maya kisyova

theatre and literature

Как написах пиесата, или Микроисторията и казусът “Ан Секстън”

Leave a comment

Текстът е част от курсовата ми работа на тема От Микроисторията към Казуса в Н23 June_DDБУ, Департамент Нова българистика, по предмета “Принципи и формиране на литературна култура”, при проф. д-р М. НЕДЕЛЧЕВ

©  Мая КИСЬОВА

 

Теоретична база:

Gerard Genette, Figures (1968 – 1972) Женет, Ж., „Фигури”, С., 2001Структурализъм и лит. критика”;” Поетика и история”;

Карло Гинзбург, микроистория на обикновения човек;

Новое литературное обозрение, „Казус” 1996 Индивидуальное и уникальное в истории”, Бессмертний, Ю.Л. „Что за „Казус?”…”

 

Аугуст Стриндберг твърди, че човекът е в пълна невъзможност да надникне, опознае и разбере друго човешко същество. Това е крайна гледна точка на творец, един от бащите на европейския модернизъм.

В научната област, обаче, човекът-учен, който взима с пинцетата една микроистория, е въоръжен със солидни познания, с инструментариум, който включва както телескопа, така и микроскопа на огромен опит. Лоялността на метода „микроистория” е в предварителното самопризнание на учения, че той не налага върху микроисторията някаква матрица, нито я използва, за да докаже някаква своя хипотеза. Напротив, владеейки както херменевтиката, така и ледения „геометричен разум” на структурализма, изследователят създава уникална микроматрица. Която е неприложима за други микроистории. Кръгът се затваря, когато изследването на микроисторията също се превърне в микроистория – след известно време.

Ще споделя една тройна игра от опита си, в която заемах три различни гледни точки – на изследовател, актриса и драматург към микроисторията на американската поетеса Ан Секстън. Тя не е съвсем обикновен човек – предвид все пак обществената оценка и най-малко наградата „Пулицър” (1967). Но уникалната й история не е широко срещана сред биографиите на поетите. И най-вече заради казуса, който открих и който се превърна в база за създаване на пиесата ми „Милост. Да играеш Ан Секстън” (написана през 2014; отличена с Плакет за драматургия в Национален литературен конкурс “Димитър Димов”, 2016; публикувана в книгата “Две пиеси”, Скалино, 2016)

Веднъж преди 3 години издателката Е. Миразчийска без никакъв повод възкликна: „Ти трябва да играеш Ан Секстън!”. Бях чувала за нея, нищо не бях чела. И полюбопитствах. Не харесах поезията й, стъписа ме суицидността й. Но ме впечатли визията и магнетичната й енергия – в Интернет могат да се видят нейни изпълнения, снимки, клипове. Как се „играе” такова явление? Четеш стиховете и се правиш на луда? Пред публика? Не.

Предусещах, че ще открия нещо около Ан, но трябваше да се докосна до живота й. От Вашингтон ми изпратиха солидната биографична книга „Ан Секстън: Биография” от проф. Даян Мидлбрук. 500 страници на английски език. Самата книга е бестселър, защото е написана  доста увлекателно. Започнах да чета, без никакви планове. И постепенно усетих казуса – защото това беше истински казус в литературния, а и принципно в моралния смисъл. Ан Секстън е с психическо заболяване и има огромно доверие към своя психиатър д-р Мартин Орне. Нейн връстник, той я насочва към поезията като подходящо за нея занимание, за да може да изкаже чувствата си и донякъде да се самолекува. Факт е, че Ан израства като тотален поет, който в последните години от живота си преподава и защитава докторска степен. Но и успява да се самоубие.

Казусът е следният: когато д-р Орне заминава в друг щат и с Ан се разделят, той й предлага да й предостави всички фоно- записи от техните сеанси. Тя отказва, защото счита, че те не са й нужни повече. И заявява, че е по-добре да бъдат  предоставени на науката, за да бъдат полезни. Т.е., няма притеснения от евентуалното разкриване на „лекарската тайна”. Когато проф. Д. Мидлбрук започва да работи по биографичната книга, моли д-р Орне за интервю, което той й отказва. Съгласява се едва след 5 години. И предоставя въпросните записи на изследователката, тъй като те не фигурират в изрично забранения от самата Ан Секстън архив за показ. След публикуването на книгата става скандал и лекарят е обвинен в нарушаване на Хипократовата клетва. Тогава дъщерята на Ан Секстън и изпълнителен директор на литературното й наследство Линда Грей Секстън потвърждава, че процесът на разкриване на записите не е в нарушение на етичната договореност между биографа, лекаря и нея. И колкото й болезнени да са тези спомени за семейството на Ан Секстън, те „трябва да бъдат споделени честно”.

Постепенно в мен възникна идеята за камерна пиеса с 2 действащи лица Ан и Мартин. Анотация: Известен и признат учен, Мартин умира, а там, на предела, го посреща Ан. Започват да си припомнят живота й, докато стигнат до катарзисния момент, в който Мартин й иска прошка, че е предоставил записите от сеансите им на биографа. Ан не се вълнува от подобен казус. Нейното отношение освобождава душата на Мартин от дългогодишното терзание, че е направил нещо изключително нередно и неморално спрямо своята пациентка.

Това е най-сложната игра от целия ми творчески опит досега. Защото трябваше да бъда най-търпеливият и съвестен изследовател, най-интуитивната актриса към темперамента на прототипа, за да си представя как вече създадения персонаж говори, как действа, как върви, как се облича. Да избера думите за репликите. Да избегна клишетата и прекален респект към двете исторически личности. Да направя наистина изкуство – с нужната доза изкуственост – за да кажа нещо 40 години след смъртта на поетесата.

Да, може да се отвори скоба за съпоставка на ползваните в случая методи от литературознанието и театрознанието.  Херменевтиката е паралелна с метода на Станиславски за превъплъщението – когато функционира актьорът в автора. Структурализмът  е сходен с „ефекта на отчуждението” на Брехт – когато драматургът избира речта на персонажа. Още по-дистанциран е изследователят, който на финала е достатъчно далеч и от създаденото (от самия него) драматургично произведение, за да е в състояние да каже какво и защо е направил.

Не е случайно, че много време след като излязох  от арт-аферата си по тази пиеса, чета – благодарение насоките на проф. М. Неделчев – напомнянето на Клод-Леви Строс, че той самият приема и двата подхода – херменевтичния и структуралисткия – вижда взаимното им допълване, но „с уговорката, че тези два езика никога няма да се говорят едновременно”1.

В този смисъл Жерар Женет е прав, когато всява ред в тези безкрайни игри на понятия: „За литературната история значеща е еволюцията на функциите, а не тази на елементите. Познаването на синхронните отношения по необходимост предхожда това на процесите.” И оказва почит на руските формалисти, които, според него, са първите, които фиксират „прехода от понятието „похват” към понятието „функция” 2. В тази своя лекция „Поетика и история” авторът напомня на изследователя една полезна яснота в назоваването на историята по принцип: „история на литературата”, „литературна история”, „биографична литературна история”, „социална литературна история”, „история на литературата в себе си” и т.н.

1 Женет, Ж., „Фигури”, С., изд. „Фигура”, 2001, „Структурализъм и литературна критика”, стр. 80 

2 Женет, Ж., „Фигури”, С., изд. „Фигура”, 2001, „Поетика и история”, стр. 248  

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s