maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

“Славеят”

@ Мая КИСЬОВА

СЛАВЕЯТ

Радиопиеса

Персонажи:

Славейковъзрастен самотен инвалид, бивш тон-техник в радио, който живее с възрастен самотен радиоапарат

Мъжки глас,  Краси Красимиров и съседа отдолу  

Женски глас,  Краси Красимирова и съседката отгоре

Славеят

януари – февруари 2019

Създадена специално за Конкурса за нова радиопиеса за възрастни по случай 80 – годишнината на Радиотеатъра на БНР.

СЛАВЕЙКО.      (слуша радио и си говори)…Тези новини няма ли да спрат, най-после?…Няма да спрат, няма да ме чуят, не ги интересува нищо, освен рейтинга им… Глупости!… Те не знаят какво е рейтинг, рейтингът не знае какво е новина!… Вече говоря само глупости… Слушам, мълча, спя, после отново мълча буден, слушам… И говоря глупости!… Откъде – накъде  глупости?… Кой може да каже, че говоря глупости, освен този, който ме слуша?… А този, който ме слуша  съм аз самият… Не, не, спирам това радио, не мога повече!…(спира радиото)… Тишина… Тихо… (засмива се)… И отново не съм сам в тази майска нощ… Скърца леглото на съседката отгоре… Дървоядът се е разработил, сигурно е огладнял… Кранът на съседа отдолу продължава да капе, но защо аз отгоре го чувам, не мога да разбера…Махайте се, звуци!… Няма ли кой да ви изтрие!… Да ви затвори някъде!… Да ви изгони от нощната тишина!… Пиявици с пиявици!… Ето!… Край с вас!… Той пее… (заплаква)… славеят…

Чуват се трели на славей.

СЛАВЕЙКО.      (когато птицата е поутихнала) Ех, братче мъничко сивичко с вирната опашка… ти никога няма да узнаеш, че моето име е като твоето – „славейко”… аз пък никога няма да те видя… ти никога няма да разбереш как песента ти ме награждава, вълнува и просълзява… Сигурно мама и татко са слушали в любовните си нощи твоя дядо да пее на твоята баба, знам ли… Да, да, домове край славееви гнезда трябва да струват много по-скъпо… В такива домове има шанс да се родят чувствителни и сърдечни хора… По-различни от тези, които се раждат край железопътните линии, например… те сигурно не се спират изобщо – тъ-тък-тъ-тък, ту-туф-ту-туф!… Никога не успях да  пътувам с влак… Само мога да си представям какво е да ти се движи пейзажът през прозореца… Влак… Когато бях млад, гледах на влаковете с голямо пренебрежение…Влакът за мен беше нещо като подвижно гето за изпаднали бедняци… Не слизах от колата, не спирах радиото в нея. Слушах музика като звяр! На макс! Свирех и пеех, докато карах!… И не видях идващия влак на жп-прелеза… Късно беше за машиниста да реагира някак, освен да дръпне рязко внезапната спирачка, от което пътниците изпаднаха в паника, машинистът влезе в лудница, а аз – вместо в моргата, в инвалидна количка за цял живот!… Съдба… Бях на 40. Всички ме изоставиха… Аз се изоставих също. За доста дълго време. Трябваше да преживея всяка секунда от случилото се и да се примиря, да се приема като друг…  Не, не, забранено ми е да се самооплаквам, да изброявам липси!… Не, категорично не!… (включва отново радиото)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Драги слушатели, скъп гост в предаването „Нощни лампи” на Радио А е актьорът Краси Красимиров. Освен, че името му предизвиква прекрасни спомени от десетки филми, сериали, шоу-програми, то – името му е в пълна хармония с човека, който го носи  достойно толкова години. Добре дошли в нашето студио, г-н Красимиров, мога ли да Ви наричам Краси? През нощта слушателите предпочитат близостта, непринудеността, лекото общуване, докато си почиват и будуват едновременно…

КРАСИ КРАСИМИРОВ.     Да.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         …и преди да дадем възможност на слушателите да изкажат възхищението си от Вас, да ви зададат въпроси, преди да се оттегля от микрофона и свободно и неограничено да ни разкажете с какво се занимавате в момента, настоящите проекти и творчески мечти, личните въжделения и обществените ангажименти, любими дейности за отмора, пътуванията за да зарадвате почитателите си…

МЪЖКИ ГЛАС.                    Не.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         (не го чува, увлечена) … дали прилагате здравословни диети и кои са предпочитаните от Вас блюда, да това напоследък е привлекателна тема, особено през нощта, когато доста домакини пишат списък с покупки за следващия ден! Не бих искала да забравя или пренебрегна темата за хуманността и благотворителността, към които не сте безразличен, знаем в колко акции намирате време да участвате, в колко значими организации членувате…

КРАСИ КРАСИМИРОВ.     Спрете, моля, госпожице.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Извинете, не ви разбрах, г-н Красимиров…

КРАСИ КРАСИМИРОВ.     Уважаеми слушатели, чували ли сте за Ден на мълчанието? Няколко минути преди да настъпи новата дата, в полунощ… Колко от вас са готови да прекарат 24 часа в пълно мълчание?… Е, аз съм готов. Благодаря за вниманието, госпожице, това исках да кажа на слушателите. Довиждане. Тъй като ще мълча в следващите часове, няма причина да оставам повече тук…(шум от стол)

СЛАВЕЙКО.      (удивен, спира радиото) Невероятно!… Все едно прочете в моята глава моя копнеж!… По тишината!… Браво!… Ето един истински човек!… Не знаех, че има Ден на мълчанието!… Дали не беше блъф?… Или беше индивидуален ден – за самия Краси?… Без значение!… Ето, че не се чувствам вече така идиотски самотен!…Краси… Не може да бъде!… Не може да бъде друг със същото име!…  Помня го, той непрекъснато беше канен по медиите, защото беше красавец и за любовните му похождения се носеха легенди. Не беше глупав човек, но бързо стигна тавана и на славата, и на таланта си. Остана си Краси – местния плейбой, който стана за смях веднага, след като си боядиса косата. По инерция, както повечето застаряващи актьори. Дали продължава да си я боядисва? Или е окапала съвсем?… Та той ми е връстник, надали има нещо привлекателно вече във външността му. Но гласът му е същият. Ето, радиото за него сега е благоприятна среда, може все още да работи с гласа си… Гласът му е запазен, непокътнат!… Но думите… няма нищо общо с оня клиширан глезеник… Невероятно… Един суетен човек стана и си тръгна от студиото, отказа доброволно време за слава, а колегата тон-техник дори не успя да заглуши звука на стола и дрехите му… Сега пишете за него! Питайте го какво е станало, защо се е преобърнал така… Но надали ще имате жълт рейтинг, обикновено трансформациите са свързани с някаква болка… Болка, за която е нужна тишина… И ето – Ден на тишината!… И какво правим?… Всичко, което правим я нарушава… Господи какви парадокси!… Парадокси на езика, на думите… нарушаваме, но не можем да обозрем мащабите на поражението…и започваме да питаме безкрай: Тишината крехка ли е? Отговор няма. Тишината боли ли я, когато викаме? А когато шепнем? Тя могъща ли е? Когато я нарушаваме, къде отива? Вечна ли е като въздуха? Въздухът тишина ли е?… А ние, които на пулта вдигаме и зануляваме микрофоните – какво правим, всъщност, с тишината?… Какво се получава, всъщност, когато ние, тон-техниците, освобождаваме и изпълваме с шумове нея, тишината?… Виж ти въпрос и неочаквано предизвикателство!… Не можем да я коригираме, или контролираме. Можем само да я пазим, да я гарантираме. Как? Като изключим микрофоните в студията. Така. И да затворим вратите за водещи, гости, даже и за музикални редактори, те нямат общо с тишината… Това май е само в наши ръце. Да слеем тона с тишината. Да подчиним тона на тишината. Да коронясме тишината… 24 часа радио-тишина…Да излезе ли тон-техникът, да изостави ли студиото? Как ли са го решили колегите? Не вярвам в радиата да са останали само портиерите… Горе в студията на пост сме ние, тон-техниците!… Даже може да си говорим, не, не би било почтено, просто едно денонощие ще пазим тишина, нали на всеки ъгъл този идиом стои на табелки: „Пазете тишина!” … Някъде с удивителен знак накрая, някъде – без…        (трели на славей) Ех, съименниче, жалко, че няма как да разкажа на никого за теб…(изведнъж се активизира) А какво ли е положението в другите радиа? … (включва апарата отново)

МЪЖКИ ГЛАС.                    Драги слушатели, в Деня на мълчанието програмата на Радио Б ще бъде съвсем деликатна и ще се опита да уважи по своему един такъв слоган. В следващите 24 часа ще слушате звуци от природата. Новините може би ще остареят до утре. Но какво от това? Нека опитаме. (зазвучава течаща вода)…

СЛАВЕЙКО.      Ха!… Значи е сериозно!… (избира друга честота)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Уважаеми слушатели, добър Ден на мълчанието. Избрахме най-подходящата стратегия за радио, което и да мълчи. Днес аз ще бъда вашия вътрешен глас. Аз, медиум Елена, ще ви събера с вас самите, превръщайки се във вашия собствен ментален свят. Не чувате моя глас, а вашия мисловен поток. Ето какъв е той в момента, в полунощ, когато вече си лягате: „утре ще платя сметките и пак нищо няма да остане, да не забравя да сменя гумите на колата с летни, температурата на малкия май започва да спада, как имам нужда от една гореща вана, заседанието дали ще одобри проекта, полетът ми няма да закъснее, ох, статусът ми в туитър” – чухте ли се, мили мои?… Хайде сега да се успокоим. Да погледнем към най-близката точка пред нас, след това бавно да затворим очи и да позволим на точката да се разлисти, да се оцвети в прекрасни цветове, да се опитаме да усетим уханието на тези цветове, да чуем пеенето на…

СЛАВЕЙКО.      (изключва) Това манипулативно „мълчене” ми идва в повече… (трели на славея) Вълшебно приятелче… Господи, защо изгарям от любопитство как мълчат останалите? (включва)

МЪЖКИ ГЛАС.                    Хей, тук ли сте?… (фонограма „Дааааааааа!!!”)… Не, драги слушатели, това не сте вие точно в този Ден, обявен за пръв път днес като посветен на мълчанието. Да, вие си мълчите – лесно ви е. А ние, които сме в ефир, как да млъкнем, а? С какво да изпълним времето? Защото самото време – да, забележете – самото време винаги мълчи, нали, това дава пространство за нашите думи. А някои думи мълчат, хайде сега иди ме разбери какво казах и дали някой буден философ няма да изреве наум „Еврика!!!”, но това си е негова работа, да. Музика в следващите 24 часа, музика без край, без думи, без текстове. Така ще мълчи Радио В днес. Чао!… (музика)

СЛАВЕЙКО.      Любопитството не ми дава мира!… (включва друга станция)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Бърз влак излезе от релсите, дерайлирали вагони, два от тях висят над перилата на висок мост. Очаква се помощ. Всички пътници се стараят да не се движат и да не говорят…Причината е внезапно преминал автомобил през неохраняем ЖП-прелез, внезапна спирачка от страна на машиниста и всичко останало е само последствия. За радост, загинали няма. Шофьорът на автомобила е с прекъснати долни крайници, но без опасност за живота. Машинистът е в интензивно отделение в прединфарктно състояние от стреса…

СЛАВЕЙКО.      Дано задържат така, без движения, без паника, без звуци … Но защо съм чувал вече тази новина?… Откъде знам за това произшествие?…(гласът му започва да трепери) Никога няма да мога да излича от паметта си този кошмар… И така ми се пада…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         … Въоръжени мъже, чиито брой не се съобщава, са завзели банков трезор, поставили са екстремни условия за освобождаване на служители-заложници. Какви точно са условията – източниците мълчат…

