забравете за прозореца…

ДРАГА.      Прияде ми се вафла. Скоро дадох една на клошаря пред нас. А                     той се оказа езиковед!… С дисертация!… „Ти наясно ли си какво е „вафла”?” – ми вика. – „Ето, отварям я… „Ваф” – вече съм я захапал… „Л” – езикът ми е осладостен… „А” – е точката  преди поглъщане.”…

ВОВА.        Поразен съм! Вафлата не е органик, тя е анти-органик! Вафлата                     е кучка – емулгатори и консерванти! Вафлата е лъжкиня и прелъстителка!

ДРАГА.      Извинявай, да не би скоро да си се развел, или нещо такова?                     Защото жена ти се е оказала „вафла”?

ВОВА.        … Това беше преди 10 години!

ДРАГА.      Явно още ти държи. Пренасяш агресия към неодушевен                          обикновен, е,  не много полезен десерт, но все пак… вафла-лъжкиня… фейлетонна метафора…

ВОВА.        …Тя ме осъди и ми взе апартамента!

ДРАГА.      Кой? Вафлата ли?

ВОВА.        Да! Не! Жена ми! Не! Бившата ми жена!…

Тръгва към прозореца, но тапицираната врата се отваря,                главата на Божко се показва и само поглежда супер строго. Вова се връща послушно, инстинктивно към вратата на  тоалетната и застива там. Божко се прибира обратно и затваря тапицираната врата.

ДРАГА.      Ох, я вземи нарисувай една био-изгнила ябълка и млъкни!

ВОВА.        Шегата настрана – по-добре изгнила ябълка с червеи,                              отколкото мумифицирана. Всичко вече може да се мумифицира. Ние ядем мумии. Който яде. (Поглежда към вратата на тоалетната, която е зад гърба му.) Да. Аз не ям.  Нищо не ям.

ДРАГА.      Да. И аз не ям. Когато един мъж вдигне жена на ръце…

ВОВА.        … Олеле, колко романтично! Дископатията ме вдигна мене!…

ДРАГА.      …това исках да кажа! Жената не бива да е торба със смилаща                     се храна!… И то мумифицирана, ужас!… От високите класове козметика лицата на жените не можели да се разложат десетки  години…(пауза) За какво сме тук?

ВОВА.        Не знам. За съвещание.

ДРАГА.      Какъв е дневният ред?

ВОВА.        Дневен ли? Навън вече е вечер.

ДРАГА.      Петък вечер.

ВОВА.        Дали вали?

ДРАГА.      Не, не вали. Горещници са. Ако завали, изпарява се още във                     въздуха.

ВОВА.        Сигурна ли си? Не беше ли Великден?

ДРАГА.      Скоро беше Сирница, до Великден има много дни пост.

ВОВА.        Как тогава отведнъж сме в средата на юли?

ДРАГА.      Не знам. Но доскоро елхата беше украсена у съседите. Аз,                     понеже не ям, не украсявам елха от години.

ВОВА.        Добре де, ако е лято, може би новият шеф ще излиза във                        ваканция?

ДРАГА.      Как ще излиза, когато току-що е влязъл? Има толкова работа,                     толкова проблеми за решаване, толкова тежка криза…

ВОВА.        Спри, Драга, не гледам телевизия от години! Не ме интересува!

ДРАГА.      След като не те интересува, защо каза, че си бил „отговорен”?                     За какво отговаряш?

ВОВА.        Отговарям, когато ме питат. Тогава отговарям. Не мълча.

ДРАГА.      Това добре. Но отговорен ли си за нещо? За някого? За някаква                     организация? За някаква кауза? За някакъв event?

ВОВА.        Не. Не нося отговорност за нищо.

ДРАГА.      А аз нося. Чувствам се отговорна за всичко. Но никой нищо не                     ми възлага. Да отговарям за него. За нещото. Или за нищото.

ВОВА.        И никой не ми звъни по телефона напоследък…

ДРАГА.      И на мен така…

ВОВА.        Като те слушам чак се изморих. (Ляга на дивана, краката му                     стърчат.)

ДРАГА.      Е, видя ли? Когато употребяваш легловата база на шефа, се                     оказваш в Прокрустово ложе. Винаги.

ВОВА.        (Скача от дивана.) Тя и жена ми… Бившата ми жена!… Искаше                 да ми реже краката!… Заемал съм много място!…

ДРАГА.      … Нали няма да обиждате вафлите и другите junk food                            повече?…

ВОВА.        (Сяда.) Няма.

ДРАГА.      (след известно мълчание) Въздухът ни съвсем намаля…                           (Обръща глава към прозореца, но бравата на тапицираната  врата скръцва заплашително.)

ВОВА.        Аз ще почакам още точно 15 минути и ще си тръгвам. Да се                     научи, че деловите срещи са задължително в точен час!…

ДРАГА.      Съгласна съм. И аз ще постъпя така.

ВОВА.        За да не ни свърши въздухът съвсем, предлагам да седим                        неподвижно и да мълчим.

ДРАГА.      Да. Добро решение. Седим и мълчим.

                    След малко Вова вади от чантата си скицник и маркер,                        поглежда въпросително към Драга, тя кимва и също вади от чантата си бележник и писалка. На стените се  проектира последователно какво прави всеки от тях.

ВОВА.        Скицира дърво. Клони. Листа. Ябълка. Поглежда към Драга и                     изтрива ябълката. Рисува круша. Изтрива я. Рисува череша.                     Изтрива я. Редува по този начин няколко плода. Някои от тях             може изобщо да не са дървесни видове.

ДРАГА.      Поглежда към изображенията отвреме-навреме. Пише нова                     рецепта. „Съвещание”. Необходими продукти: шеф и                           експерти. Приготовление: експертите се затварят в                            преддверието на кабинета на шефа и отлежават там,                        докато на него му се втвърди лепилото. Херметизират се до                     пълно задушаване и изсушаване на всяка мисъл в главите им.                     Мумифицирането може да се подсили с…

ВОВА.        Явно му е писнало да рисува и се заглежда в рецептата на                     Драга. Отваря уста да каже нещо, но се сеща, че е забранено,                     откъсва едно листче от скицника си, написва нещо и го дава                     на Драга. Междувременно, с активността на Вова                                изображенията на стената са изчезнали. 

ДРАГА.      Взима листчето, чете, оставя го, къса листче от своя                          бележник, пише, дава го на Вова. Той отговаря с маркера си                     върху същото листче и го връща на Драга. Тя чете, намръщва                     се, смачква листчето на топка и го хвърля към Вова. Той улавя                     хартиената топка и я запраща доста агресивно към Драга. Тя              става от фотьойла и се скрива зад него, пред тапицираната              врата. Връща топката срещу Вова и отново се скрива. Вова                  хвърля топката, вратата се отваря и топката улучва                             Божко.

БОЖКО.     Какво правите тук?! (Драга се изправя, събира намачканите                     разхвърляни листчета и ги връчва на Вова. Той става, влиза в                     тоалетната и ги изхвърля в кошчето.) Така ли се подготвяте                     за съвещанието?!…

ДРАГА.      Господин началник, горещо се надяваме лепилото ви да се е                     втвърдило и най-после да забележите, че сме тук от доста                       време…

ВОВА.        Не правим нищо извън нашата компетентност, господин                         началник!…

БОЖКО.     Не съм началник!

ДРАГА.      Нали вие ни извикахте на това съвещание?

ВОВА.        Нали новият началник ни призова по спешност в петък                            вечерта?

БОЖКО.     Не знам. Аз работя тук, но не съм ви викал за нищо.

ДРАГА.      Как така?! Нали току-що казахте, че знаете за съвещанието?!

ВОВА.        Нали вас чакахме толкова време, за да ви се втвърди                               лепилото?! Ще се издушим тук заради вас?!

БОЖКО.     Не заради мен! Много се палите, затова ще се издушите!

ДРАГА.      А сега вече може ли да отворим този прозорец?

БОЖКО.     Не!!!

ВОВА.        Защо?!

БОЖКО.     Не е разрешено!

ДРАГА.      Кой не разрешава?

БОЖКО.     Не знам. Не е разрешено открай време.

ВОВА.        Този, който не разрешава – той тук ли е?

