maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Винаги има и още нещо

ревю за книгата на проф. Златимир Коларов “БЕЗКРАЙНИТЕ БЕЛИ ПОЛЕТА”, Сиела, С., 2016, публикувано във в. “Словото днес”, бр. 16, 28 април 2016

Книгата има две издания и живот повече от 10 години. Може би защото „белите полета“ са наистина безкрайно понятие, а всички творби на проф. Златимир Коларов деликатно напомнят, че „винаги има и ОЩЕ НЕЩО“. Не е лесно да се каже накратко за какво иде реч в книгата – за няколко приказки, които Стария китаец разказва на орляк хлапета; за свободата и фарисейството, които съпътстват всяка религия; за Любовта и Егоизма… Но не е и трудно да се разпознае кога идва Изкуството при артиста и кога си отива. Лекар и писател, мъдрец и скрит авантюрист, авторът изгражда плътна картина на живота, чието начало е старо колкото света, а края му продължава и отвъд безкрайните бели полета на колективния човешки пулс.

Един причудлив художник се оттегля от реалния свят – семейство, слава, и социални контакти, за да се събере със себе си. Да изчисти чрез видения грешките и остарелите си възгледи. Негови желани приятели стават момчетата от квартала, чиято неподправеност и смелост са най-верните индикатори за стария артист. Те не пречат на самотата му – единствена възможност за прозрения. И затова получават от него вълшебни подаръци и загадъчни приключения.

Частите на книгата са новели, които демонстрират всички белези на жанра – няколко сюжетни линии и неочаквани финали. Дискурсът непрекъснато отваря нови прозорци – към спецификата на източните култури, към различните типове семейства, към тихата тъга от парадоксите на живота.

Златимир Коларов е идентичен със своите персонажи-артисти и много верен в обобщението, че погледът на твореца, насочен само към белия лист, е най-близо до Бог. Всяко отклонение замърсява вдъхновението. А това води до плодотворно „отчаяние“. Такова е състоянието на Чайковски, решил да напише собствения си реквием преди да сложи края на телесното си съществуване. Но какво е изумлението, когато след творческия акт резултатът е възхвала на живота – „Италианско капричио“. Защото синхроничността е свързала отново крайни състояния – екзалтацията от танцуването на тарантела неутрализира отровата в ухапания от тарантула.

Дружбата със Стария китаец съвсем не е безопасна за момчетата. Те украсяват небето над квартала с невероятните хвърчила с дракон и бели лилии, но отсъствието от училище води до куп неприятности. Разпитите от страна на директора, отношението на семействата, компенсаторното участие в прегледа на строевата подготовка – трансформациите в съзнанието са колосални. Старият китаец вижда кървави кръстоносни походи, а ритъмът на марша промива детските мозъци и ги довежда до масова агресия и боеве между кварталните банди.

„Наивността е по-близо до подлостта, отколкото до доблестта.“ – ето една мъдрост на автора, която заслужава да запомним. Убедително доказана в интерпретацията на старозаветната манипулация от страна на Бога-тиран към Благочестивия евреин да пожертва сина си. И в диференцирането на истинската вяра от институционалната, чийто служители в по-голямата си част са просто фарисеи.

През цялото повествование е актуално предупреждението, че истината идва при нас от най-неочаквани посоки. Така навреме съдбата довежда една циганка при Стария китаец, която изговаря думата „честолюбие“ като нещо, което е несъвместимо с природата на творчеството. Срещата между Музиканта и Художника се репродуцира неколкократно. И само благодарение на честността те могат заедно да спрат за определен период от време и да започнат да отглеждат цветя. Неспокойствието на твореца, стремежът към Бог, го поставя във вечно противоречие с всичко земно. Старият китаец и момчетата живеят и още повече „разказват“ живота. Защото са ненаситни за вариациите му, а времето не стига всичко да бъде преживяно в реалността. Но отраженията остават само илюзия, докато не бъде събрана смелост човекът да погледне в собствената си душа.

Идеята за безкрайните бели полета и безсмъртието е свързваща за всяка поотделно и всички новели заедно. Тя се явява винаги, за да разсее напрежението от логическите мрежи и невъзможността умът да обхване ситуацията. И въпреки това, на читателя не омръзват разточителните разкази на Стария китаец. Защото следват мълчаливите моменти, когато швепсът е изпит и децата са си отишли. Тогава художникът започва да твори.