СЛАВЕЙКО.      Това беше сънят ми от снощи! …Как така се е случил!… Събудих се в момента, в който завързаха три жени на столовете и им залепиха устите, за да не викат!…Какво сега – ако заспя, дали ще изсънувам края!…И какво ме интересува, нали щяхме да мълчим, какво става пак по трасето?… (върти копчето)

МЪЖКИ ГЛАС.                    Нашето Радио Г реши тази нощ да започне да говори за премълчаваните неща. В Деня на мълчанието, ние ще говорим по нежеланите теми за корупцията, търговията с оръжие, за цените на лекарствата, за мощта на фармацевтичната индустрия, половината от която разболява хората, а другата – ги прави хронично полуздрави и зависими от лекарства за цял живот…

СЛАВЕЙКО.      (спира радиото)… Ех, смело, да, важно, но нямам сили да слушам това говорещо мълчание, не… Дано поне тези млади хора издържат и победят… Какво ще победят и какво ще установят като правилно?… Животът е май друго нещо. Каузите са старомодни вече, това дори аз, старецът, осъзнах за толкова години… Изваждаш един проблем от бездънния кош с проблеми, издигаш един лозунг, излизаш на улицата, крещиш, и какво? Всичко е навързано, не можеш да разрешиш едно и да мислиш: „край, свърши се”. Няма край. Шумът има край. Мълчанието – не. Шумът е в мълчанието. А то е навсякъде… Я да чуем тук…(включва радиото, върти копчето)

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Радио Д пожелава добро утро на най-ранобудните. Как сте? След купон ли се завръщате, или сте станали за работа? Тъмничко е все още, повечето прозорци спят, няма ги автомобилите, тук-там обаче, вече се носи уханието на прясно изпечен хляб. И понеже за майстор-хлебарите нощната смяна е свършила, поканих в студиото една от тях на име Краси Красимирова. Тя ни донесе пресни питки и влезе в радиото така бодра, все едно, че сега отива, а не се връща от работа. Добро утро, Краси, разкажи ни как се прави хляб?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Добро утро на слушателите ви. Рецептата е уж една и съща, съставките като че ли можем да ги кажем насън…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Ти всъщност сега отиваш да поспиш, нали?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Да, цялата седмица съм нощна смяна…Има една магия около хляба. Ти го правиш, но и той те прави. Всеки път е едно и също, но и различно. Бялото тесто те наблюдава, ти го месиш, но и то те меси…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Веднъж надникнах в хлебарска фурна и ми направи впечатление, че всеки се е съсредоточил в месенето, отвреме навреме се чува удряне на тестото по масата, и никой не промълвя нито дума. Защо мълчите, докато месите?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Защо мълчим… аз дори не съм забелязала, че мълчим – толкова сме свикнали с това. Но да, думите пречат на хляба да втаса, да му стане весело.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Весело? На тестото?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Да, когато започне да се надига, казваме, че му е станало весело, надува бузки преди да прихне в смях и да се зачерви в пещта. Ако някой започне да приказва, особено нещо да философства, хлябът се свива, не се надига, стричва се, за вкус да не говорим! За това не говорим, докато месим хляба. Той ни е най-важен.

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Значи за вас има доста часове мълчание? А ти чувала ли си за Деня на мълчанието?

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            Нещо дочух, но не в подробности. Какво е това – някаква акция ли?

ЖЕНСКИ ГЛАС.         Не, цял ден можеш да опиташ да мълчиш.

КРАСИ КРАСИМИРОВА.            За мен не е проблем, сега отивам да поспя, после в библиотеката – уча задочно, надвечер – на работа…

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Дядо Славейко, може ли да намалиш радиото? Кое време е вече, искам да спя, утре съм на работа! Моля ти се!

СЛАВЕЙКО.      Ох, извинявай, ама с тоя Ден на мълчанието не се усетих!

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Какъв ден, бе дядо, полунощ е, не виждаш ли? Тъмно е!

СЛАВЕЙКО.      Тъмно, ама е Ден! Ден на мълчанието. Не си ли чувала?

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Не, не съм, ама защо на мълчанието? Това протест ли е? Ако е протест кой ще го разбере, ако мълчи?

СЛАВЕЙКО.      Не е протест. Почита се тишината.

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Да бе, да! Почита се! И как – с всичко, само не и като стане тихо. Ето, ние приказваме тука посреднощ, а то било Ден на мълчанието. Глупости, какви ли не глупости измислят, само и само да си продават балоните. Е, и какъв цвят е мълчанието, според тебе, дядо?

СЛАВЕЙКО.      Ти нали искаше да спиш?  Какво си се заразсъждавала такава! Мълчиш и мислиш… Или поне изглеждаш замислена, откъде да знам! Но мълчиш. Това е. 24 часа. Толкоз… Няма цвят мълчанието. И цвят няма. Едно прозрачно звуконямане!

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Добре де, какво печеля от това? Да не е конкурс? Или скрита камера?

СЛАВЕЙКО.      Ама защо всичко винаги трябва да е публично? Не можеш ли да млъкнеш за 24 часа? Какво ще спечелиш? Тишина – ето това ще спечелиш. Да не е малко?!

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       Да си представя, че мълча. Събуждам се, мълча, не казвам добрутро на никого в къщи, не отговарям, ако децата ме попитат нещо, излизам, не поздравявам никого освен с кимване портиера, когато ме питат нещо в работата написвам бележка, че съм с ларингит и че ще отговарям само по И-мейл. Същото пиша в месинджъра срещу телефонните обаждания. И така се рея като няма риба цял ден. Ами това никак не е лошо, дядо! Никак не е лошо! Кой знае колко глупости дрънка човек всеки ден! А така само ще слуша. И ще преценява нещата, без да се налага да ги коментира. Ех, че хубаво!…

СЛАВЕЙКО.      Ама ти защо продължаваш да философстваш! Нали искаше да спиш? Така поне е сигурно, че ще мълчиш до звъна на будилника… Хайде чао, остави ме да слушам славея…

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       О, да, дядо, твоя славей…

И славеят запява в тишината.

СЛАВЕЙКО.      Ех, ако можех да отида в църквата… Там е тихо, всички мълчат – от страх… от срам…  заради това, че другите мълчат… А може би, защото никой не знае на какъв език да говори с Господ. И на български, и на руски, и на английски, френски, суахили или ескимоски – кажи му „Добър ден, Господи”  – и ще разбереш, че само с думи не можеш да достигнеш до Него. Той мълчи. За Него всеки ден е Ден на мълчанието. Отвориш ли уста с името Божие, върху ти се стоварва веднага цялата вина и срам на човечеството. Че е такова гадно. Не-човещинско. Не-честно. Не-последователно. Не-чисто…И ти, колкото и да се стараеш, си част от тази сган. Дарвин е прав – ние сме малко по-изправени маймуни, които милиони години са еволюирали бавно позорно и мъчително, докато са се научили да говорят и пишат. И какво от това? Пак са си, не, пак сме си маймуни. Никаква Божествена искра, да не говорим за „образ и подобие” – мечти и залъгалки, за да не се скапем, че след смъртта има само червеи и нищо друго. Край. Край, ама, не идва, мамка му! От колко години го чакам! Седя в инвалидната количка и чакам, гледам движението на света неподвижен, като на вечна спирка, като на вечен ЖП-прелез – седя и чакам. Чакам чудото да ме избави от усещанията, емоциите и болката… От едната крайност – в другата!… Един ден се мъча да прехвърля перваза, за да падна на улицата и да се свърши – не мога, не ми стигат силите да се откъсна от проклетата количка, да се вдигна до ръба!… На другия ден пълно щастие, ако чуя хубава песен, или моето малко сивичко птиче да ми попее, или добра новина да се излъжат да пуснат. Добра новина, без рейтинг, ей тъй на! Някой тръгнал на път, пял, но не го блъснали, смял се, но не го намразили, веселил се без страх, че може да го урочасат зли сили, любил жена си, защото я обичал… Жена си, не клишето любовница или нещо там гнъсно… И се прибрал. Нищо особено, но човекът е бил щастлив. Това е новина. Че някой си е позволил да бъде щастлив и го е преживял, без да бъде убит за това!… (славеят затихва)

СЛАВЕЙКО.      (наум, чуваме мислите му) Ето я. Тишината. Не знам дали има цвят, но я подушвам – люляците долу цъфтят точно сега, в този тих момент. Виждам отвътре всяко цветче как се завърта около тичинките и се разтваря. Не се интересува вижда ли го някой. Точно толкова го засяга и възхищението на групата студентки сутринта, които спират пред храста и докосват букетчетата със затворени очи и устни. Целувката на люляка е тиха и лилава, неподвижна и девствена… (ръцете на Славейко търсят по масата, шум на хартия и писец) Сега ще го запиша това за целувката… Може някой някога да го прочете и да го хареса…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Спри бе, капкомер!…(шум от тракащи инструменти)… Няма оправия за тези древни софийски водопроводи!… Цяла година го затягам и пак капе!… Човек може да изкрейзи от това упорство!…Сприииииии!!!…

СЛАВЕЙКО.      Съседе, здрасти! И ти спри, моля те, за да ти кажа, че и аз го чувам твоя капчук. Не знам защо. Успокой се, извикай техник, който разбира… През деня го покани човека… А ти сега затягаш, затягаш и… до едното изкрейзване само стигаш. А кранът ти капе. И не те чува. Цяла година ти му говориш, млатиш го с отвертката, а той не те чува… Как да ти го кажа по-деликатно… Но ние те чуваме. Цялата кооперация страда заедно с теб заради този нещастен кран. Да не мислиш, че и на него му е добре? Функциите си не изпълнява, ръждясва от непрекъснатото капкопропускане. Ами представи си, че те чуе какви му ги говориш! Все едно те боли зъб и ти, вместо да си вземеш час и да посетиш незабавно зъболекаря, му вдигаш скандали. На горкия болен зъб! Кого го боли и в двата случая? Теб!…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Стига бе, дядо, бе, с твоите философии! Кога да го викна тоя техник, като съм на работа и отпуск не мога да си взема дори! И знаеш ли ти за толкова години съседство какво работя? Инженер  по водоснабдяване и канализация! С докторска степен!

СЛАВЕЙКО.      (смее се) Вярно?… Още една версия на „Ходи обущарят бос, шивачът – гол!”… Така и ти, драги, си зациклил с този кран… С докторска степен!

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Не той! Не той, проклетникът! Не е с докторска степен този стар чугун! Аз съм нещастният доктор! Аз, горкият, аз…(хлипа)

СЛАВЕЙКО.      Тихо, тихо, стига страда, млъкни, чуй славея…(славеят запява)

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Откога тук има славей?

СЛАВЕЙКО.      Ти къде живеш, съседе?

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Тук, къде другаде! От както се помня!

СЛАВЕЙКО.      И славеят е тук – откакто се помни.

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Така ли? Не бях забелязал… с този кран…

СЛАВЕЙКО.      Докторе, млъкни. Забрави за крана и слушай славея. Закривам разговорите за едно денонощие. Днес е Ден на мълчанието.

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Ти ми отнесе шапката с толкова новини! Какъв е този ден на мълчанието? Как ще си проведа оперативката като мълча пред подчинените? А после лекцията пред студентите! Наум ли да им говоря?

СЛАВЕЙКО.      Няма да има оперативка, ще ги оставиш да работят спокойно. Без да ги наставляваш. Те не са малоумни, знаят си задълженията. Поне един ден ги остави на мира! А ти всеки Божи ден сутринта ги изтезаваш!  Караш ги да говорят какво ще свършат през деня, какво от вчерашния ден е останало несвършено, какви трудности срещат и имат ли нужда от помощ. Работата трябва да се работи, а не да се теоретизира. Ще се движиш безшумно сред хората си и сам ще виждаш кое къде и как. И ще ги стимулираш, вместо да ги караш да говорят всяка сутрин като деца от предучилищна!