БОЖКО.     Не знам.

ДРАГА.      А кой знае? Ние кого чакаме, всъщност?

БОЖКО.     Вие ако не знаете кого чакате, аз ли да знам?

ВОВА.        А кой друг? Нали вие обитавате този кабинет?

БОЖКО.     Да. Аз работя тук, но не съм ви викал. Вие дойдохте, твърдите,                     че ще имате съвещание, аз ви търпях, слушах … Когато                           повишавахте тон се чуваше отвъд тази врата… Успях да опазя                     завесата спусната, сега искам да си тръгвам вече.

ДРАГА.      А ние?

ВОВА.        Ние какво да правим?

БОЖКО.     Ами съвещавайте се. Докъде бяхте стигнали? А, да – до                          мумифицирането.

ВОВА.        А, не, ако ще ни се подигравате…

ДРАГА.      Внимавайте да не ви мумифицираме и вас, най – накрая!

БОЖКО.     Не. Не можете.

ДРАГА.      Така ли?

ВОВА.        След като не сте шефът…

ДРАГА.      …а и дори да сте шефът…

ВОВА.        Всъщност, кой сте вие?

БОЖКО.     Божко. Майстор.

ДРАГА.      Майстор?

ВОВА.        Мастер?

ДРАГА.      Магистър?

ВОВА.        Майстер?

БОЖКО.     Майстор, казах.

ДРАГА.      И какво майсторите тук?

ВОВА.        Защо майсторите? Кой ви плаща?

ДРАГА.      Да! Какво беше това лепило, заради което се издушихме тук?!

ВОВА.        Да! Е, все още ли е абсолютно забранено да се отваря този           гаден прозорец и тая кичозна завеса?

ДРАГА.      Супер-хипер-тотално кичозна завеса. Вие ли я измайсторихте?

ВОВА.        Какво разбирате вие от изкуство?

ДРАГА.      Какво разбирате вие от култура?

ВОВА.        Тез перденца ги изгорихме веднага след 10 ноември!

ДРАГА.      Да!

ВОВА.        Разбирате ли за какво ви говорим?

ДРАГА.      Повикаха ни на съвещание, помислихме, че сме нужни с                         познанията си,

ВОВА.        …с опита си, с отговорността си!

ДРАГА.      С желанието и енергията си да променим тая държава, тая                     култура!

ВОВА.        А вие ни държите тук като арестанти! Поне по чаша вода да ни                     бяхте поднесли!

ДРАГА.      Поднесли? Той тоя „майстор” надали знае какво е да поднесеш                     чаша вода на задушен български артист!

ВОВА.        Да! Тотално задушен, прегорял и циничен!

ДРАГА.      Е?! Защо мълчите?!

ВОВА.        Хайде, чакаме да ни разкажете каква ви е концепцията!

ДРАГА.      Да! Каква ви е концепцията?!… Защото когато те въвлекат в                     „съвещание”, това означава, че трябва да освидетелстваш                       нечии приумици! Да си сложиш подписа, да си дадеш гласа!

ВОВА.        Срещу някоя командировчица в чужбина или някое ивентче!

ДРАГА.      Да! Давайте по същество! Каква е сделката? Какво предлагате                     и какво искате от нас?

ВОВА.        И да си оправите тоалетната!

ДРАГА.      Чиновници нещастни!

ВОВА.        Майстор! Един кенеф не можете да оправите!

ДРАГА.      Лепилото ви не е универсално, нали?

ВОВА.        Ооооооо, лепило!… Като го гледам, майстора, той се спасява с                     чук и гвоздеи!

ДРАГА.      Гвоздеи!… Що не ни разпънете тук?!… С ваш’те гвоздеи?

ВОВА.        Супер идея! Поне ще му свършим работа като реквизит на                     концепцията на майстора!

ДРАГА.      Ха-ха!… Тъкмо като ме разпне, ще се състои феминистичната                     идея за унисексуалността в Библията!

ВОВА.        Ми да, тук с тебе се объркахме пак с хиперинтелектуални                       изблици – Бекет! Боже!

ДРАГА.      Да! Не Владимир, а Варава! Не Естрагон, а Магдалена! Това са                     архетипите!

ВОВА.        Да! …

 АКТ 2.

          Драга и Вова вече са изтощени от изблиците си и се тръшват           по дивана и фотьойла. Млъкват и дишат дълбоко. От тавана           на сцената на ластични връвчици започват да се спускат                               бавно и красиво плод след плод.  Драга и Вова имат сили само                     да ги проследяват с очи. Божко контролира височината, на                     която се спускат реквизитните ябълки, круши, смокини,                       грозде, череши, зеленчуци също. Ефект „Райска градина”.

ДРАГА.      (Чуват се мислите й.)    Имам си любимо място в читалнята. Не               знам защо, просто ме изпълва с възторг. Топло е, друго не мога            да кажа за него. Библиотечната ми карта се оказа двойно                         заредена – грешка или не знам какво, но успях да принтирам                     романа си в 3 екземпляра. Той разбираше от тия неща. Баща                     ми. Бас държа, че никога не е бил трудовак в леглото. Учеше                     ме да се събличам и да не ми пука…

ВОВА.        (Чуват се мислите му.) Кой какво обича и какъв е: прясно           мляко – изоставен; кисело мляко – егоист; сладкиши –                            жертвоготовност; ряпа – непреклонност; зеле – спорещ;                          салата – музикант; моркови и спанак – меланхолик; ягоди –                    изтънчен вкус; ябълки – консерватор… „Видите ли, че двама                  души се карат, дайте им да ядат. Щом започнат да се хранят,                  спорът престава.”… Когато  умът или сърцето на човека са           заети, той яде малко или никак. Първо свършва работата си, а                после яде…

ДРАГА.      Спрях да се храня, защото все се намираше някой да ми брои                     хапките. Между другото, забелязали ли сте с колко хапки се                     нахранвате? Бройте си ги сам един ден. 100 са предостатъчни.                     Устата трябва да бъде израз на интелигентност. От устата                       зависи човек да бъде здрав…

ВОВА.        Готвачът в пионерския лагер беше слаб като вейка, менюто –                     социалистически реализъм – сирене, масло, конфитюр,                            понякога твърдо сварено яйце, понякога три кръгчета                              необелена краставица.   След 2 седмици се връщаш  гладен, но                     наддал на тегло от белия хляб, с който си се тъпкал по три пъти            на ден. Искам да имам Nutri Bulet – всичко смила до клетъчно                     ниво. Да получавам по И-мейл актуална информация за                          хранителни добавки  и промоции…Не ставам за нищо… След                     развода напълнях от страх и стрес. От липса на любов –                          защитна реакция към околния свят…

ДРАГА.      Да ти хвърли един шоколад – да си подсладиш умъртвената                     душа.  „Синдомът на Минос” – резултат от ревността на                         Парсифая: щом се люби с друга жена от тялото му излизат                     отвратителни твари – змии, скорпиони и стоножки. Лук в боба!                     5 години не ядох лук и чесън, защото той не искаше. Така и не                     разбрах дали обича, но го дразни стомахът. Или мрази                            чесъна…. Цяла седмица готвих и го чаках. Давах си вид, че не                     ми пука, но го чаках. Накрая излязх, купих си нова блузка и                     цяло кило лук и чесън. Ядох и плаках. Изплаках се напълно.                     После заспах непробудно. За пръв път от месеци насам. Когато                     се събудих, вече го бях забравила. И никога повече не                             помислих за лук и чесън. Всъщност, моят организъм не ги                     понасяше.

ВОВА.        Вокална група „Шопска салата”….Приключенията на Лукчо от                     Джани Родари…Телевизионно кулинарно шоу за художници –                     рисуват шопската салата. Синтетични храни и ГМО, био- и                     органик…

ДРАГА.      Глад и булимия…

ВОВА.        Евангелие на Матей 14:19 Христос: „Дайте им вие да ядат.”

ДРАГА.      Не храна, а информация…

ВОВА.        Да приготвиш хляб сам… Ако не можеш – откъсни си круша.

ДРАГА.      Като се нахраниш – плюй. Когато си гладен – пак плюй. Този                     път улучих добри кестени и си сложих ръкавици, докато ги                     белих. Не си счупих ноктите.