Всъщност, по време на отшелничеството на китаеца и общуването му с кварталните палавници, се ражда една нова изложба на картини без заглавия. Защото – както казва авторът – картината не трябва да обяснява, а да те накара да задаваш въпроси. Иначе всичко друго е ненужна литература.

И така. НАКРАЯ. На прощалната вечеря у китаеца, децата са първите, които се наслаждават на новите му платна. Там са бащата, който моли за прошка сина си, преди да го накаже. Едно голо момиче, заспало в клоните на мъртво сухо дърво. Един тъжен човек, който не забравя да прегръща детето си. Един изгубил всичко човек, който е готов да оцени живота по достоен начин.

Къде е галерията за тази изложба? Златимир Коларов предлага картините да бъдат аранжирани в небето. Не като знак за земна грандомания, не. А за да могат хората да ВДИГНАТ ОЧИ към небето. И тогава… ще разберат, че има и още нещо.

Advertisements


Leave a comment

Фонтанът на желанията

ревю за романа на Весела Лулова Цалова “ДЪЩЕРИТЕ на ЖЕНОМРАЗЕЦА”, МВИЛ Агенция, С., 2015, публикувано в Литературен вестник, бр. 14, 6-12 април 2016

© Мая Кисьова

Романът „Дъщерите на женомразеца” на Весела Лулова – Цалова се отличава с добра скорост на разказване и композиционна плътност. Женомразецът маркиз Морозини е потомък на Венециански дож и дава началния реактив на семейната сага. Българският читател е въведен в атмосферата на много венециански кътчета, на Палермо, Месина, дори в мечта за Перу. Авторката изгражда чрез детайла цялостна представа и за историческото време на действията – няколко десетилетия на ХХ век, в които социалният живот в Италия отваря прозорците на цяла верига от семейни тайни. Разказът не товари читателя с директна психоанализа на героите, но в техните конфликти, причини и следствия ясно се проследява енергията на греха и шанса за приближаване към себе си. От гледна точка на избора, жените са разположени в две категорични крайности – или пълна изолация от света (сестрите монахини Лучия и Елиза), или пълно отдаване на инстинкта (Ада, Мария – Пиа, Джулия). В крайни позиции са и страстта към живота и поглъщането от суицидността.  Женската природа е безпощадно тласкана между религиозното осъждане и чистата голота на статуята от фонтана в двора на палата Морозини.

Романът елиптично започва и приключва с усилията на един мъж извън фамилията да крепи семейството си с болната Мария – Пиа. Тя е дете на кръвосмесителната връзка на маркиз Морозини със собствената му дъщеря Ада. Добре уловеният ритъм на романа се гради върху редуващи се ретроспекции с личните истории на всеки от героите и сцени на срещи, конфликти, смърти и раждания, помятания и серии инцест. Въвличането в душевното неспокойствие на човека се редува с чудесните архитектурни контексти на Венеция, описани със сензитивна достоверност. Читателят леко приема факта, че героите живеят толкова близо един до друг, но тайните им се нуждаят от години време, за да бъдат разкрити и да позволят на съдбата да вдигне своето було. Сюжетостроенето се опира на верния факт, че интуицията винаги побеждава разума и предубежденията. Немаловажно е, че фактологическите опорни точки от биографията на персонаж, историческа година или географска подробност, се назовават от авторката, след като е пресъздаден бит, социална картина или символистичен таг. Така например тя споменава, че маркиз Морозини е толкова високопоставен, едва в началото на втората част на романа. Опорна точка за следвоенна Италия е 1956 г. – годината, в която детето-грях Мария – Пиа е върната в дома на родителите си след години неведение в сиропиталището на манастира, отгледана от своята леля-сестра Лучия.

Всеки опит на мъж извън фамилията Морозини да всее позитивна динамика в дома, завършва пагубно. Красавецът е напълно изтощен от любовта си към Ада, а Енрико в двойния си образ – от прокълнатата Мария – Пиа. Черната сила ги принуждава да поемат дори фамилното име на маркиза, пренебрегвайки своето и подчинявайки се на локалния езотеричен ред. Кръвясалите очи на стария садист не пропускат никого от кармичната спирала. Обезобразената Ада става негов достоен наследник, който бива морално съкрушен от собствените си деца.