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Много знаеш ти! Цял живот пред един прозорец! И какво виждаш през този прозорец? А, дядо Славейко?

СЛАВЕЙКО.      Целия живот виждам през този прозорец. И не ти се сърдя, че не разбираш. Ти си технократ, вкаран в клишета, съчувствам ти. Как добре ще ти дойде и на теб един ден само в мълчание…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           И преди да млъкна, все пак да те попитам как да си проведа занятието със студентите? А? Със залепена с тиксо уста, може би?

СЛАВЕЙКО.      Ха-ха, това е интересно – влизаш със залепена уста и носиш руло тиксо и за техните усти – нека научат, че има Ден на мълчанието и да помълчат и те. Защо не?

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Ще ме вземат за луд!

СЛАВЕЙКО.      Нека. Само че, мълчанието не е лудост, а мъдрост, драги!… А, хрумна ми нещо! … Дай на студентите си контролно – как се ремонтира капещ кран на чешма, затегнат от една година. Така и ти ще мълчиш, и те. Накрая може някой изненадващо да реши и твоя проблем.

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Лесно ти е на тебе. Но аз трябва да си лягам, а кранът капе и го чувам! Как да заспя!…

СЛАВЕЙКО.      И аз го чувам. И го търпя, нямам друг избор. Ти поне се тормозиш само вечер и нощем, а аз го чувам денонощно. От една година. Слушай славея и забрави капчука, ето, люлякът цъфти…

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           Ех, дядо, и поет си бил ти…

(славеят пее продължително и много красиво)

СЛАВЕЙКО.      (мислите му) Поет… Сигурно можех и да стана… Но какво е да „станеш” някакъв? Да се определиш, да започнеш да се катериш по стълбата, за да те забележат. И да те признаят. Другите. Отново шум, адреналин, суета… Аз не станах поет, но бях поет. Пишех стихове. Наистина. Много, много отдавна. За нея. За любовта. Поетите, каквото и да пишат, все е за любовта. Няма стихотворение, което да не е за нея. Извираха от мен така леко, така цветно, понякога ги записвах, друг път – не. Преживявах емоцията в миг, строфите преминаваха през мен, понякога така силно, че дори виждах думите… Те са живи… думите са живи и много малко хора го знаят… Аз го разбрах след като оживях след катастрофата. Преди това не подозирах какво са те… Бях общителен , готин, нахакан, не ми се учеше в университет, обичах компаниите, бях дисководещ, момичетата се лепяха по мен до втръсване. Привлекателни подаръци можех да правя – песен специално за… Припадаха по поздравления от микрофона!…И танцуваха като богини… Ако някоя беше много хубава, посвещавах й стихотворение… Това означаваше много за едно момиче. Тогава. Имах планини от дискове с музика. Уредбата и тонколоните бяха най-ценните ми притежания, пътувах из страната, канеха ме като звезда по забавите, глезеха ме. После ме привлече радиото. От кабината съм виждал и чувал кого ли не – политици, артисти, чешити, бизнесмени… Човечеството си има модели на поведение и интересно ставаше, когато някой ги наруши…Например, когато се просълзи, говорейки за нещо съкровено… Или когато в ефир зададат неудобни въпроси на някой неподготвен демагог…Когато някой млъкнеше, също беше интересно…Така срещнах голямата си любов. Мария. Тя млъкна в ефир, когато ме видя в апаратната. А аз почти се парализирах, когато влезе в студиото. Беше нова, съвсем млада радиоводеща. Предаването й беше за студенти и младежи. Първото й предаване… Беше в небесносиня рокля на бели цветчета, която беше прилепнала на изящната и фигурка… Косите й като вълни падаха по раменцата до кръста – гарвановочерни и блестящи… Гласът й – не се забравя такъв глас – топъл алт с перфектни звуци, всяка съгласна беше като все още неразопакован скъп бонбон, а вокалите се пързаляха между устните й като върху кадифени парапети в скъп театър… Влезе в студиото, седна срещу микрофона и всички в кабината вече знаехме предварително, че тя ще бъде една от най-добрите в професията… Изнесе двучасовото предаване образцово – спази сценария, разговаря с гостите на ниво, допусна импровизация – за което после й правиха забележка, накрая трябваше след финалните си думи да махне с ръка към кабината, за да включа финалната музика… Вече бях влюбен. И то така, както се пее в класическите сонети. Дишах едновременно с нея, не откъсвах поглед от ръцете й… като на интерпретаторка на Шопен, пръстите бяха тънки, но яки, прехвърляше безшумно химикалката между тях… За което после също й направиха забележка. А аз се чудех с коя ли ръка ще махне към мен, за да пусна „Елате, хиляди младежи…”. Въпреки, че най-подходяща беше „Ocean of Fantasy” на Boney M… Ето, дойде последното изречение по сценария, който имахме и ние: „И така, драги слушатели, първото издание на предаването за младежта на Радио А завърши.”… Тя вдигна поглед към кабината, и въпреки, че стъклото беше тъмно, попадна точно в моя поглед и застина. Последното „и” остана непроизнесено, добре че подадох като фон достатъчно навреме патриотичната песен… Мария… Щастлив съм аз, че срещнах тази удивителна жена, че се любихме като фойерверки, като охлюви, като лъвове, като тичинки, като вълни… Ето, така ни говореше Господ. Без думи. Но ние сме го чували, без да знаем, без да се плашим… Мария беше от провинцията. Оказа се сираче. Моите родители не я приеха и въпреки, че аз бях готов да скъсам с тях и да започна живота си с нея, тя си тръгна… После отново се върнах към дискотеките, алкохола и бясното шофиране, докато един ден не седнах пред този прозорец… Изморих се… Добре, че всички вече млъкнаха… )…(включва радиоапарата тихо)

МЪЖКИ ГЛАС.                    … Когато чуете песента на славея в майска нощ, вие му се наслаждавате. Или го приемате като оня герой на Андерсен, когото дори японският император посрещал с почит. Сивичкият почти незабележим птичок, който седи на клончето с вирната опашка и пее, за да излекува сърцето на владетеля, а в краката му лежи начупената скъпа имитативна птица от злато… Малко от вас знаят, обаче, какво са за самия славей страстните трели. Пеят славеите, които все още са самотни. Около тях прелитат женските птиченца и не е голяма вероятността да бъдат избрани всички пеещи мъжки. Най-красиво пеят старите птички, а те живеят не повече от 5-6 години. След такава концертна нощ, славейчето губи огромна част от теглото си…

СЛАВЕЙКО.      … Господи, моят славей е гладен, а аз тук съм се разкиснал!…(чуват се шумове от хартия, придвижване на инвалиден стол, преобръщане на маса)… Идвам приятелю! Нося ти закуската!… (чува се дълго тежко падане).

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       … Какво става?

СЪСЕДЪТ ОТДОЛУ.           … Ох, стига, тъкмо бях заспал… утре ще видим!… Затваряй си устата, нали е ден на мълчанието, даже още е нощ…

СЪСЕДКАТА ОТГОРЕ.       … Вярно, ето, даже и дядо Славейко вече мълчи… и славеят не се чува… да си доспим…

ЖЕНСКИ ГЛАС.         (от радиоапарата, тихо)… Ще попитате „А какво става, когато славеят  спре да пее?”… Какво става ли? Намерил е своята любима – ето това е станало, драги слушатели, когато вече не чувате вашия тенор… Те вият гнездото си, а ние можем да цитираме финала на всички добри приказки: „Оженили се и живели дълго и щастливо.”

К Р А Й

 

 

Advertisements


Leave a comment

Събличането на Юстиция

@ Мая  КИСЬОВА

гротеска  в  4  действия

  1. 10. 2016 – 27. 01. 2017

Персонажи:

Юстиция

Майка

Дъщеря 1

Дъщеря 2

Шефка

Секретарка 1

Секретарка 2

Мъж

Стара

Млада

I Действие.

Сцена 1. (В апартамента на Майката.) Майка. Дъщеря 1. Дъщеря 2.

Майка.        Ооооооооооо, несрета! Ооооооооооо, съдба! Оооооооооооо,                     тегоба!

Дъщеря 1.   (влиза)        Какво има, мамо?

Майка.        Нищо няма! И нищо няма да остане, когато продадем                              апартамента!

Дъщеря 1.   Добре. (излиза)

Майка.        Ооооооооооо, несрета! Ооооооооооо, съдба! Оооооооооооо,                     тегоба!

Дъщеря 2.   (влиза) Какво искаш, мамо?

Майка.        Нищо не искам! И нищо няма да искам, когато продадем                        апартамента!

Дъщеря 2.   Добре. (излиза)

Майка.        Ооооооо, несрета! Ооооооооо, съдба! Ооооооооо, тегоба!

Дъщеря 1.   Мамо, да ти донеса ли хапчетата?

Майка.        Ковчега ми донеси! Махай се!

Дъщеря 1.   Добре. (излиза)

Майка.        Оооооооо, несрета! Оооооооо, съдба! Ооооооооо, тегоба!

Дъщеря 2.   Мамо, да повикам ли лекаря?

Майка.        Погребалния агент повикай! Махай се!

Дъщеря 2.   Добре. (излиза)

Сцена 2. (В Агенция за недвижими имоти.) Шефка. Секретарка 1. Секретарка 2.

Шефка.                 Ела тука!… (Секретарка 1 притичва.) Къде ти е папката с документите?!

Секретарка 1.       Вчера Вие я взехте и не сте я върнали все още на мястото ѝ, госпожо…

Шефка.                 Не! Не е вярно!… Ела тука!… (Секретарка 2 притичва.) Къде ти е папката с документите?!

Секретарка 2.       Ето я, госпожо!

Шефка. (към Секретарка 1) Видя ли?!… Като не внимаваш!… Продавате

един и същ апартамент! Която се справи, ще остане в офиса и ще ѝ повиша заплатата!

Секретарка 1.       Това е друга папка, госпожо…

Шефка.                 Не е друга папка! Тази е! Ще те уволня! Отивай си!

Секретарка 1.       Добре. (излиза)

Шефка.                 Чакай!… Ела тука!… Направи ми кафе!… Късо!

Секретарка 2.       Нека аз да го направя, госпожо, тя няма да улучи                                     мярката!

Шефка.                 Ти няма да ми кажеш какво да разпореждам! Това е заповед!

Секретарка 1.       Да, госпожо…

Секретарка 2.       Ние сме само изпълнители…

Шефка.       Правилно! На́, ти захарче. (Замерва ги с една бучка захар, двете секретарки се сблъскват в стремежа си да я уловят.)

Сцена 3. (В апартамента на Мъжа.) Мъж. Млада. Стара.

Мъж.                     (Към Млада, която влиза в спалнята му.) Ще ми родиш ли дете?

Млада.        Ами за това трябват много неща. Но първо трябва да спреш да мислиш за нея. Ще мислиш само за мен.

Мъж.           Не ставай нахална! Нямаш власт над мислите ми!

Млада.        А ти нямаш власт над решението, което искаш да взема! Да препрограмирам живота си, за да се размножат великите ти гени!

Мъж.           Много си малка, за да си позволяваш такъв тон!

Млада.        Малка, но с яйцеклетки! Помисли си, изборът е твой! (излиза)

Мъж.                     (Към Стара, която влиза в спалнята му.) Ще ми родиш ли дете?

Стара.                   Вече съм родила поне 3 красиви астрални наши деца… За съжаление, отдавна нямам репродуктивна функция, скъпи… Късно се срещнахме в този живот… Не ме измъчвай непрекъснато с тази липса. Изборът е твой.  Намерѝ млада женска.

Мъж.           Но всяка друга – това не си ти! Аз искам наше дете! С твоите                     дарби!

Стара.         Моите дарби ще останат в твоята памет, а когато умреш,                         ще изчезнат.

Мъж.           Но аз не мога без теб! Не искам да се изгубим един друг!