ВОВА.        Всички ядат в бистрото, а аз – в ателието си. Не обичам да ме                     гледат как дъвча. Когато някой ме наблюдава, не мога да се                     насладя на това, което се случва в устата ми.

ДРАГА.      Кухнята ми. Бележник за рецепти. Японски рецепти. Унгарски                     рецепти – торта Гараш, френско грозде, филия с мас. Френски                     рецепти – пъстърва в сос бешамел, синьо сирене. Турски                         рецепти – цариградски кюфтета и балкава. Английски рецепти                     – крамбъл. Американски рецепти – гуакамоле. Български                        рецепти – гювеч.

ВОВА.        Жена ми знаеше една единствена рецепта за сладкиш. Знам я                     наизуст до ден днешен! „Крамбъл” – 8 малки сладки ябълки, 75                г. пудра захар, 50 г. масло, 1 лимон, 2 с.л. соев сос Kikkoman,                     60 г. брашно, 60 г. пълнозърнести овесени ядки, 40 г. кафява                     захар, щипка индийско орехче, щипка канела и ванилия

ДРАГА.      Малкият, моят млад партньор, де… обича „Скалички” – чаени                     бисквити, 50 г. орехи, 50 г. лешници, 100 г. масло, 1 ч.л. ром, 1                  ванилия, 1 с.л. какао, 2 с.л. пудра захар, портокалови кори и                     бял шоколад за сняг върху скаличките.

ВОВА.        Когато останах сам, си направих натюрморт, който мога да                     изям, когато поискам. Не се мумифицира. „Сладкиш с                             корнфлейкс” – 200 г. корнфлейкс, 200 мл. течна сладка                           сметана, 200 г. течен шоколад, разбита сметана, стафиди,                        орехи, фурми, смокини.

ДРАГА.      Смокини, сусам, броколи, козе сирене, тлъста риба – охххххх,                     калции!

ВОВА.        Мляко, нахут, фурми и смокини.

ДРАГА.      Прясно сиренце, куркума, канела, чиа, авокадо, кайсии,                           малини, диня, манго, домати, стафиди, смокини, лимон,                          джинджифил, тиква, спанак, китайско зеле, лапад, пшеничен                     зародиш, леща, орехи, шарен боб, сьомга, желатин..

ВОВА.        Сьомга… норвежка сьомга… на промоция… с намаление… или                     сьомга, или водка… накрая нищо… Аз не ям! Чувате ли?! Не ям               и не пия! Но все още дишам!

ДРАГА.      И аз не ям! Не ми пука за мъките на картофките, когато се                     пържат! Не искам спагети, искам да отида в Италия!

ВОВА.        Не искам сьомга, искам да отида в Швеция!

ДРАГА.      Искам истинско кисело мляко!

ВОВА.        И аз искам истинско кисело мляко!

ДРАГА.      В един манастир правели истинско кисело мляко!

ВОВА.        Един път седмично монахът носел по няколко буркана в                         София.

ДРАГА.      И само няколко души знаели за това.

ВОВА.        И само те разпределяли кой да го купи.

ДРАГА.      Имам в бележника си маршрут как да стигна до манастира.                     Само на 70 км. е от София. От няколко години се каня…

ВОВА.        И аз така…нарисувал съм си маршрута… но все още не съм                     ходил там.

          Настава мълчание. Драга и Вова са крайно изтощени и едва                дишат, полегнали в дивана и фотьойла. Божко през цялото                 време на тяхното изстъпление е аранжирал висящите плодове           на Райската градина. Когато двамата млъкват, Божко                      започва да ги вплита в тази картина. Телата на двамата                              функционират като кукли на конци. Божко окача ръцете им,                     краката, шиите – за да може да ги управлява.

БОЖКО.     (Чуват се неговите мисли, докато работи около Вова и                        Драга.) Тези мои нови кукли – как ли са откъм токсични                         натрупвания, в какво състояние са зъбите им? А хормоналния                     баланс? Имат ли газове? Хранят ли се според искането на                       телата си? Чуват ли от какво имат нужда изобщо? Не ме                         интересува какво пишат, рисуват, какви успехи имат, или                        нямат. Думите са храна. Можеш да ги използваш като плацебо.                     Я да пробвам…(на глас) Лен.

Вова и Драга са притихнали и не се съпротивляват на действията           на Божко.Отпускат се доверчиво и лицата им се разведряват.

ВОВА.        Л…е…н…

ДРАГА.      Л…е…н…

БОЖКО.     Лен… Всъщност… никак не е лошо… (Оглежда огромните                     висящи плодове.)… даааааа… лепилото… (Вова и Драга                            реагират на думата „лепило” с въпросителни жестове.)…                     Лепилото?… Ох… Кой знае какво съдържание и метафори са                     натъпкали в тази думичка тези невротични хора… (Вова и                       Драга се вълнуват като деца, нямат голяма възможност за                     движения, но са наивно активни, доколкото могат.) Виж,                     нали тази ябълка има цвят?… (Вова кима усмихнат.) Нали има                     вкус?…(Драга кима усмихната.) Нали има дърво, от което                               цветчето, пчеличката, тичинките, сока… и така нататък…                               Нали?…(Двамата кимат с блеснали очи.) Добре!… Браво!… Ще                   ви издам тайната на моето лепило. Нали цветът, вкусът,                           формата – всичко това благо трябва да се събере заедно, за да                   се получи ябълката?… (Вова и Драга активно мислят и                        реагират положително, като добри деца.) Това е материя,               деца. Неутрино, хикс бозони, кварки… И аз отивам в                     лабораторията и си взимам подходящото лепило, за да направя                     тази ябълка… Как се точи времето тук… За да ме разберете,                     говоря думи, те излизат от моята глава и влизат във вашите.                     (Смее се.) За да не се плашите. За същото време мога да                          направя плодовете на една цяла градина. (Вова и Драга                           смутени, заради несъвършенството си.) О, не… Забравете за                     вината, нищо не   сте направили, тепърва имаме да вършим                     работа. Искате ли? (Вова и Драга кимат утвърдително.)                        Добре. Отдъхнете си още малко. (Въвежда се нежна музика.                     Божко танцува, докосва всеки плод и той бива изтеглен                       нагоре, скрива се.) Искате ли да отворим завесите?

ВОВА.        Да!…

ДРАГА.      Да!…

БОЖКО.     Не бързайте, деца. Коя беше малката думичка, която ви казах                     преди малко? (Вова и Драга леко се чудят, но бързо се                            окопитват.) Да, започва с „л”, браво, спомнихте си…

ВОВА и ДРАГА (почти едновременно)    Лен!

БОЖКО.     А какви бяха цветчетата на лена?

ВОВА.        Сини!

ДРАГА.      Нежни!

БОЖКО.     Има ли лен зад тази врата, според вас? (Сочи входната.)

ВОВА и ДРАГА. Не! Няма лен там! (Божко докосва вратата и тя се                               вдига към тавана, скрива се.)

БОЖКО.     А тук дали има лен? (Сочи тоалетната.)

ВОВА и ДРАГА. Неееееее! Там съвсем няма лен! (Божко отстранява                     вратата по същия начин.)

БОЖКО.     А тук? (Сочи тапицираната.)

ВОВА и ДРАГА. Надали… (Божко отстранява и третата врата.)

БОЖКО.     Какво ще кажете да проверим дали няма лен зад завесата?

ВОВА.        А, и зад завесата едва ли… (Драга го сръчква.)

ДРАГА.      Аз много искам да проверим дали няма лен зад завесата!

БОЖКО.     Добреееееее… (Бавно и тържествено приближава до                             прозореца, по същия ритуален начин разтваря двете части на                завесата. Оттам прониква красива синя светлина.)

ВОВА.        (тихичко) Отвори, моля те…

ДРАГА.      (тихичко) Моля те, отвори…

БОЖКО.     Ще отворя. Моментът настъпи. Етоооо… (Отваря двете крила                     на прозореца, оттам проникват и тихи природни звуци – вода,                     птички, ветрец, шумолене на листенца, а зад прозореца върху                     стената се появява натурално изображение на цвят от лен.)

 АКТ 3.