Ролята на случайността в преплитането на историите е от съществено значение. Нещо повече – на много места авторката вкарва мигновени парчета филм със символен характер. Такива са срещата между децата Лучо и Мария – Пиа, които впоследствие усещат пагубно взаимно привличане, а разкритието, че са брат и сестра ги води до регреса на взаимната нетърпимост. От този характер са ракурсите в поведенията на всеки един от персонажите – Лучо чете Пол Верлен; появите на черен призрак и удавник; гарванът, който успява да унищожи птичето гнездо; сцената на мъчение на бременната жена на маркиза в очите на детето Елиза; погледът на непознат монах по време на погребален кортеж; полетът на празна пластмасова чашка за кафе по време на чудесно написаната среща между Лучо и Джулия. Тези малки внезапни епизоди са знак за обрат или въвеждане на нов персонаж.

Романът е поредица от срещи и узнавания, които са композирани с лекота и психологическа достоверност. Въпреки тежката непрекъсваемост на страданията на героите, се налага усещането не на вгорчаване, срам или примирение, а една хладна обективност, че човекът е ТАКЪВ по природа. В поведението му се редуват възходи и падения, а много малка част от разумните му решения попадат в благоприятна среда. Разбира се, в хода на серийния инцест, читателят се сеща за Фройдовата хипотеза, че всяко момиче носи по рождение латентното клише, че е изнасилено от своя баща.

Третата част на романа започва с описания на дълбоко хуманни човешки преживявания – вече извън Венеция, в Палермо – между Джулия и нейния умиращ дядо. Отново следват катарзисни узнавания – дядото е преживял любовна история с маркиза Морозини, докато е изпълнявал поръчката на маркиза да направи фонтана в центъра на двора. Така се затваря кръгът и около – до този момент представата за несправедлива жертва, която имаме за майката на дъщерите на женомразеца. Джулия прави подсъзнателен опит да се отклони от пътя към Венеция, отивайки на гости в Месина. Но пътят на съдбата е неумолим и тя попада в дома на Морозини като съпруга на собствения си братовчед Лучо. Разбира се, узнаването идва след тежкия шок от изгубеното дете на тяхната любов. А истината отново е резултат на греховното наследство от предците.

През цялото повествование авторката неколкократно осветява фонтана като безмълвен и най-устойчив свидетел на човешките трагедии. По ирония на съдбата именно Лучо е нает да го почиства, преди да бъде ясно чий син е той, преди да бъде избегнат и неговият инцест с Ада, майка му. Фонтанът оцелява, благодарение на искрената любов на своя архитект. Но на финала вече е обвит завинаги в мъх. Какво означава това – че красивата женска фигура е изгубила своята привлекателна сила и трябва да бъде забравена, или че техническият прогрес в края на ХХ век обезценява всякаква тайна?

Докато само преди броени страници пътуването във влака е като от филм на Виторио де Сика, внезапната поява на дъщерята на Лучо от Перу и липсата на интерес от нейна страна към магията на дожовете Морозини – демонстрира тежката дума на времето.

Освободена от кармичната верига е Джулия. Защото е обзета от безкористното желание да обича. Да обича това момиче от Перу, което също носи името Ада. Джулия и статуята стабилизират позитивната крехкост в романа. Но това също не е акт в чист вид – пророчеството за тази възможност за бъдеще минава през напълно изгубилата разсъдъка си Мария – Пиа.

И докато читателят е все още в емоционално подчинение на сюжета, финалът на романа пристига с неочакваността на финала на Чеховата „Вишнева градина”. Вече нямат никакво значение всички живи потомци на Морозини. Защото идва законният наследник. Той е незаконен син на стария женомразец, за когото на финала на романа е дошло времето да бъде осветен от прожектора.

Липсата на дидактика, честното обявяване на „да, човекът е хищник, око за око, зъб за зъб, религия, изяждане, кръв, смърт”, са правилната позиция, която предизвиква към лично пречистване, дистанциране и внимание, че всяка лоша мисъл би могла да се материализира. Досущ както в анимационното кино.

Преди да започнете да четете тази сполучлива и увлекателна проза, ще се срещнете с кратък абзац от Вирджиния Улф, който е избран като въвеждащо мото. Той няма пряка връзка с романа. Но е наследствена идентификация за чувствителността на авторката Весела Лулова – Цалова, през която смело и всеотдайно е преминала цялата тази сложна история.