Стара.                   Тогава трябва да си готов да действаш! Да ме пренесеш в млада женска. И да я оплодиш. Хладнокръвно… Да, все още си доста емоционален, скъпи.

Мъж.           Не съм предполагал, че можеш да бъдеш толкова цинична.

Стара.                   До тук ме доведе твоето садистично отношение, скъпи. Ние стигнахме до висше съпружеско ниво обмен на енергия, без да сме женени, защото ти все още искаш да имаш деца. Как да разсъждавам, къде да се скрия? Да умра е по-достойно, отколкото да участвам в ролята на осъдената от теб жертва-боклук!

Мъж.                     Не искам да умираш! Не искам да страдаш! Но искам и дете! Това са различни неща! Не могат ли да се случат и двете?

Стара.                   Не. Аз съм моногамна. А ти нямаш нито богатството, нито природата на многоженец. Няма да издържиш психически, не си така устроен. Някои го могат. Ти – не.

Мъж.           Как да реша справедливо тази задача?

Стара.                   О, неееееее… Фактът, че си върховен съдия, не е достатъчен за решаване на морален казус. Почти всеки опит се проваля, не си ли забелязал за толкова години практика?… Помниш ли нашето пътешествие на любовта? Лозана. Фонтанът на Справедливостта? Красив, ярък, прекалено бляскав – като детска играчка. Представи си две хлапета, които си подхвърлят статуята, едното от тях я изпуска и цялата тази Коледна приказност се счупва завинаги. Къде остава справедливостта? Няма такова понятие. (излиза)

 

II Действие.

Сцена 1. Майка. Шефка. Мъж. (На сцената има контейнер за боклук, около който те обикалят. Изричат следващите реплики в или в посока контейнера.)

Майка.        Не искам да виждам какво правят с апартамента моите                            малоумни дъщери!

Шефка.       Не искам да вземам толкова жестоко решение – да изхвърлям човек от работа, но се налага! Бизнес!… Коя да избера?

Мъж.                     Не искам да се разделям с моята любима, но очевидно това е единственият начин да имам дете.

Майка.        Не искам да виждам!

Шефка.       Не искам да изхвърлям!

Мъж.           Не искам да се разделям!

(Пауза, в която всеки забелязва присъствието на другите, но по инерция се „доизказва”.)

Майка.        … не искам да виждам…

Шефка.       … не искам да изхвърлям…

Мъж.           … не искам да се разделям…

(Чува се мощен тътен и звук като отваряне на огромна ръждясала врата.)

Глас.                     Искам да виждам! Искам и двете ми ръце да са свободни! Искам да бъда гола! Искам да бъда Венера Милоска, а не скованата Юстиция, която никой не обича!

(От тавана на сцената се спуска съоръжение тип “deus ex machina”, в което стои Юстиция – символ на Справедливостта, с превързани очи, носеща в едната си ръка везни, а в другата меч. Персонажите коленичат с наведени глави в очакване на присъди, но вместо това върху тях се стоварват меч, везни и превръзка. Юстиция понечва да съблече дрехите си, но забелязва персонажите и спира.) 

Майката.     (Върти в ръцете си попадналите в тях везни.) За какво ми е този кантар? Нямам какво да меря! Искам да не виждам, а не да сравнявам!

Шефка.       (Изпуска от ръцете си попадналия в тях меч.) Това нещо реже ли, или е реквизит? Не ми е нужно, защо не си го занесе в музея това момиче? Преди да се съблече, ха-ха!… Боже, какво възпитание!…

Мъж.                     (Прехвърля превръзката за очи в ръцете си.)    Не, не, аз и когато правя секс не ползвам такива неща. Нищо, че ѝ броя бръчките на моята фаворитка…Някой тук не искаше да вижда. Вие ли бяхте? Да? Ето, на вас ще ви послужи това нещо. Слагате си превръзката и край. По-удобно е от номера на щрауса – поне няма да ви влиза пясък в очите. То и пясък липсва наоколо… И наведена няма да стоите, не е много комфортно. Заповядайте. Даже бих ви…

Майка.        О, господине, колко много сте мил! Да, завържете ми очите                     неотложно!…

Шефка.       Това двойно блюдо ми трябва! Ще ги пресметна моите служителки до милиграм! Докато се убедя коя си тежи на мястото! Ще ги побъркам от провокации и оценки!… Я подръжте това ножче, моля…

Мъж.           Това „ножче” ми трябва! Иначе доникъде няма да стигна в           моята дилема!… А и отдавна нямам нужда от превръзка за                      очите и везни, да ме прощаваш, богиньо… В този исторически               момент унищожението на някои неща не бива да се отлага с                   много процедури. Мечът в моите ръце няма да бъде                                опропастен!

Майка.        (излиза) Вече нищо не виждам и си тръгвам удовлетворена. Ще пропусна събличането, извинявай момиче…

Шефка.       И аз си тръгвам. Хубава идея – мога да съблека моите секретарки, за да ги претегля окончателно! Благодаря, госпожице!… (излиза)

Мъж.                     (Скрива се зад контейнера.) Аз няма да пропусна стриптийза, въпреки, че не ми върши работа…

Юстиция съблича хитона си и го захвърля ритуално към контейнера, застава в поза на Венера Милоска и застива отново. Съоръжението бавно и безшумно се издига обратно нагоре към тавана на сцената.)

Мъж.                     О, не, не бих могъл да им подаря роклята на богинята, те са две, как да им я разделя?… И изобщо… я да си гледам работата!… (излиза)

Сцена 2. Дъщеря 1. Секретарка 1. Млада.

(Трите жени изхвърлят боклук и се засичат до контейнера. Разглеждат захвърлената дреха на Юстиция.)

Дъщеря 1.             Каква странна дреха!

Секретарка 1.       Прилича на женска тога. От някой стар театър. Не знам как ще го продадем този ваш апартамент – за стотен път собственичката променя условията. Толкова ли е трудно да се разберете между вас кой какво иска? (Изхвърля папка с документи и излиза.)

Дъщеря 1.            Нищо не мога да направя. Съжалявам. Собствено едва съм излязла да оставя тук малко храна, която „собственичката“ отказва да яде. Забравих всичко – думите, дисертацията си, учениците си, живота си…

Млада.                  Циркаджилък някакъв! Или имаш пари и си мъж, или пиеш и просиш! Дори пиенето си едва плащаш! Защо ли се занимавам с теб? Защото баба ми искала едно време да опознае тайно кварталния нотариус, който бил и плейбой! Наказали я да се омъжи за селския кмет! И добре, че са го направили, иначе всички щяхме да сме просяци-плейбои!… Просяци, да! Защото върховният съдия е честен! Не взима подкупи, не участва в олигархии, не нарушава закона, а го реализира! Глупак!  (към хитона) Кой носи сега такива парцали? (Изхвърля торба с бутилки и излиза.)

Дъщеря 1.            (Оставя плик с храна пред контейнера и взема хитона в ръце.)          Чиста е и ще ми стане… Не може да бъде… Нова рокля… За мен… Щом е тук, значи някой я е изхвърлил…Не, вземам я… защото от години нося само този омразен парцал… От месеци не съм излизала, днес просто избягах, докато мама я нямаше. И къде се оказах  – до контейнера… Но имам късмет! (излиза)

 

Сцена 3.  Дъщеря 2. Секретарка 2. Стара.

Дъщеря 2.             Едва се отскубнах от вкъщи…

Секретарка 2.       Едва сега излизам от офиса…

Стара.                   Едва успях да си събера мозъка…

Дъщеря 2.             И какво, като си си събрала мозъка?

Секретарка 2.       Ако ти е в повече – помогни ми да се задържа на работа! Искат да ме уволнят, а нямат причина!… Две сме и не могат да ни оставят и двете, въпреки, че се скъсваме от бачкане! Ако успея да продам вашия апартамент, шефката ще ме задържи! Дори ще ме повиши!

Стара.                   Събрала съм си мозъка, ето, вземете го… Дано да ви послужи. Аз нямам нужда от мозък. Това, което ми липсва, е невъзвратимо. Мозъкът само ми пречи…

Дъщеря 2.            О, колко си мила!… Аз искам да избягам, да разполагам с живота си, с моя си живот, не мога вечно да слушам воплите на мама, не мога да дишам в нейния любим апартамент!… Представяте ли си, скоро ще навърша 40, а все още нямам нормална връзка!… С мъж, имам предвид… Тя прогонва всички! Иска да се занимаваме само с нея!… Изхвърли дрехите на сестра ми, защото нямало място за нейните!… Горката ми кака – тя прехвърли 50-те – остана само с един размъкнат стар халат, защото нямала нужда от друго! Според мама!… И без това не бивало да оставя апартамента сам… Сам ли казах?… Може би имах предвид „празен“, без човек?… Да, сестра ми стои там като глътната от голямата библейска риба, и ни напред, ни назад!… Аз поне отвреме-навреме бягам, но като че ли съм вързана с ластик!… Много бързо се уморявам и се отпускам. При което „ластикът“ ме връща обратно…

Секретарка 2.       Когато се отървете от апартамента, ще ти намеря квартира, там ще се отпуснеш, ще се усетиш себе си!… Не можете ли да изкопчите от майка си едно пълномощно, за да се развържат ръцете ви?

Дъщеря 2.            Аз мога, ще я излъжа някак. Дори заради факта, че е световно мързелива, би се съгласила да я представлявам. Но сестра ми е неизлечимо морална. Няма да хареса идеята. Според нея ще бъде насилие върху личността на мама.

Секретарка 2.       Насилие!… А какво, според сестра ти, е отношението на дъртата вещица към вас, собствените ѝ деца!… Издевателство от висша класа!… Заслужава да я натикате в старчески дом!

Дъщеря 2.            Тихо! Замълчи! Ако те чуе сестра ми, ще развали договора с агенцията! И тогава съвсем ще я закъсаш!

Стара.                   Аз дори няма да бъда „натикана в старчески дом”… Няма кой да го направи…

 

III Действие.

Сцена 1. Майка. Дъщеря 1. Дъщеря 2.

(Майката влиза, сяда на пода, в ръцете си държи превръзката за очи на Юстиция.)

Майка.        Помощ! Помощ! Има ли някой? Или съм съвсем сама, изоставена в апартамента?

Дъщеря 1.   (влиза) Какво има, майко, добре ли си?

Майка.        Не съм добре! Вие сте виновни!

Дъщеря 2.   (влиза) Току-що влизам и вече съм виновна?… (към Дъщеря 1) Хайде да я вдигнем, паднала ли е?

Майка.        Не съм паднала!…Не! Да!… Паднах!… Идвам от лекаря! Идвам от болницата!… Ще вдигна кръвно, ако ме вдигнете!… Не! Ще вдигна кръвно, ако не ме вдигнете!… Не!… Първо ми завържете очите да не гледам как продавате апартамента!… Това ми предписа лекарят! Да не гледам!… Да не виждам!…

Дъщеря 1.   Майко!… Какъв е този абсурд!… Никой нищо не прави!…

Дъщеря 2.   Майко!… Никой нищо не иска от теб!… Защо отново правиш демонстрации?…

Майка.        Млък!… Не искам да ви слушам!… Завържете ми очите и ме вдигнете!… Не така!… Вдигнете ме на ръце!… Сега ме сложете в леглото!… Внимателно!…

(Майката седи в леглото си, превръзката е на очите й. Двете дъщери разместват и почистват.)

Майка.        Какво правите?

Дъщеря 1.   Спускам щорите. За да не влиза светлина, която те дразни, мамо. (Действието й е обратно на това, което казва – вдига щорите и отваря прозореца.)

Майка.        Добре! Закови кепенците! Милиметър празно да няма!… Какъв е този шум?

Дъщеря 2.   Премествам шкафа пред прозореца, мамо, за да уплътня                         изолацията.

(Избутва шкафа вън от пространството.)