ВОВА.        Прекрасно…

ДРАГА.      Невероятно…

БОЖКО.     Искате ли да отидете по-близо? (Вова и Драга ентусиазирано                     потвърждават. Божко ги освобождава от кукленските                       конструкции.) Хайде вървете и се върнете, целите ухаещи на                     лен! (Вова и Драга прехвърлят перваза на прозореца и се                       скриват зад кулисите.) Когато бях малък, баба ми – тази, която                    отглеждаше тарос, естрагон, де – ме водеше в нацъфтелия лен             и аз плувах в неговите сини вълнички. После седях с часове                докато баба тъчеше ленено платно и се чудех къде са му                               цветчетата, дали не му понасят ударите на кросното, но                               не чувах някой да плаче, че го боли… И си мислех, че му е                            добре и на него. На лена му е добре да се превръща в тънки                    ризи, бельо, покривки, завески… И косата ми тогава беше като             цвета на лена – светла и лъскава… Не знаех нищо за лепилото,                     а мама и татко ги нямаше. Не само за малко, а завинаги. Баба                     каза, че те са ангели и са винаги с мен, но няма да мога да ги                     виждам. А ако случайно ги видя, това няма да означава нищо                     друго, освен, че съм вече в царството на ангелите… И понеже                     всичко това имане-нямане беше сложно за невинното дете с                     очи с цвят на лен и коса с ленен блясък, то кротко живееше в                     своя свят и се радваше на това, което виждаше около себе си…                     Баба шиеше хубави дрехи от лененото платно, а когато ги                       гладеше с тежката ютия, в стаята се носеше миризмата на                        цялото ленено поле. Научих се да плета връвчици от ленен                     коноп – хем да не скучая, докато баба работеше, хем да не й                     преча с въпросите си, хем да й покажа, че и аз мога да направя                     нещо ленено. И си ги завързвах една по една на простора,                       когато на него нямаше простряно ленено платно. Много ми                     харесваше да окача на всяко крайче по някакъв плод, или                       предмет. И когато вятърът ги люлееше, аз си представях, че                     така кръжат ангелите… Защото… въпреки, че се стараех да не                     мисля и говоря за тях… някак си… исках да се подготвя за…                     тяхното царство… И понеже баба забеляза, че съм започнал да                     майсторя тези неща (Сочи с поглед вдигнатата над сцената                     конструкция с връвчици и плодове, които са досущ като току-                    що чутия разказ за детските игри на Божко.)…ми каза, че за            да стана истински майстор, трябва да си изобретя мое лепило.                     И млъкна. И колкото и да я питах – нищичко повече не ми каза.            Заблъска си лена с кросното и край!…А аз пощурях от                            любопитство и мерак!… Какво лепило? Защо точно лепило? А                     защо не някакви инструменти – чук, пирони или нещо такова?                     Защо да го измисля аз? Не! Тя не    каза да го „измисля”, а да го                „изобретя”!… Значи то това   лепило си има „образ”, а аз трябва                   да го „изо-бре (з) тя”?… Ох,   каква тревога беше какво да го            правя това излишно „з”!… Това „з” беше същото от моите                     детски „защо” и „значи ли”. Това „з” вдигаше шум не само в                     забележките – ох, ето още едно „з”! – на баба. То не ми даваше                     да спя, да задремя – ох, ето още едно „з”!…Това „з” звънеше –                     ох, ето още едно!… Завличаше ме – е, няма отърване!…                           Завихряше ме – не!… Заяждаше се с мен – махай се!…                             Захапваше ме, когато си мислех, че съм го забравил, ох, и                       забравянето и то има „ззззззззззззззз”… Така си зъзнех, отчаян,                     че няма да мога да се отърва… докато една сутрин се зазори и…                     аз станах майстор. Бях изобретил своето лепило.От него можех                   да направя всичко. Баба продължи да си обработва лена и каза,                   че апостолите трябва редовно да се преобличат в чисти дрехи.                   Попитах я мога ли да й правя тези дрехи от моето лепило, но тя                 каза, че не може. Не че не е възможно, а че нейният                                        майсторлък не бива да се омесва с моя. И когато се зачудих кой                   ще има нужда от моите чудеса, баба ме погледна и каза „Дай              им!”. И пак млъкна!… Колко ли не я питах, колко ли не я молих                   да ми каже! Какво да дам? На кого да го дам? Защо да го                               дам?… И докато мълчанието на баба оглушаваше ушите ми… се                  вторачих в моето лепило. И то започваше с „л” като лена на                баба. Но беше друго. Живо и подвижно. Забелязах, че не се                     побираше в съд, но и не заемаше никакво място. Можех да го                     оставя навсякъде. А и не можех да го забравя никъде – веднъж                     изобретено от мен, то беше с мен. И толкоз. Когато правех от                     него неща, то не свършваше. Ето – цялата градина, цялото                     ленено поле… След известно време открих, че само да помисля                     за нещо и лепилото вече го беше сътворило. Най-хубавото                     беше, че дори да имаше грешчици, те бяха поправими… Само                     че… баба ми каза „Дай им!”… И забравих да си играя с                            лепилото, започнах да майсторя неща, които бяха нужни на                     другите. Нямах време за преценки – когато някой лъжеше,           лепилото отказваше. Втвърдяваше се. И се скриваше. А аз                      чаках, докато му мине – на лепилото. Като му мине, и се                        връща. И пак започвам да майсторя. Тези тук с книжките и                     картинките дълго време не можах да ги разбера какво искат. И               понеже се караха много, чаках всеки момент лепилото ми да се              втвърди и да изчезне… Но то нито се втвърди, нито изчезна. И               то, и аз чакахме да разберем какво всъщност искат тия                            двамата?… Ами ако самите те не знаят какво искат?… Ние                       какво трябва да правим?… Лепилото и аз, де… Вързах ги с                      конопените връвчици, малко се поукротиха, заслужиха си да                  им отворя прозореца… Те на това му викат „прозорец”, то не                 е съвсем прозорец… Но това е друга тема. Засега ги пратих при              майсторицата, при баба. Да видим тя какво ще направи с тях…

Вова и Драга се завръщат през рамката на прозореца от                     синьото ленено пространство обратно на сцената при                         Божко.

ВОВА.        Майсторе, ти си на ред!

ДРАГА.      Виж баба как ни премени!… Никога няма да погледна                              предишните си грозни претенциозни парцали!…

ВОВА.        И аз!…

Двамата са облечени в ленени туники, препасани с конопени                     връвчици.

БОЖКО.     Какво ви каза баба?

ВОВА.        Баба каза „Дайте им!”.

ДРАГА.      И млъкна.

ВОВА.        Аз попитах „Какво да дадем и на кого да го дадем”, но тя не                     каза повече нито дума.

БОЖКО.     Има ли други тук, освен нас?

ВОВА.        Има.

БОЖКО.     Кои са те? Къде са?

ДРАГА.      (Сочи към зрителната зала.) Ето ги. Там са.

БОЖКО.     Какво искат? Вие знаете ли те какво искат?

Вова и Драга мълчат, в несигурно недоумение.

БОЖКО.     Защо са дошли тия хора тук?

Вова и Драга мълчат и се споглеждат. Божко бавно се                         доближава до авансцената. Вглежда се в лицата срещу себе                     си.

БОЖКО.     Нямате ли си друга работа? Какво сте седнали и зяпнали?                       Какво искате?!…(пауза)

ДРАГА.      …(тихо) Не им се карай, майсторе…

ВОВА.        …(с емпатия) Те са тук, за да те чуят…

ДРАГА.      … Седят тук, за да те послушат…

ВОВА.        … Спрели са да вършат друго, за да се поучат от теб…

ДРАГА.      … Дори сигурно са изгладнели…

ВОВА.        … Ожаднели…

БОЖКО.     Дайте им, тогава!…

ДРАГА.      Какво да им дадем, майсторе?…

БОЖКО.     Дайте им вие да ядат.  (пауза)

ДРАГА.      Майсторе… това е.

БОЖКО.     Разбра ли?

ДРАГА.      Разбрах.

БОЖКО.     Какво разбра?

ДРАГА.      Какво искам.

БОЖКО.     Какво искаш?

ДРАГА.      Да нахраня гладните. Ама наистина.

ВОВА.        И аз, майсторе. И аз искам да нахраня гладните.

БОЖКО.     С какво ще ги нахраните гладните? С думи? С книжки? С                        картинки, ли?!

ВОВА.        Това го правихме вече, майсторе. Който опита – опита.

ДРАГА.      Това свърши вече, майсторе. Сега сме твои апостоли. Всичко                     помним и нищо не помним.

ВОВА.        Не ни трябва памет, майсторе. Имаме вяра. Искаме само едно.                     Да им дадем.

ДРАГА.      Да ядат. Нищо повече.

ВОВА.        Дай, за да им дадем, майсторе…

Божко се прехвърля през прозореца в синьото пространство.

БОЖКО.     Сега вече е време за работа. Време за работа. От лененото                     синьо става водно… От стъблата – класове… Ето пет хляба… и                     две риби… Да им стигнат. И да им остане.

Картината на сцената изразява прехвърлянето на петте                     хляба и двете риби през различните пространства – от                        Божко към Вова и Драга и от тях – към хората. Предполага                     съвместно решение на режисьора и сценографа.

 

КРАЙ

 

 

 

 

Advertisements

Зимата си отива :)

Leave a comment

freedom_1456396229648

Днес приключиха изпитите ми в НБУ. Изтече една невероятно интензивна и дисциплинирана учебна година, предстои ми атестация и защити на дисертационния труд “СЦЕНИЧНИ РЕАЛИЗАЦИИ на БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ 1990 – 2010”. Поздравявам се, че издържах аскетичното, на моменти маниакално трудното ежедневие и ритъм. “Преобърнах” десетки артефакти, контактувах с много поети, събирах фотоархив към труда. “Плувах” в изненадващи научни потоци и доказах хипотезата си.
БЛАГОДАРЯ на преподавателите си от Департамент “Нова българистика”, които ми повярваха и прецениха за авангардно полезно да се съчетаят в моя труд литературознание и театрознание. Аристократичните учители обновиха и допълниха инструментариума ми.
И въпреки остракизма, който един учен малко или много понася понякога, вярвам, че НАЙ-ПОСЛЕ ще си намеря подходящото работно място, където ще реализирам всичкото духовно съкровище, което натрупах.
Знаете ли какво е “DOCTOR”? Лекуваш всичкия материал, с който работиш. И когато приключиш с PhD Thesis – да успееш да излекуваш и самия себе си. Това е.


Leave a comment

Юлия Огнянова – опит за портрет

ТЕАТЪРЪТ Е ВЕЧНО ПЛАМТЯЩ ОГЪН. В него изгарят много съдби, много таланти, но не за да се превърнат в пепел, а да осветяват пътя му напред.” – казва преди четири години голямата  режисьорка Юлия Огнянова на 27 март – Международния ден на театъра, в  интервю по повод своя спектакъл  “Пожари” по идея на Далтон Трюмбо. Благодарение на нея, тази безпощадна в разкриването на сложната човешка природа история, оживяла във филм на Спилбърг, се играе и на българска сцена.

ВИЗИТКА. Родена е в морската столица на България – Варна. Сама определя, че в живота ú има “три важни пристанища – Бургас, София и Смолян”. Носител на най-високото държавно отличие – орден “Стара планина”(2005г.) и на най-престижната българска театрална награда “Аскеер”(1998г.) за цялостно творчество. Завършва театрознание във ВГИК – Москва (1953г.). Преподава  режисура във Франция и Италия. Води клас по режисура за куклен театър във ВИТИЗ”Кр.Сарафов”.  Хрониката на нейните спектакли разкрива невероятен мащаб на творческия интерес: от Брехтовата “Майка Кураж” към “Антигона” на Жан Ануи, през “Госпожата на господин търговецът на сирене” от писателя-дисидент Георги Марков, достигайки до множеството драматизации на български и европейски класици – Йордан Йовков, Димитър Талев, П.Р. Славейков; “Процесът” от Франц Кафка. И непрекъснато връщане „в пролуките” към психологическата драма на Лилиан Хелман, Агата Кристи, Марша Норман, Блага Димитрова, Юджин О`Нийл.

Този опит за портрет на Юлия Огнянова е отговор на любезната покана на латвийското издание “Тeatra Vestnesis”. Проявление на дългогодишната духовна връзка на режисьорката с Драматичния театър в Рига. През 1969 година тя поставя там “Хоро” от Антон Страшимиров в рамките на Фестивала на българската драма.

“Деля живота си на “преди” и “след” срещата с Юлия Огнянова” – казва “нейната” актриса Емилия Ованесян, също носителка на “Аскеер “,  – “тя се занимава не само с актьора, който трябва да изпълни нещо, но бърка някъде дълбоко в твоите лични нравствени устои и задължително трябва да промени нещо в тебе.” 

Когато предстои среща с личност от ранга на Юлия Огнянова, предварителната подготовка е  истински празник. Архивът, спомените на творци, работили с нея, са много, много искрени и пълни с неподправена благодарност.    Изпитва неудобство, когато трябва да изтъква себе си, да обяснява. Нейните спектакли, успехите на учениците,  посланията – те съществуват във времето, и който е трябвало да ги види, ги е видял, който е трябвало да повярва, е повярвал.

“За славата съм мислила винаги с повече хумор и самоирония. Не можеш едновременно да се стремиш към слава, и да работиш добре. Това отнема от енергията на даването. Истинският човек се стреми да дава все повече и повече.”

От години режисьорката е ограничила публичните си изяви до минимум. В телефонните разговори преди срещата ни ми дава да разбера, че не желае да участва в правенето на клиширан хвалебствен материал за Юлия Огнянова.

“… Огнянов беше прозвище на баща ми, който е искал да има син, но съм дошла аз – не по-малко темпераментна и дива. Името се е оказало подходящо  за моята натура…”

Не знам коя първа ме посреща на вратата – режисьорката, педагогът или дамата Юлия Огнянова. Тя държи в ръце изящната фамилна снимка на РОДИТЕЛИТЕ си. Докато говори за тях, остава права. Сяда успокоена едва когато е възкресила спомени от своето детство и младост, които с почти математическа точност трябва да  докажат, че тя няма никаква заслуга, ако днес другите я намират за ценен човек:

Ю.О. Какво е било това търпение, тази деликатност, тази любов…Като малка, аз говорех високо, когато се разпалвах на дадена тема. Връщах се в къщи с пръски кал по гърба, защото обичах да тичам силно и с разперени ръце – за да образувам вятър… Бях единствено дете и жадувах за другарчета. Инстинктът ми за общност, да бъдат около мен повече тези, които се обичат, да сме заедно, отиваше в друга крайност. “Юлче, недей така…” – ми правеше забележка мама. Защото съм прегръщала много силно децата…

 Когато близките вече ги няма, тогава идват незададените въпроси. Затова може би човек си спомня все повече случки и детайли – и в тях по-късно намира отговорите.

Ю.О. Моите родители никога не са проявявали към мен насилие, никога не съм имала пряк показалец, който да ми препоръчва … Татко ще сложи ръка на рамото ми и ще ми го каже приятелски: ”В нашето семейство – един тон по-ниско…” – какво нещо… И в училище – в Първа девическа гимназия –  също не са упражнявали над мен педагогически натиск.  Винаги съм била спонтанна. Никога не съм боравила с нищо скрито. Това го видя  учителката ми по химия, която веднъж ми каза в пряк текст: ”Огнянова, Огнянова, на челото ви е написано че вие не можете да излъжете. Никога не се опитвайте …” Ако търсим в гените нещо – тя отново гледа фамилната снимка – От майка си наследих вкуса, или по-скоро чувствителността към формата,  взискателността към дребните неща. Финеса, който не притежавам… Например за мен е от изключителна важност коя чашка при какъв случай ще извадя – някои го намират за буржоазна деформация.  Тези картини – подаръци от приятели – ще постоят няколко месеца, докато намеря точното им място в стаята…

Но нищо не е едностранчиво в този живот. Едновременно с това бях и стеснително дете. Особено когато ми мереха нови обувки и когато после се оказваше, че ми стискат… Не съм се и опитвала да кажа защо…

 Днес от позицията на житейския и педагогическия опит, тя формулира “механизма” на свободата:  “Можеш да бъдеш свободен само ако бъдеш независим. Независим от желанието да бъдеш винаги пръв, от  желанието да получаваш признание, да бъдеш изтъкван… Нищо от тези амбиции не е подхранвало семейството ми. И до ден днешен се чувствам свободна.”