Майка.        Добре! Така ще спрат да надничат разни хора, които искат да купят апартамента!

Дъщеря 1.   Никой не се интересува от това тъмно и мрачно място, мамо. Никой няма да иска да влезе тук. Още повече да го купи…

Майка.        Млъкни, некадърнице! Какво знаеш ти! Цял живот събирахме пари за този дом! Дядо ви, покойният ви баща, аз! Отделяхме от залъка си, тъпчехме се в тесни квартири! Искахме да има място за всички!

Дъщеря 1.   Помня, майко! Първите ми детски спомени са, че спях до 15-тата си година в едно легло с болната си баба! Че ми мажеха филийката с розови остатъци от лютеница! Че седях сама в един ъгъл с учебниците си и вие нямахте време дори да ме похвалите за отличните оценки! Нима мислиш, че сега съм щастлива? Интересува ли те нещо по-различно от тая овехтяла купчина тухли, в която освен рецепти, таблетки и мрак има друго?!

Майка.        Я млъквай! Много важно, че си имала отлични оценки! Щастлива си, че имаш възможност да се грижиш за болната си майка! Бъди благодарна, че имаш този халат!

Дъщеря 1.   (Влиза в играта, бързо се преоблича с намерения до контейнера хитон на Юстиция. Новата дреха изправя осанката й. Тя поставя окъсания халат в скута на Майката.) Благодаря, мамо. Вземи си халата.

Майка.        Моля?!… И имаш наглостта да се събличаш?!… Ами ако те опердаша?!… Оооооооо, развалина такава!!!… Ще те науча аз!!!… (Сваля превръзката от очите си.) Ооооооооо!… Ти си нарушила моя ред! Оооооооо, колко си нагла! За каква се мислиш с този бален тоалет втора употреба? Махай се оттук! Вън! За мен ти повече не съществуваш!

Дъщеря 1.   Сбогом, мамо! (излиза)

Дъщеря 2.   Мамо, ами аз?…

Майка.        Ти? Какво ти? Обличай халата и марш на работа! Затвори прозорците! Къде е шкафът?

Дъщеря 2.   Изхвърлихме го, мамо. Беше целият прояден от дървояди…

Майка.        Изхвърлили сте го? Престъпници! Безпаметни! Този шкаф беше на пра-пра-баба ти! Нейната зестра! Ти никога няма да имаш зестра!

Дъщеря 2.   (на себе си) Аз никога няма да получа нищо от теб, без да те изманипулирам… (високо) Да, мамо! Ето ти лекарствата, стана време. Ето ти супата. Яж.

Майка.        Не искам да ям! Дай ми лекарствата и ми завържи очите пак!… Не! Не ми ги завързвай!… Кой знае какво още ще ми скроиш зад гърба, тоест – пред очите!… Махай се! Изхвърли тази превръзка! Не е подходяща за мен!

 Сцена 2. Шефка. Секретарка 1. Секретарка 2.

(Двете секретарки седят в платформите на огромна везна.Те се повдигат или свалят, в зависимост от аргументите, които излагат.)

Секретарка 1.       Защо излъга за папката? Това е невярна информация! И много скоро по тази причина агенцията ще има огромни недоразумения!

Секретарка 2.       Информацията е невярна дотолкова, доколкото само корицата на папката не е същата. Съдържанието, обаче, е това, което Шефката искаше.

Секретарка 1.       Какво искаш да кажеш? Че папката има дубликат? И ти си пропуснала да ме информираш?

Секретарка 2.       Да, папката има дубликат. Не те информирах, да. Защото нямаше смисъл.

Секретарка 1.       Как така нямало смисъл? Ами ако ти отсъстваше, как щях да се справя? Шефката взе папката  и не я  върна от разсеяност. Ако не беше налице точно този пакет от документи оня ден, работата на цялата фирма щеше да блокира!

Секретарка 2.       Да. Щеше да блокира! И виновната щеше да бъдеш ти!

Секретарка 1.       Защо си толкова подла и зла? Аз никога не съм постъпвала така с теб! Не съм укривала служебна информация и дори съм прикривала твои гафове! Коригирала съм те по най-внимателния начин! Спасявала съм те от служебни наказания!

Секретарка 2.       Не съм нито подла, нито зла! Просто едната от нас е излишна за фирмата. Не се ли сещаш? В конкурентна ситуация сме!

Секретарка 1.       Така ли? Кой ти е внушил тази глупост? Та ти си стажантка! Дошла си тук да се учиш, а не да се конкурираш с мен!

Секретарка 2.       Така ли? Някой казвал ли ти е, че си трогателно наивна?

Секретарка 1.       Така ли наричате вече коректността и добронамереността, госпожице?

Секретарка 2.       Коректност?!… Аз съм от новото поколение администратори, бе жена! Мечта съм за всяка фирма!… Добронамереност?!… Да не би да ти дължа нещо, а?

Секретарка 1.       Най-малкото ми дължиш уважение!

Секретарка 2.       За какво да ти дължа уважение? За консервативния стил? За първото ниво на английския ти? За беглите софтуерни познания?

Секретарка 1.       За доброто възпитание, колежке!

Секретарка 2.       Кой го интересува възпитанието, бе жена! Хората търсят скорост, компресират речник, деловият бизнес изключва какъвто и да бил сантимент!

Секретарка 1.       Браво, госпожице, браво! А известно ли ти е, че в папката-дубликат липсва една страница? Една страница? На тази специална страница има една цифра. Една единствена цифра. И без нея цялата информация в папката е несъстоятелна! Знаеш ли каква е тази цифра? Комисионата на Шефката!!!

Секретарка 2.       Ааа, това ли била твоята коректност? Ти си знаела за папката-дубликат и си гледала шоу, така ли?

Секретарка 1.       Това е степен на конфиденциалност, стажантке! Не съм длъжна да ти давам повече обяснения!

Шефка.       (Влиза устремно, носи папка.) Какво сте се разлюлели тук?

Секретарка 1.       Тийм билдинг, госпожо! Не се забавляваме, обсъждаме работата!…

Секретарка 2.       Уча се в крачка на съществени неща, госпожо, а това понякога е вълнуващо, затова везната се разлюля…

Шефка.                 „Везната се разлюляла“! Аз искам да сте като един мозък! Като от един калъп! А вие си позволявате да спорите! Да мислите! Да обсъждате! Дори да тежите различно! Я сваляйте дрехите, за да ви измеря точните килограми! Аз имам изисквания! Не можете да натежавате и олеквате по сто пъти на ден! Това е умопомрачително! Вместо да продавате жилища и да носите печалба на Агенцията, вие се люлеете! Събличайте се! Веднага!

Секретарка 1.       (Безропотно започва да се разкопчава.) Както разпоредите, госпожо.

Секретарка 2.       (Скача от платформата на везната. Съответно другата платформа тежко пада на пода.) Спестявам си тази идиотщина, мадам! А на вас спестявам стажантския си минимален хонорар! (Към Секретарка 1.) Пожелавам ти пълно оглупяване! По калъп!…(Към Шефка.) А на Вас, мадам, най-тлъстите комисиони и най-наивните клиенти!

Шефка.                 Прекрасно! Незабравимо! И отегчително морално!… Чакай!!!… Преди да напуснеш, ако обичаш изхвърли тази везна, вече не ми е нужна. Всичко е претеглено. Ето ти 2 лева за билетче. Еднопосочно. Чао!

(Секретарка 2 повлича веригата на везната и я извлича от сцената.)

 Сцена 3. Мъж. Стара. Млада.

Млада.        Искам палто като нейното! Искам коса като нейната! Искам нейния престиж! Искам нейните награди! Искам нейната сцена! Искам нейния глас! Искам нейния чар! Искам нейното тяло! Искам нейното сърце! Искам нейните очи! Искам всичко! Искам нищо да не остане от нея! Искам да я погълна! Искам да я няма! Искам да я забравиш!

Стара.                   Такива песни пей на детето си. Той ще ти даде всичко. За една оплодена яйцеклетка. Колко сте жалки.

Мъж.                     Ето ти нейното палто. Ето ти нейната коса. Ето ти нейния престиж. Ето ти нейните награди. Ето ти нейната сцена. Ето ти нейния глас. Ето ти нейния чар. Ето ти нейното тяло. Ето ти нейните очи. Ето ти всичко.

Млада.        Не е всичко! Искам нейното сърце!

Мъж.           Ще вляза в нея, за да го изтръгна.

(По време на сцената действието е активно, Младата е отрупана с изброените материи и фигурата ѝ се уголемява застрашително. Фигурата на Старата е оголена, оглозгана, изкорубена. Мъжът действа с меча, влиза в тъмната дупка на силуета на Старата.)

Млада.        Какво се бавиш! Толкова ли не го виждаш това сърце?

Мъж.           Не мога да го отрежа! Не мога да го отрежа! Не мога да го                     отрежа!

Млада.        Пронижи го тогава!

Стара.         Без моето сърце няма да се получи магията за детето ви.

Млада.        Сърцето! Бързо ми донеси сърцето!

Мъж.           Ааааааааааааааааааааааааа!!!!!!!!!!!!!!!!

(Силуетът на Старата се затваря и Мъжът остава вътре.)

Млада.        Ааааааааааааааааааааааааа!!!!!!!!!!!!!!!!

(Набъбналото  ѝ тяло се пръска.)

Стара.                   Ааааааааааааааааааааааа!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

(Силуетът  ѝ се пръска.)

Мъж.         (Излиза от овъглена купчина, в ръката му е останал мечът.) Нещо за сечене? (Оглежда се.) Нещо за отсичане?… Нещо за посичане?… Търся работа!… От съдия се преквалифицирам в палач!…  Да сечеш е отговорна работа!… Но защо този меч е тъп? Обрича ме на провал!… Давам стая под наем!… Давам стая под наем!…

 

IV Действие.

Сцена 1. Дъщеря 1, Секретарка 2, Секретарка 1 и Дъщеря 2.

Дъщеря 1.           (Седи в разтворения изхвърлен до контейнера шкаф.) Никога не съм си представяла, че навън е така прекрасно! От няколко денонощия съм тук, в самостоятелен дом, на чист въздух, облечена в нова рокля! Колко добре ми се отразява свободата! Спя почти през цялото време, защото никой не ми крещи, никой нищо не иска от мен и за нищо не ме търси. Адаптирам се изненадващо бързо. Хората са много любезни. Идват, усмихват ми се, пазят тишина, ако съм заспала, изхвърлят си отпадъците и си отиват. Толкова са възпитани, дружелюбни, социално емпатични! Когато разбраха, че съм доктор на науките, започнаха да оставят децата си при мен да ги наглеждам за по час-два, когато са заети. Оставят ми храна, която вече не им трябва. Така, както аз оставях нашата тук преди време. Колко отдавна ми се струва това – че съм живяла така близо, в… със… – не, не, това е окончателно приключил период! Край. Новата ми рокля не се цапа. Тя е наистина вълшебна. Нищо не е в състояние да остави върху нея дори петънце! Какво като съм на боклука! Животът в шкафа е невероятен! Затварям се вътре, когато наблизо преминат полицаи или престъпници. И после се отварям…

Секретарка 2.      (Приближава.) А, ти ли си? Какво правиш тук? Аз по навик идвам, но този път няма какво да изхвърля, освен тоя реквизит и себе си. Напуснах агенцията. Не мога повече! В университета не ме научиха как да се впиша в корупционен модел или да въртя мръсни сделки! Неприспособима съм! Не мога! Не знам как се прави! Стажът ми се оказа абсолютно безполезен! Така че не ме питай за вашия апартамент, нищо не мога да направя. Комисионната на шефката е една трета от цената му…

Секретарка 1.      (Тичешком влиза.) Млъкни! Ти вече не си в екипа и ето, изхвърлям всички твои папки!… А, и тази халка от везната – за спомен от стажа ти!… Ако не си затвориш устата, Шефката ще разпространи отрицателна атестация за теб сред колегите от целия бранш!…

Дъщеря 2.           (Тичешком влиза.) Мама заповяда да подпишеш генерално пълномощно за отказ от наследство!…И тази превръзка за очи вече не я иска…

Дъщеря 1.           Дай. Получаваш всичко, което искаш.