Видно е, че когато се прави опит за портрет на истинска личност, самата тя в значителна степен определя техниката, която ще се използва. Юлия Огнянова предпочита да се концентрира върху потока на мисълта си, затова просто включвам диктофона. А после… срещата, която трябваше да трае около час, продължи повече от пет, касетите ми свършиха, не усетих кога се е стъмнило, а разговорът продължаваше – толкова увлекателен, че очите не се нуждаеха от светлината на лампата … Сега, когато пред мен са десетките дешифрирани страници, виждам, че тя като че ли е знаела какви са предварително подготвените ми въпроси (не ги зададох пряко, за да не я прекъсвам), и не е пропуснала нито един. И на още толкова незададени е отговорила… Нередактираният текст, с многоточията, дъха, скоковете във времето  – като хвърлени в небесното пространство звезди…  Не се подчинява на някакви правила или схеми. Затова, с нейно позволение,  ще оставя да ме води нейната игрова антилогика, а не толкова  знанията  по композиция.

Ю.О. Започнах да се вглеждам в работата си, когато ме поканиха да водя кукления режисьорски клас във ВИТИЗ, за да извлека педагогическия си опит. Оказа се, че много отдавна съм открила нещата. Още когато съм писала дипломната си работа във ВГИК – “За работата на режисьора в светлината на Павловото учение”. Днес това ми звучи претенциозно, но тогава ми се струваше, че е точно така. И учението на Павлов за условните рефлекси ми дойде като подарък от науката. Аз разбирах системата на Станиславски, но бях против да се издига в култ и превръща в задължителен един-единствен художествен метод, един творец. Тъй наречените азбучни истини не винаги са най-доброто. От една страна всяка цивилизация иска да ги остави на следващото поколение. Но от друга – няма как да се избегне уравниловката, до която довеждат. Образецът повишава само средното ниво. Но за сметка на тази полза – подтиска талантливите. И след това са им необходими  години, за да се освободят от влиянието на учителя. Немирович-Данченко, например (на база стенограмите от репетициите му), не започва от физическите действия на образа,  а от зърното на образа, на спектакъла. Това  за мене, без още да знам, че ще бъда режисьор, беше много по-приемливо (докато Станиславски започва от външното към вътрешното). И си написах така дипломната работа. Там имахме свободата. Защото всичките ни професори бяха такива. За подобни свободомислия в другите институти са пращали в концлагер… Днес много мои колеги пишат за това в спомените си – ето, Наташа Кримова. Никой  не ме спря. За много неща знаех, че са ерес. Но природата ми е такава – първо действам, после мисля.  Готова бях и да понеса последиците, за които не винаги съм била наясно. Беше съвършено нов подход – между наука и изкуство…

Впечатленията от обстановката, атмосферата в нейния дом са от особено значение. Тя работи на внушителното бюро на баща си, отсреща е фамилният бюфет, а току-що полученият подарък от Русия – албум за историята на Чеховата “Вишнева градина” през погледа на най-големите европейски режисьори, идва съвсем на място. И двете, без да говорим за това, сме се сетили за знаменития монолог на Гаев. Той хармонира с потока на търсенето на един генезис, на нещо, което остава във времето, и ще живее, докато нечия памет се нуждае от него. В атмосферата се вписват и упражненията на пиано, които идват от съседите – типично по режисьорски. Но това не продължава дълго. Защото животът не е така стерилен и подреден. И защото домакинята престава да „чува” пианото и насочва веднага вниманието ми в коренно противоположна посока – към артистичната масичка. Ако човек знае каква творческа задача си е поставила в момента, ще разбере, че нито една книга или репродукция не е случайно тук. Работното ù място е наистина интимно пространство…

От РИГА са поискали Юлия Огнянова да напише спомени за работата си в театъра – предстои издаването на историческа книга. Нямам търпение да узная как през 1969 година там е бил посрещнат този много суров и типично български материал – романът “Хоро” на Антон Страшимиров.

Ю.О. Как го възприеха – те си знаят. Питайте тези, които сега пишат книга за театъра в Рига. За мое съжаление, той се разтури. Беше един от седемте най-добри. А аз им показах 5 странички – сценария на “Хоро”. И те не знаеха как да ме възприемат. Идвах от България – най-вярната, най-преданата страна. Те така гледаха на мен в началото – очакваше се, че съм праволинеен човек… Много харесаха “Хоро”. Бяха слисани, но го харесаха. И техните теоретици се чудеха как да назоват някои неща, немите сцени…

Що се отнася до СЦЕНАРИЯ – така тя нарича словесния материал, който  подготвя за всяко бъдещо представление –  като правило той има аморфна структура.  А майсторството се състои в това как точно ще се приложи принципът на монтажа. Защото ситуирането на дадена сцена  тук или там – самият избор променя гледната точка.

Категоричен е  РЕЖИСЬОРСКИЯТ ДЕБЮТ на Юлия Огнянова. Тя е един от четиримата режисьори (заедно с Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов), които работят в Бургас през периода 1957 – 1960 година и оказват решаващо влияние върху театралните процеси в България. (Тази творческа група съществува по едно и също време със студия “Съвременник” в Москва, с “Планшоновата група” във Франция, с Пражкия Чинохерни клуб и др.) Непримирими срещу конюнктурата, те правят спектакли, провеждайки Брехтовия принцип, основан на “ефекта на отчуждението”. Съвременниците помнят “фанатичния брехтовизъм” на Юлия Огнянова в нейната “Майка Кураж”. Трупата е наричала своя театър “АБ” – абревиатура, която има повече от едно значения. От една страна това са инициалите на голямата българска актриса Адриана Будевска – патрон на театъра  а от друга – първите две букви на славянската азбука, чието съчетание  символизира  новото начало. Към режисьорската група постепенно се ориентират най-прогресивните млади драматурзи от страната, предлагайки тук своите текстове. В Бургас  четиримата се подписват заедно под определени постановки. А Юлия въвежда стила на “липсата на художествени съвети”. Сравнението между младите режисьори, вълненията от съревнованието, възможното изравняване –  са вредни, загуба на ценно творческо време.

Ю.О. Имам много малко неща у себе си, които харесвам. Нямам завист, мога да видя най-хубавото от работата на колегата си. Виждам дори повече, отколкото… Например “Господин Пунтила и неговият слуга Мати” на Брехт, постановка на Леон Даниел. Бях десет дни в такава възбуда – не мога да си гледам моята работа. Когото срещна, вместо “Добър ден” или „Здравей”, казвах, гледал ли си “Пунтила…” на Леон… Случвало се е Леон, с присъщия му „тънък хумор”, да казва, че не е  вложил съзнателно това, което Юлия е видяла в постановката му, но няма нищо против да го има…Това мое качество идва от силния ми инстинкт за общност. Всяко нещо, което може да ме сближи с другия,  съм способна да го видя, да го оценя и да го прегърна.

Защо е така силно изразен при нея този инстинкт? Анализирайки, тя стига до темата за страданието. Много млада, Юлия претърпява тежка катастрофа, чиито последствия  често водят до болнично лечение. Там, където хората отведнъж стават по-специално близки и си споделят съкровени неща, които в нормални обстоятелства се премълчават,  е започнало  по-дълбокото изучаване на човешката психика.

Ю.О. …Щяха да ми слагат изкуствени стави. Бяха ме предупредили, че до две години ставите ми ще се втвърдят и ще ме изправят от главата – няма да мога да сядам… Но при мен все така се случва – нещо да науча – случайно. На този свят има някаква сила и нещата надали се случват случайно… Така научих за метода на лечебното гладуване. Приложих го и… предотвратих калцирането на ставите… Убедена съм, че човешките възможности са неограничени… 6 месеца кръвното ми налягане варираше, правех кръвоизливи в главния мозък – като пишех, буквите от следващата дума идваха в предишната…И пак приложих този метод… Когато отново трябваше да ме видят на скенер,  лекарят излезе усмихнат и каза: ”Как е възможно?…И помен няма от множеството микроинсулти и микроинфаркти!…” И беше толкова щастлив. Аз му казвам: ”Докторе, аз продължавам да пиша.”, а той казва: ”Това е най-хубавото! Защото има заблуда, че почивката е бездействието. Мозъкът е създаден да си почива от смяна на дразнителите. А не като не работи. Той е създаден денонощно да се труди.

Тук отваряме темата за децата, които – доказано е – използват 10 % от мозъка си, за разлика от възрастните, които използват 5 %. Но това продължава само до 12-годишна възраст. Защото след това идва “дресурата” – както Юлия Огнянова нарича общоприетите начини за възпитание:

Ю.О. Ние учим децата мисленето им да е логично, поведението им да е логично, но тази логика е придобитата логика, която господства в обществото. Тя се изменя в различните общества… Като педагог винаги съм бягала от това. Още повече, че аз не съм изтърпяла никаква дресура. Над мен не е проявено никакво насилие. Като си представя само деликатното чувство на майка ми, когато аз влетях в къщи и попитах кога се връща татко, за да му кажа, че ще се омъжвам … тя си пое дъх и се постесни да ме попита “За кого?”…  Тази логика, на която ни обучават, тя е свръхелементарна. Тънкостите в живота изискват деликатност. И  науката ,  и  изкуството са ме убедили в това.  Големите тънкости – и в живота, и в изкуството – са трудно достижимо нещо…

 След Бургас, когато групата на четиримата е разтурена, Юлия не получава работа дълго време. Поставя и работи като педагог в чужбина. Така минават 9 години. С тези три изречения тя изчерпва времето, в което е живяла трудно и е била низвергната в родината си. Не е в стила ù. Не дава възможност на минорните настроения да я завладеят. Бързо намира изход –  КУКЛИТЕ. И отново детето в нея светва. Радостта от собствените открития. Както сама казва, не е куклар, не е учила това, и слава Богу. Защото знанието понякога е опасно. Води ни към познати пътища. Разбира се, тук говорим за изкуство. За свободното от всякакви постулати въображение. Кукленият театър за възрастни се оказва подходящата територия, в която Юлия Огнянова поставя “История на войника”(художник Иван Кирков)  и “Петрушка”(художник Димитър Киров).

Ю.О. Чух Стравински и предложих да го поставя. Седим  в салона целия състав и слушаме “Петрушка”. Аз – най-отзад, за да следя впечатлението им. Там има два почти еднакви цигулкови мотива. Първият път Петрушка свири в своето село, преди да отиде на война. А вторият път – след като се е върнал, но вече е продал душата си на дявола. И те казват: ”Ах, колко жалко,  не може да стане – какво ще прави куклата на два пъти по две минути с цигулката – това е противокуклено!”. Даже употребиха думата “противопоказано”. Аз от силно желание се хванах като удавник за сламка за въображението си, и измислих решението в момента: ”Защо да е противопоказано? Той с първата цигулка е истинският, преди да отиде на война. Тогава на сцената ще изобразя детския му свят – панаирите, цветята, листата, пролетта, есента, захарните петленца, кончетата… А след като си е продал душата на дявола, пред очите на зрителя този свят ще се разпадне. Красотата ще умре фактически, защото старата му душа вече не е същата. Дори собствената му майка не го познава.”. Те се зарадваха,  тъй като също харесваха  Стравински, чуха се тук-там ръкопляскания.  И аз го поставих. И то мина. В “глухата линия”.

Тя знае, че за да ù разрешат да поставя, е трябвало “да” от ЦК на БКП – дори и за “глухата линия” . На „Петрушка” идва тогавашният министър на външните работи Владимир Башев, с когото преди са работили в Комитета за изкуство и култура. Този човек е дал възможност на Бургаската група да съществува навремето, и винаги, тихомълком, е насърчавал тяхното поведение.

През 1984 година е публикуван нейният текст “Дядо Славейкови бивалици-небивалици” – театрална клоунада по публицистичните произведения на Петко Рачов Славейков. Като мотивация Юлия Огнянова изтъква “Непримиримостта към слабостите на българина в условията на придобитата свобода” (визира се времето непосредствено след освобождението на България от турско робство – последните десетилетия на ХІХв.). Този сценарий би могъл да се прочете актуално и днес, когато България мъчително трасира своя път към формирането на посткомунистическо гражданско общество. Тогава за пръв път режисьорката публикува бележки, в които прозира нейната ПЕДАГОГИЧЕСКА ПЛАТФОРМА. Защото това е времето, когато тя води режисьорски клас – кукли във ВИТИЗ “Кр.Сарафов”. Не отрича научния подход, напротив. Но оставя терминологията на науката за себе си, като ръководител. Изпитва тежестта на научното познание през цялото време сама. Не става щатен преподавател. Знае, че носи огромен риск. Днес осъзнава, че предложението да поеме клас идва, когато тя самата е била вече готова да го направи.

Ю.О. Когато ми се обадиха по телефона и ме попитаха дали искам да взема режисьорски клас, в тези няколко минути в главата ми нахлу всичкото знание и опит, които имах до този момент,  и се прегрупира в някакво желание да започна. Тъй като не бях присъствала на приемния изпит, аз поисках, преди да дам съгласието си, да прочета писмените им работи. Тайничко  мислех дано  ми харесат. За да тръгна с тях не по утъпкания път – да научат занаята как се прави представление, а да събудя творческото начало у всеки един. Този процес е в най-тясна връзка с интуицията, която ползва вродените знания, като ги комбинира с придобитите. За мен най-вярното е подаденото от интуицията – то отговаря на нашата индивидуалност.   Какви са механизмите, къде в подсъзнанието се намира тази лаборатория в отделния човек, аз не знам.  Но интуицията за мен винаги стои над логическото мислене. Доверих се изцяло на лабораторния метод.  Прескачайки периода за усвояване на азбучните истини, направихме скок във „висшата математика” на театралния език. Занимавахме се с целостта на театралния спектакъл като синтез, единство между изразни средства, взети от другите изкуства – музика, изобразително изкуство, пластика. Развивайки на първо място усета, след това знанието.

 Юлия Огнянова разграничава  педагога-творец от педагога-учен, отново изхождайки от собствената си индивидуалност. Тя винаги обявява целта в самото начало. Не иска от студентите да направят перфектен режисьорски план и после да му робуват, да го гонят до реализация на представление. Тя ги учи да откриват огнището на доминантата около кръга проблеми, създаващи спектакъла. През призмата на доминнтата всички възприятия са различни. В това се състои предварителният анализ до разпределението на ролите.

Ю.О. Изкуството се нуждае от неизвестни, от изненади.  Правехме МНОГОВАРИАНТНИ РЕШЕНИЯ на една и съща творческа задача.  За младите е важно да се научат да имат своята ГЛЕДНА ТОЧКА. И да знаят, че промяната ù може да стане причина дори жанрът да се измени. Позволено е връщане, корекция и преобръщане на целия спектакъл. Многовариантния начин на мислене не се отнася единствено до режисьора, той възпитава и актьор-импровизатор…  Не обичах да използвам термини, въпреки, че съм завършила теоретичен факултет. Ако студентът борави с добре заучени абстрактни понятия, аз никога не съм сигурна какво има предвид, дали ги е разбрал напълно. А аз искам студентът да ми е прозрачен, да проникна в мислите му, всичко. За да знам как да подходя към него. Думата “идея” дори употребявах не в смисъл идея на спектакъла, а нещо, което ти хрумва… Да си призная, има нещичко, което си харесвам – аз, която считам естетическото и нравственото единство за задължителни за всеки спектакъл, в продължение на 5 години курс, не съм говорила никога за морал. Успокояваше ме мисълта, че никога не биха могли да открият в поведението ми разлика между думите и делата ми…

Искам да спомена нашите понеделници в моя дом, където се отдавахме с тънкостите. На откриване на формата, трансформирането на реалния образ в художествен, взаимовръзката между цялото и съставящите го части. Значението и на най-незначителния проблем за цялото…

Разговорите продължават цял ден, тя им приготвя храна…  До ден днешен те се обръщат към нея на “Вие”. Така са предпочели, въпреки, че са имали право на избор… И тук е мястото да извадим от студентското “трето лице” тези творци. Защото това са имена в съвременния европейски театър – Александър Морфов, Стефан Москов, Иван Пантелеев, Катя Петрова, Гергана Тодева,  техните актьори Мая Новоселска, Кръстю Лафазанов, Мария Сапунджиева, и всички, които през годините са се завихрили около учениците на Юлия Огнянова. За нея е важно как общуват помежду си. Дали изпитват радост от това, че са заедно. Тя издига в култ работата в екип и казва, че никога не е ползвала индивидуални часове. Дори масите, на които са работили във ВИТИЗ, са били съединени… Тя държи на абсолютната искреност на творческия диалог. Всеки да говори само това, което мисли, за да не загубят доверие помежду си.