Дъщеря 2.           Да. От днес започвам да получавам всичко, което искам. Това е справедливостта! Един ден винаги се възцарява!… Бях се отчаяла, че цял живот ще съхна в твоята сянка. Че никога няма да бъда забелязана. Че винаги твоят пример ще бъде недостижим за мен!… Не ме гледай! Подписвай, защото нямам време, толкова работа трябва да свърша!…

Дъщеря 1.           Да, да… Радвам ти се. Ето. Подписах. Успех! Аз няма да ти преча повече… А превръзката… не съм сигурна, че ми е нужна…

Секретарка 2.      Дай я на мен! Аз имам нужда да не виждам нищо повече в тази държава!… Не!… Няма да се предавам! Хвърли този предмет в дъното на контейнера! Крайно време е слепците да прогледнат!… Слепотата и колебанията са за тружениците на изкуството!

Секретарка 1. (към Дъщеря 2.) Най-вероятно сега вече ще можем да се споразумеем и да активизираме отново търсенето, да стигнем до сделка!

Дъщеря 2.           Ще уведомя мама за новините! (Към Секретарка 1.)До скоро!

                            (Секретарка 1 и Дъщеря 2 излизат в различни посоки.)

 

Сцена 2.             Дъщеря 1, Секретарка 2, Мъж.

Секретарка 2.      Даде ми 2 лева за еднопосочно билетче! Старата мошеничка от агенцията! Само че самолетното еднопосочно билетче струва много повече! Нямам друг изход, нямам повече време! Тук всичко е заразено с лъжи, с мързел и посредственост! Задушавам се!

Дъщеря 1.           Мисля, че този шкаф ще издържи до есента. А после – не знам. Засега оставам тук.

Секретарка 2.      Какво ще правиш тук?

Дъщеря 1.           Колкото и странно да звучи, не мога отведнъж да се отдалеча от апартамента. Това е фантомният синдром на липсващия дразнител.

Мъж. (Влиза с меча в ръка.) Доколкото чух – „липсващ дразнител“. Мога да изиграя тази роля. Търся работа. Имам и инструмент. Тъп. Но функциониращ.

Секретарка 2.      А аз търся спешно пари за еднопосочен билет!

Дъщеря 1.           За какво ви е този меч?

Мъж.                   Аз съм върховен съдия. Некорумпиран. Имах един единствен проблем и мислех, че ще мога да разсека гордиевия възел, но не успях. Унищожих каквото можах и сега се чудя накъде.

Секретарка 2.      Как накъде? Нали сте съдия? Раздавайте справедливост!

Мъж.                   Колкото повече се старая, толкова повече се отчайвам – никога няма баланс! Никога! Толкова години пропилях в търсене на точния алгоритъм! Останах без семейство, а когато поисках да имам дете, претърпях най-големия си личен провал. Затова сега разчиствам останките. И се чудя защо не изхвърлям тук този тъп меч! И аз съм със същия синдром като вас – ще ми липсва дразнителят! Не съм се научил да боравя с оръжие! Едно сърце не мога да извадя!

Дъщеря 1.           Как ще вадите сърце с меч?! Това е непрофесионално! Дори варварско!

Секретарка 2.      А, какво толкова, човек се оправя с каквото има под ръка…

Мъж.                   Да, така е. Неведоми са пътищата…

Секретарка 2.      Давам всичко за един еднопосочен билет!

Мъж.                   Хрумна ми нещо. Виждам, с добро образование и висок коефициент на интелигентност сте. Продайте ми една единствена здрава яйцеклетка. И получавате билета.

Секретарка 2.      Гениално! Ще оставя генетична следа! Нямам време за нормален процес за партньорство, майчинство и прочие, адски старомодно е! Вие ли ще сте бащата?

Мъж.                   Да. Искам да удовлетворя това си желание.

Секретарка 2.      Но е нужен и още един човек. Който трябва да приеме ембриона и да се откаже от първостепенната функция. Сурогатната майка.

Дъщеря 1.           Не мога да повярвам на ушите си за проявената смелост, но съм готова за тази функция, дори няма да намерите по-подходящ човек от мен. Аз съм над 50, не мога да зачена, но мога да износя ембриона. Нещо повече – психически съм в пълната кондиция да свърша добре тази работа. Мога изцяло да се отдам на отглеждането и възпитанието на едно дете. Защото отдавна съм постигнала желаното в науката, но в абстрактната ми семейна ситуация бях обречена да гледам почасово децата на съседите тук, в този шкаф…

Мъж.                   Перфектно! Ето за какво ще ми послужи мечът за последно! Да ви освободя от този шкаф-затвор! (Прицелва се и разпарчатосва шкафа с няколко удара.) Мога ли да попитам откъде имате тази странна дреха, която ми се струва позната, но не мога да се сетя откъде?

Дъщеря 1.           Намерих я тук, до контейнера, и си я присвоих. Надявам се да не ви изглеждам като криминален престъпник…

Мъж.                   Не, в никакъв случай!… Тази дреха май беше захвърлена  от… Знаете ли, след като заченете с ембриона, ще я върнем отново тук, ще разберете защо… А сега – да действаме, младата донорка бърза! Ние – също!

Тримата напускат сцената.

 

Сцена 3.             Майка, Шефка, Мъж. (Появяват се един по един около контейнера, всеки държи в ръцете си малка бележка.)

Майка.                 Какво е това нещо? Защо ме викат тук? Тонът е доста императивен – „явете се… в противен случай…”…Е, явявам се!

Шефка.                Абсурд!… Пак някакви рестрикции са измислили!…Омръзна ми от техните простотии!…

Мъж.                   Е, не!… Явно ще се забавлявам!… Заслужава си само за да видя изражението на чиновника, който ми праща този шедьовър, когато разбере, че има срещу себе си съдия от върховния съд!… И то с меча на Юстиция, ха-ха-ха!

Майка.                 А, даааааааааа, всеки един от нас ползва за известно време останките на това момиче… Аз изхвърлих превръзката за очи, ами то не се издържа…

Шефка.                Ооооо, разбира се!… Горкото момиче, с тази тежка везна… и какво? Невъзможно е да претеглиш тия работи!

Мъж.                   Вие сте добре! Аз не мога да се отърва от този меч! Години наред служих на Юстиция с мирна твърдост. Сега не спирам да сека! Срам! И в същото време очаквам дете!…

(От тавана на сцената се спуска “deus ex machina”, над ръба наднича Юстиция, вижда се лицето й от носа нагоре само.)

Юстиция.            Благодаря ви, че дойдохте! Аз ви изпратих призовките. Те са за глоба. Неплатена такса смет.

Майка.                 Смет?

Шефка.                Смет?

Мъж.                   Смет?

Юстиция.            Да, много съжалявам, това е истината. Много боклук се събра, някой трябва да го усвои…

Майка.                 Глупости!

Шефка.                Я се вдигай оттук, бе момиче!

Мъж.                   Какво сега, меча си ли искаш? Я да видя? Какво се криеш, изправи се! Щеше да се превръщаш във Венера Милоска! Да ти резна ръчичките? Нали помниш статуята? Не си божествена с ръце! Не те приемаме! Ще ти ги отсека сръчно и ще ги хвърля на боклука! Тогава може и да платя глобата!

Юстиция.            Смилете се над мен! И боговете не ме приеха като Венера! Първо, самата Венера не се съгласи да има дубльорка. След това всички ме изнасилиха, защото така трябвало. И накрая всеки започна да прави всякакви нередности, защото Юстиция я нямало… Та… нали разбирате защо ви призовах? Трябва да си взема партакешите и да се качвам, защото имам много работа…

Майка.                 Превръзката ти е тук някъде…

Шефка.                И везната, също…

Мъж.                   Тъкмо започнах най-после да си служа с меча както трябва! Много има за сечене тук!… Но щом и боговете са се криминализирали, значи там е нужен повече… С огромно професионално неудовлетворение ще се разделя с него. А, да, дрешката и тя е тук. Благодарение на нея разпознах майката на бъдещото си дете. Ето…

Юстиция.            Сбогом, хора! Благодаря ви и извинявайте, ако има нещо… (съоръжението се издига нагоре с възстановения имидж на богинята на справедливостта)

Майка.                 Такса смет. Ще я платя.

Шефка.                Такса смет. Няма да я платя.

Мъж.                   Такса смет. Ще я оспорвам. Но един ден на това място ще издигнат паметник на богинята Юстиция и нейното пристанище в България – контейнера за боклук. Около който, все пак, се случиха и чудесни неща…

 

 

К Р А Й

 

 

 

 


Leave a comment

Tom Edward Fillips – the translator of my play “Mercy: Playing Anne Sexton”

Том Филипс. Поет, драматург, преводач, преподавател. В ателието на работна среща по повод работата му върху превода на пиесата ми “Милост. Да играеш Ан Секстън”.
Резидент в Къщата за превод и литература с интензивна програма. В предпремиерно настроение – очакваме двуезичната му книга с поезия “Непознати преводи” на изд. Скалино.8 Aug 5 А, надяваме се, до края на пребиваването му в София, да видим и книгата “Две пиеси” на същото издателство, която излиза с подкрепата на Министество на културата. Първата ни среща със Светлана Дичева – автор на пиесата за Силвия Плат “Миграцията на сьомгата”, (с която ще съжителства “Милост” в книгата, и която също ще бъде преведена на английски език от Том) и Том Филипс е отново на събитие на Скалино – премиерата на книгата на проф. Александър Шурбанов “Foresun”.

В навечерието на Преображение Том ми изпраща превода на първата част на пиесата. Респектирана съм от изключителното разбиране и придържане към моя текст. Не защото съм привързана към него. А защото пиесата е биографична. Колко полезно е за един драматургичен текст преводачът му да е ерудиран и с рефлекс – както към езика, така и към динамиката на текста. Веднага изразявам възторга си и решаваме, че е дошъл моментът на първата ни работна среща. С Том сме съседи – той живее в кв. Лагера, а аз – в Хиподрума. Hippodrome е името на един от 7-те театъра в Bristol. Кодовете на света са разпознаваеми – говорим си на път за ателието ми. Той е съгласен с отношението ми към биографичния материал за Ан Секстън и намира, че персонажите са добре балансирани. Показвам му внушителната биографична книга “Ан Секстън” на проф. Даян Мидлбрук. Благодаря му за съдействието при кореспонденцията ми с дъщерята на Ан Секстън – Линда Грей Секстън– през януари. И че отново ще й пишем с вестта, че пиесата е преведена вече на английски език. Както и, че вече е носител на престижна Национална награда за литература с медицинска тематика.

Том е драматург. Но в превода му не усещам и грам творческа агресия. Нито един коментар. Само прецизна работа с езика. Нямам търпение да прочета неговата пиеса Coastal – Defences, вдъхновена от протестите в България през 2013 г. и поставена в Tobacco Factory Theatre в Бристол през 2014 г.

Mercy_Translation  Том разглежда плакатите в ателието ми. Говорим, разбира се, за Шекспир. И моето съпричастие със спектакъла “Шекспирови сонети в сезони” към 450 години от рождението и 400 години от смъртта му. Колко впечатляваща е била културната аристократична общност около Елизабет! Споменавам името на Филип Сидни. Оказва се, че според родовите архиви, Том Филипс е далечен потомък на един от най-големите английски ренесансови поети.

Разбира се, гордост за мен е да покажа плаката на триезичния мултимедиен хайку спектакъл “Безопасни игли”. И към нас се присъединява Петър Чухов, с когото искам да запозная Том.

Двамата веднага намират общ език, а аз се отдавам на правенето на фрешове, за да захраня с така нужните витамини талантливите мозъци на скъпите ми гости.