Ю.О. Ако той научи истината от друг, ти за него не си вече човекът, на който може да има доверие. А така – може за малко да ти стане враг, но той ще ти има доверие. Когато имаш какво професионално да кажеш, направи го деликатно, не го иронизирай … Видиш ли, че не си прав, ако нещо се разколебаеш, не се страхувай да го признаеш на глас. Дай заден ходJ Полезно е, че се явяват корекции, факти – хората са различни…

Юлия Огнянова насърчава съвместната работа. Това е рядко явление и заслужава да съществува. Така например Теди Москов и Леонард Капон по време на цялото си следване работят заедно. Те тръгват заедно още по време на кандидатстудентските изпити.

Ю.О. Наблюдавах как работят с куклите. Не говорят. Единият сложи едното око, другият сложи другото, малко надолу, направи някакво разместване… Радвах им се… Това във ВИТИЗ е забранено, защото трябва все пак да се знае авторството…  Преди да влязат на изпит, аз предупредих комисията… колегите се погледнаха, и не знам кой каза: ”Ами да влязат Кирил и Методий.”…  и двамата влязоха като Бобчински и Добчински – заедно така… И когато идваше изпит, правеха по два спектакъла – за да не излиза, че насърчаваме мързела си.

Чувството за хумор и самоиронията в отношенията, са най-голямото благо, което може да притежава бъдещият режисьор. Според Юлия всеки има такова чувство, а ако изглежда, че то липсва,  причината е, че просто човекът не знае, че го има. И трябва само лекичко да му се помогне – да си го открие и да го развие. Излишно е да се казва, че учениците продължават да я търсят. Има още и още духовни пътеки, които ги вълнуват, всеки се интересува за другия, помагат си.

Ю.О. Ние не сме свикнали да говорим сериозно. Особено с Теди, у когото това чувство е вродено, имаше го и преди срещата с мен, Сашо го нямаше толкова силно. Сега идва Теди и споменава уж между другото, че си е гледал снимки от репетициите (прави Чехов в Народния театър в София): “Записал съм някои неща от репетициите и ще ви ги покажа.” След малко: “Гледам ги, и не знам дали да ви ги покажа.” И накрая: “Отде да знам – Вие като сте с куклено мислене, дали ще разберете това, което аз правя с Чехов…

Юлия Огнянова говори увлекателно, обагрено, отваря скоби, иронизира – като че ли разказва приказка. Тя откроява важните моменти от живота си, но някак си не е привързана към тях – качество на големите философи и мистици. Думата “играе” не е подходяща за режисьор. Тя през цялото време държи активен в по-голяма или по-малка степен своя основен герой. КЛОУНЪТ. По време на разговора ни имах чувството, че тя отваря и затваря вълшебна кутийка, от която наднича червеният му нос, и че той е лакмус на цялата нейна история. Истински герой. Никога не съди,  не порицава,  не заплашва.

Ю.О. Клоунът е откритието на Средновековието. Той е дете на обикновения неграмотен народ, който е разбрал какво му е липсвало – чистотата, безкомпромисността…Събрал ги е в едно човешко същество, довел ги е до абсурд и ги е… изиграл. Като глупака. И това се случва навсякъде по света в народните приказки. Глупаците са най-добрите и най-работливите. Клоунадата тръгва от Италия… Клоунът носи дефицитни за човека качества –  безкористен, добродушен, наивен, непрактичен до абсурдност. Той никога не знае за какво се употребяват предметите около него. И може да поиска да облече един кюнец – вместо ръкав, например…или един обръч… Клоунът е  дете, съхранило чистотата, този вроден инстинкт за общност, за безконфликтност, неприспособимост… Децата се раждат с него. Те не познават околния свят, а инстинктът за приспособяване ги води всичко да слагат в устата, например – да видят какво е, дали се яде, да допълзят до него. Тук отварям скоба – природата е създала 7 механизма на пълзене! А клоунът е точно това любознателно, непораснало дете, което понякога се отчайва, че не успява, набърчва си устничките така, но при първото ново нещо е готов да го разузнае..

Може да се каже, че аз съм провела с моите студенти курс по клоунада така, както аз искам да я разбирам…

Днес, години след завършването си, след десетки успешни представления, режисьорите са отправили сериозна молба към Юлия Огнянова. Съзнавайки ценността на подхода, начина на обучение, те искат тя да обобщи на теоретично ниво своята методология: “Аз обещах на студентите си и сега го правя. И доста време това ме занимава.”

В историята на всеки национален театър могат да се откроят емблематични  заглавия, които се появяват в точното историческо време и се превръщат в събития. През последните години на ХХ век  за българския театър такъв бе спектакълът “Забравените от небето” от Екатерина Томова, реализиран в Родопския драматичен театър – Смолян, режисьор Юлия Огнянова. През 1995г. той получи всички фестивални награди и бе представен пред най-широката публика в страната. Един цитат от спектакъла: “Човек не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си…”.

Директорът на Родопския драматичен театър  актьорът Кръстьо Кръстев  определя Юлия като майка на театъра: “Изключителен човек, чиито начин на живот е пример, а дали не е и проявление на самото изкуство…” . Театърът  е в очакване на нейния нов проект – една “среща” на най-хубавите женски образи от българската литература. Тъй като е в репетиционен период, тя не говори много. Само ни подарява описанието на сцената: “Бяло дърво, силуетът му е профил – май женски… и картини. На най-добрите ни майстори. “ … И отново се оживява: “Там работя с шест деца – при други хора са учили. И им казвам: “Има едни животинки по Дискъвъри, дето излизат, едни такива, гледат, ама много симпатични! И като видят опасност – моментално изчезват! Те са ми любимите.” И те казват: ”И на нас са ни любимите!”. И така, докато си говорим, обработих текста с тях – направих ги съавтори… Да ги видя накъде теглят, да ги подбутвам, да ги шляпна, да ги пощипна, и да върви! Да им видя творческото начало и, разбира се, формата. Да видят езика на изкуството. Връзката между езиковите средства на отделните изкуства. И те знаят, че ние го създаваме по време на репетициите. Щото пък този език, когато е без думи, той може да внесе вътре в спектакъла каквато мисъл искаме. Стига да я имаме в главата си.”

 В театъра времето е различно от астрономическото. Режисьорският часовник на Юлия Огнянова е отмерил продължителността на едно представление. На тръгване ми подарява шоколад и ми показва прекрасен сецесионов колаж – изящни силуети на листа и треви върху ретро-фотография на актрисата Катя Паскалева. Под уличните лампи се сетих за пропуснат интересен въпрос Беше казала в едно интервю, че мечтае за “театър без режисьор”. Какво е имала предвид? Връщане към  древна схема – актьор-автор-жрец? Сигурно е нещо свързано с индивидуалността… И отново прозвучава гласът ù:

“Не мога да кажа, че по рождение съм призвана да се занимавам с театър. Науката ме е привличала не по-малко. Години наред. Природата е създала от мен един консуматор – да ù се любувам на чудесата. И в науката, и в изкуството. Когато го осъзнах, признавам, това доста ме опечали. А аз рядко клюмвам…”

 Някой беше казал : „Колкото по-дълбоко, толкова по-леко”. Така оставям този портрет. С гениалната незавършеност на четката, която се движи за секунди, във вечната гонитба на съвършения калиграфски знак.

         14 август 2005