8 Aug 1

Август е. За някои – ваканция. За други като нас, “авторите на Скалино” – както с любов ни нарича Емилия Миразчийска – най-работният месец за 2016 г.


Leave a comment

Висока награда за пиесата ми “Милост. Да играеш Ан Секстън”

Национална литературна награда “Димитър Димов”, плакет за драматургия за пиесата “Милост. Да играеш Ан Секстън”. Ан и Мартин. Пациент и лекар. Поетеса и учен.

Приех плакета с памет за баща ми д-р Димитър Дечев, студент в един от последните випуски по ветеринарна медицина на проф. Димитър Димов.

Самата пиеса е посветена на Линда Грей Секстън, дъщеря и изпълнителен директор на литературното наследство на носителката на “Пулицър” за поезия Ан Секстън.

Персонажът, спечелил симпатиите на журито, е с прототип проф. Мартин Орне, психиатър, един от създателите на детектора на лъжата.

23 June_DD


Leave a comment

Дайте им вие да ядат

@ Мая Кисьова

Действащи лица:

БОЖКО – майстор

ВОВА – художник

ДРАГА – писателка

пиеса в 3 акта

февруари 2016

София

Преддверие. Три врати – входна, тапицирана и за тоалетна.

Диван двойка и фотьойл. Маса.

Прозорец с тежки завеси, почти театрални.

АКТ 1.

ДРАГА.      (Влиза от входната врата.) Няма да се оправят тия хора! В                     петък вечер – съвещание! На кого му дреме? Нов началник сме имали! И к’во? Той ще ни реши проблемите! Хайде, творческите са си наши лични.  Но финансовите?!  Каква писателка съм аз? Нямам агент, нямам PR, нямам награди,    нямам поръчки – кой се интересува от книгите ми? Добре, че поне рецептите са хит! Философският въпрос за пренаселената  планета, изкуствените вируси, фармацевтичната машина и HAARP не ги вълнуват! Избиват се да купуват „Рецептите на Драга”! Пазаруват, готвят, ядат, дебелеят, мрънкат и после –                културата им виновна! (Дърпа рязко тежките завеси на прозореца, тапицираната врата се отваря, влиза Божко.)

БОЖКО.     Моля, затворете завесите!

ДРАГА.      (Рязко се обръща.) Моля? Пардон, вие вероятно сте новият ни                     шеф. Да, веднага.

БОЖКО.     Ако обичате.

ДРАГА.      (Затваря завесите.) Точно навреме. Дано другите да не                          закъснеят.

БОЖКО.     (Сяда на дивана.) Не знам.

ДРАГА.      Какво не знаете – че ще закъснеят, или че няма да закъснеят?                     (Сяда на фотьойла.)

БОЖКО.     Нищо не знам. Знам само, че лепилото засъхва. Нещо не                         отговаря на стандартите.

ДРАГА.      Извинявайте, но това има ли връзка с наболелите въпроси в                     областта на културата?

БОЖКО.     Формално да. (Връща се отново в кабинета и затваря след                     себе си тапицираната врата.)

ДРАГА.      (на себе си) Боже, каква патка съм! Вместо да го помоля да ме                     вземе някъде на заплата, аз пак се зъбя: „наболелите въпроси в                     областта на културата”интелектуалка скапана, няма какво да яде, пише книги с рецепти, вместо национално значима  художествена литература!

Откъм тоалетната се чува казанчето за вода, вратата се                     отваря, влиза Вова. Драга се сепва, скача от фотьойла.

ВОВА.        А, не, щом темата е „литература”, аз си тръгвам, аз съм                           художник, сигурно секретарката се е объркала, като ме извика  на това съвещание. Новият шеф тук ли е?

ДРАГА.      Вие откъде се взехте?

ВОВА.        Как откъде? (Сочи тоалетната.) Имах си работа тук. Дойде ли                новият, попитах.

ДРАГА.      Да, но се интересува само прозорецът да бъде затворен и                        лепилото да отговаря на стандартите.

ВОВА.        Дотам ли я докарахме? Шефът да диша лепило зад плътно                     затворени завеси? Това дори не е трагично! Абе… я да си                        отивам  в  ателието!

ДРАГА.      Гладен ли сте? В натюрмортите си рисувате ли сготвена храна?                     Или само сурови продукти? Плодове и зеленчуци?

ВОВА.        Да, но само екологично чисти! Bio! И organic! Иначе ми се                     вкисва грундът! Вие да не би да сте сита? Откога не сте  закусвали?

ДРАГА.      Аз не ям изобщо. Затова ми е интересно как един                                     художник понася гладa.

ВОВА.        И аз не ям изобщо. Докато бях в тоалетната чух монолога ви. И                 какво? „Рецептите на Драга”! Е, аз няма да си ги купя.

ДРАГА.      За вас имам нещо специално. Малък тираж, бутикова елитна                     литература. „Илокутивни сандвичи с риба”. Никой не я е чел. Все още.

ВОВА.        И аз имам картини, специално за вас! „Експлицитно ноктюрно                     за самотна дама”. Иначе натюрмортите ги рисувам насипно за                     хотелите.

ДРАГА.      Чакаме ли още някого? Дали да не му се обадим, че сме се                     събрали?

ВОВА.        Кой се е събрал? Аз съм солов играч! Не се събирам с никого.                     Повикан съм тук, защото отговарям. (сяда на фотьойла)

ДРАГА.      Какво си въобразявате? Кой ви е питал какъв играч сте? И с                     това ваше стомашно-чревно разстройство да не би да сте в състояние да отговаряте за каквото и да било?

Втурва се към прозореца, дърпа завесите и понечва да                          отвори. Божко се показва от тапицираната врата.

БОЖКО.     Не отваряйте, казах! (Прибира се и затваря отново                                тапицираната врата.)

ДРАГА.      Ето, вие сте виновен, а се карат на мен! Отново!… Много е тежък кръстът да си добър в този живот! Много е тежък!  (Затваря  завесите, сяда на пода пред тях.) Така е устроен  светът – някой  идва, облекчава се, диша ти въздуха, накрая те осъжда и те изгаря на кладата! Защото бил отговорен!…

ВОВА.        Това ли е шефът? Ааа, много е серт… Какво казахте? Какви                     клади, бе, госпожице? Та вие се занимавате с грилове и барбекюта! Кой идиот би ви поискал, дори изпечена на дървени въглища? И най-закъсалият канибал би ви игнорирал!

ДРАГА.      Гладът явно  ви изнервя, вече приличате на закъсал канибал!                     Но аз не съм лъжица за вашата уста, както сам забелязахте. Къде се намирате вие? Горките туристи, които спят под вашите натУрморти! Сигурно не им стигат тоалетните – само разстройство може да им докарате с това ваше солово                     изкуство! … (Души въздуха.) Чесън ли сте яли?

ВОВА.        Как познахте? Да не би да нямате рецепти с чесън?

ДРАГА.      Нямам! Младият ми партньор не понася лук и чесън!

ВОВА.        А е задължително! Чесънът гони вещиците… Как не е                              вампирясало досега младото момче, горкото…

ДРАГА.      (Вади огледалце от чантата си.) Я си вижте кучешките зъби!                     Кого заблуждавате с вашия чесън?

ВОВА.        Драга моя… не съм ял чесън… (Схваща, сочи тапицираната                     врата.)… Но ако новият шеф употребява чесън, и ние с вас ще захрупаме дружно скоро!

ДРАГА.      Вижте, положението е сериозно. Културата загива, нас ни                       заличават от ценностната система на нацията! За какво, според вас, са ни повикали тук?

ВОВА.        Не знам. Ние сме само апостоли. Ако Господ ми даде петте                     хляба, ще нахраня с тях гладните.

ДРАГА.      Прав сте. Ако Господ ми даде двете риби, ще ги раздам, ще има за всички, и ще остане дори… Но моите написани рецепти не се материализират в жива храна.

ВОВА.        Както и моите нарисувани трапези. Ние сме само… историци                     някакви…

ДРАГА.      …истерици, по-право е да се каже…

ВОВА.        Той нали ни видя? Щом все още не ни е поканил вътре, значи                     чакаме и други.

ДРАГА.      Кой знае… може да чака да му се втвърди лепилото. А това, че                     ние  чакаме, какво го интересува? Нали сме тук?

ВОВА.        Не, не стига с тоя театър! И театърът е в криза! Един Бекет не                     можем да направим вече!

ДРАГА.      Защо бе, колега, ето вижте какви завеси имаме!… И… изглежда, че чакаме. Като в оная пиеса!

ВОВА.        Да, но не ни разрешават да отворим завесите, Драга! Що се                     отнася до оная пиеса, приятно ми е, аз се казвам Владимир, за                     приятелите – Вова. Съвпадение. Но вие сте жена, която съвсем  не е Естрагон!

ДРАГА.      Ооооо, оставете го театъра, обожавам да готвя с естрагон!                     Тоест, да, казах ви, че не ям и не готвя, но рецептите с естрагон са любимите ми!…Оооооо, Artemisia Dracunculus!

ВОВА.        Ха-ха – дракункулус – Драга – абе ти си си Естрагон отвсякъде! Давай да дръпнем завесата!

БОЖКО.     (Показва главата си иззад тапицираната врата.) Не пипайте                     завесата, казах!… (Драга и Вова замръзват на местата си.) И Бекет не пипайте!… На естрагона баба ми му викаше тарос!                     (Прибира се в кабинета.)

ДРАГА.      Ужас! Моята баба редеше карти таро, беше много известна                     ясновидка, градски тип, говореше френски и руски. А на шефа баба му садяла естрагон, пардон, тарос на село… няма лошо.  Няма лошо. Дано да ни покани най-сетне. Жалко, че лепилото, което явно чакаме да се втвърди, е некачествено. Колко ли се нервира и той, човекът…

ВОВА.        Задушно е. Но не смея и да погледна завесата, за да не изреве                     отново.

ДРАГА.      (Въздиша.) Преди много години четях стихове по кафенетата.                     И там беше задушно. Защото идваха хора, слушаха и дишаха. А сега тук двамата издишахме всичкия въздух…(Разстройва                     се, подсмърча.)

ВОВА.        Не, не, Драга, не се разстройвайте! Моля ви! Един ден ще                       станете класик, няма начин!… Ето, ще нарисувам с очите си още въздух, виждате ли го? Хайде, дишайте спокойно, забравете за прозореца…

ДРАГА.      Прияде ми се вафла. Скоро дадох една на клошаря пред нас. А                     той се оказа езиковед!… С дисертация!… „Ти наясно ли си какво е „вафла”?” – ми вика. – „Ето, отварям я… „Ваф” – вече съм я захапал… „Л” – езикът ми е осладостен… „А” – е точката  преди поглъщане.”…

ВОВА.        Поразен съм! Вафлата не е органик, тя е анти-органик! Вафлата                     е кучка – емулгатори и консерванти! Вафлата е лъжкиня и прелъстителка!

ДРАГА.      Извинявай, да не би скоро да си се развел, или нещо такова?                     Защото жена ти се е оказала „вафла”?

ВОВА.        … Това беше преди 10 години!

ДРАГА.      Явно още ти държи. Пренасяш агресия към неодушевен                          обикновен, е,  не много полезен десерт, но все пак… вафла-лъжкиня… фейлетонна метафора…

ВОВА.        …Тя ме осъди и ми взе апартамента!

ДРАГА.      Кой? Вафлата ли?

ВОВА.        Да! Не! Жена ми! Не! Бившата ми жена!…

Тръгва към прозореца, но тапицираната врата се отваря,                главата на Божко се показва и само поглежда супер строго. Вова се връща послушно, инстинктивно към вратата на  тоалетната и застива там. Божко се прибира обратно и затваря тапицираната врата.

ДРАГА.      Ох, я вземи нарисувай една био-изгнила ябълка и млъкни!

ВОВА.        Шегата настрана – по-добре изгнила ябълка с червеи,                              отколкото мумифицирана. Всичко вече може да се мумифицира. Ние ядем мумии. Който яде. (Поглежда към вратата на тоалетната, която е зад гърба му.) Да. Аз не ям.  Нищо не ям.

ДРАГА.      Да. И аз не ям. Когато един мъж вдигне жена на ръце…

ВОВА.        … Олеле, колко романтично! Дископатията ме вдигна мене!…

ДРАГА.      …това исках да кажа! Жената не бива да е торба със смилаща                     се храна!… И то мумифицирана, ужас!… От високите класове козметика лицата на жените не можели да се разложат десетки  години…(пауза) За какво сме тук?

ВОВА.        Не знам. За съвещание.

ДРАГА.      Какъв е дневният ред?

ВОВА.        Дневен ли? Навън вече е вечер.

ДРАГА.      Петък вечер.

ВОВА.        Дали вали?

ДРАГА.      Не, не вали. Горещници са. Ако завали, изпарява се още във                     въздуха.

ВОВА.        Сигурна ли си? Не беше ли Великден?

ДРАГА.      Скоро беше Сирница, до Великден има много дни пост.

ВОВА.        Как тогава отведнъж сме в средата на юли?

ДРАГА.      Не знам. Но доскоро елхата беше украсена у съседите. Аз,                     понеже не ям, не украсявам елха от години.

ВОВА.        Добре де, ако е лято, може би новият шеф ще излиза във                        ваканция?

ДРАГА.      Как ще излиза, когато току-що е влязъл? Има толкова работа,                     толкова проблеми за решаване, толкова тежка криза…

ВОВА.        Спри, Драга, не гледам телевизия от години! Не ме интересува!

ДРАГА.      След като не те интересува, защо каза, че си бил „отговорен”?                     За какво отговаряш?

ВОВА.        Отговарям, когато ме питат. Тогава отговарям. Не мълча.

ДРАГА.      Това добре. Но отговорен ли си за нещо? За някого? За някаква                     организация? За някаква кауза? За някакъв event?

ВОВА.        Не. Не нося отговорност за нищо.

ДРАГА.      А аз нося. Чувствам се отговорна за всичко. Но никой нищо не                     ми възлага. Да отговарям за него. За нещото. Или за нищото.

ВОВА.        И никой не ми звъни по телефона напоследък…

ДРАГА.      И на мен така…

ВОВА.        Като те слушам чак се изморих. (Ляга на дивана, краката му                     стърчат.)

ДРАГА.      Е, видя ли? Когато употребяваш легловата база на шефа, се                     оказваш в Прокрустово ложе. Винаги.

ВОВА.        (Скача от дивана.) Тя и жена ми… Бившата ми жена!… Искаше                 да ми реже краката!… Заемал съм много място!…

ДРАГА.      … Нали няма да обиждате вафлите и другите junk food                            повече?…

ВОВА.        (Сяда.) Няма.

ДРАГА.      (след известно мълчание) Въздухът ни съвсем намаля…                           (Обръща глава към прозореца, но бравата на тапицираната  врата скръцва заплашително.)

ВОВА.        Аз ще почакам още точно 15 минути и ще си тръгвам. Да се                     научи, че деловите срещи са задължително в точен час!…

ДРАГА.      Съгласна съм. И аз ще постъпя така.

ВОВА.        За да не ни свърши въздухът съвсем, предлагам да седим                        неподвижно и да мълчим.

ДРАГА.      Да. Добро решение. Седим и мълчим.

                    След малко Вова вади от чантата си скицник и маркер,                        поглежда въпросително към Драга, тя кимва и също вади от чантата си бележник и писалка. На стените се  проектира последователно какво прави всеки от тях.

ВОВА.        Скицира дърво. Клони. Листа. Ябълка. Поглежда към Драга и                     изтрива ябълката. Рисува круша. Изтрива я. Рисува череша.                     Изтрива я. Редува по този начин няколко плода. Някои от тях             може изобщо да не са дървесни видове.

ДРАГА.      Поглежда към изображенията отвреме-навреме. Пише нова                     рецепта. „Съвещание”. Необходими продукти: шеф и                           експерти. Приготовление: експертите се затварят в                            преддверието на кабинета на шефа и отлежават там,                        докато на него му се втвърди лепилото. Херметизират се до                     пълно задушаване и изсушаване на всяка мисъл в главите им.                     Мумифицирането може да се подсили с…

ВОВА.        Явно му е писнало да рисува и се заглежда в рецептата на                     Драга. Отваря уста да каже нещо, но се сеща, че е забранено,                     откъсва едно листче от скицника си, написва нещо и го дава                     на Драга. Междувременно, с активността на Вова                                изображенията на стената са изчезнали. 

ДРАГА.      Взима листчето, чете, оставя го, къса листче от своя                          бележник, пише, дава го на Вова. Той отговаря с маркера си                     върху същото листче и го връща на Драга. Тя чете, намръщва                     се, смачква листчето на топка и го хвърля към Вова. Той улавя                     хартиената топка и я запраща доста агресивно към Драга. Тя              става от фотьойла и се скрива зад него, пред тапицираната              врата. Връща топката срещу Вова и отново се скрива. Вова                  хвърля топката, вратата се отваря и топката улучва                             Божко.

БОЖКО.     Какво правите тук?! (Драга се изправя, събира намачканите                     разхвърляни листчета и ги връчва на Вова. Той става, влиза в                     тоалетната и ги изхвърля в кошчето.) Така ли се подготвяте                     за съвещанието?!…

ДРАГА.      Господин началник, горещо се надяваме лепилото ви да се е                     втвърдило и най-после да забележите, че сме тук от доста                       време…

ВОВА.        Не правим нищо извън нашата компетентност, господин                         началник!…

БОЖКО.     Не съм началник!

ДРАГА.      Нали вие ни извикахте на това съвещание?

ВОВА.        Нали новият началник ни призова по спешност в петък                            вечерта?

БОЖКО.     Не знам. Аз работя тук, но не съм ви викал за нищо.

ДРАГА.      Как така?! Нали току-що казахте, че знаете за съвещанието?!

ВОВА.        Нали вас чакахме толкова време, за да ви се втвърди                               лепилото?! Ще се издушим тук заради вас?!

БОЖКО.     Не заради мен! Много се палите, затова ще се издушите!

ДРАГА.      А сега вече може ли да отворим този прозорец?

БОЖКО.     Не!!!

ВОВА.        Защо?!

БОЖКО.     Не е разрешено!

ДРАГА.      Кой не разрешава?

БОЖКО.     Не знам. Не е разрешено открай време.

ВОВА.        Този, който не разрешава – той тук ли е?

БОЖКО.     Не знам.

ДРАГА.      А кой знае? Ние кого чакаме, всъщност?

БОЖКО.     Вие ако не знаете кого чакате, аз ли да знам?

ВОВА.        А кой друг? Нали вие обитавате този кабинет?

БОЖКО.     Да. Аз работя тук, но не съм ви викал. Вие дойдохте, твърдите,                     че ще имате съвещание, аз ви търпях, слушах … Когато                           повишавахте тон се чуваше отвъд тази врата… Успях да опазя                     завесата спусната, сега искам да си тръгвам вече.

ДРАГА.      А ние?

ВОВА.        Ние какво да правим?

БОЖКО.     Ами съвещавайте се. Докъде бяхте стигнали? А, да – до                          мумифицирането.

ВОВА.        А, не, ако ще ни се подигравате…

ДРАГА.      Внимавайте да не ви мумифицираме и вас, най – накрая!

БОЖКО.     Не. Не можете.

ДРАГА.      Така ли?

ВОВА.        След като не сте шефът…

ДРАГА.      …а и дори да сте шефът…

ВОВА.        Всъщност, кой сте вие?

БОЖКО.     Божко. Майстор.

ДРАГА.      Майстор?

ВОВА.        Мастер?

ДРАГА.      Магистър?

ВОВА.        Майстер?

БОЖКО.     Майстор, казах.

ДРАГА.      И какво майсторите тук?

ВОВА.        Защо майсторите? Кой ви плаща?

ДРАГА.      Да! Какво беше това лепило, заради което се издушихме тук?!

ВОВА.        Да! Е, все още ли е абсолютно забранено да се отваря този           гаден прозорец и тая кичозна завеса?

ДРАГА.      Супер-хипер-тотално кичозна завеса. Вие ли я измайсторихте?

ВОВА.        Какво разбирате вие от изкуство?

ДРАГА.      Какво разбирате вие от култура?

ВОВА.        Тез перденца ги изгорихме веднага след 10 ноември!

ДРАГА.      Да!

ВОВА.        Разбирате ли за какво ви говорим?

ДРАГА.      Повикаха ни на съвещание, помислихме, че сме нужни с                         познанията си,

ВОВА.        …с опита си, с отговорността си!

ДРАГА.      С желанието и енергията си да променим тая държава, тая                     култура!

ВОВА.        А вие ни държите тук като арестанти! Поне по чаша вода да ни                     бяхте поднесли!

ДРАГА.      Поднесли? Той тоя „майстор” надали знае какво е да поднесеш                     чаша вода на задушен български артист!

ВОВА.        Да! Тотално задушен, прегорял и циничен!

ДРАГА.      Е?! Защо мълчите?!

ВОВА.        Хайде, чакаме да ни разкажете каква ви е концепцията!

ДРАГА.      Да! Каква ви е концепцията?!… Защото когато те въвлекат в                     „съвещание”, това означава, че трябва да освидетелстваш                       нечии приумици! Да си сложиш подписа, да си дадеш гласа!

ВОВА.        Срещу някоя командировчица в чужбина или някое ивентче!

ДРАГА.      Да! Давайте по същество! Каква е сделката? Какво предлагате                     и какво искате от нас?

ВОВА.        И да си оправите тоалетната!

ДРАГА.      Чиновници нещастни!

ВОВА.        Майстор! Един кенеф не можете да оправите!

ДРАГА.      Лепилото ви не е универсално, нали?

ВОВА.        Ооооооо, лепило!… Като го гледам, майстора, той се спасява с                     чук и гвоздеи!

ДРАГА.      Гвоздеи!… Що не ни разпънете тук?!… С ваш’те гвоздеи?

ВОВА.        Супер идея! Поне ще му свършим работа като реквизит на                     концепцията на майстора!

ДРАГА.      Ха-ха!… Тъкмо като ме разпне, ще се състои феминистичната                     идея за унисексуалността в Библията!

ВОВА.        Ми да, тук с тебе се объркахме пак с хиперинтелектуални                       изблици – Бекет! Боже!

ДРАГА.      Да! Не Владимир, а Варава! Не Естрагон, а Магдалена! Това са                     архетипите!

ВОВА.        Да! …

 АКТ 2.

          Драга и Вова вече са изтощени от изблиците си и се тръшват           по дивана и фотьойла. Млъкват и дишат дълбоко. От тавана           на сцената на ластични връвчици започват да се спускат                               бавно и красиво плод след плод.  Драга и Вова имат сили само                     да ги проследяват с очи. Божко контролира височината, на                     която се спускат реквизитните ябълки, круши, смокини,                       грозде, череши, зеленчуци също. Ефект „Райска градина”.

ДРАГА.      (Чуват се мислите й.)    Имам си любимо място в читалнята. Не               знам защо, просто ме изпълва с възторг. Топло е, друго не мога            да кажа за него. Библиотечната ми карта се оказа двойно                         заредена – грешка или не знам какво, но успях да принтирам                     романа си в 3 екземпляра. Той разбираше от тия неща. Баща                     ми. Бас държа, че никога не е бил трудовак в леглото. Учеше                     ме да се събличам и да не ми пука…

ВОВА.        (Чуват се мислите му.) Кой какво обича и какъв е: прясно           мляко – изоставен; кисело мляко – егоист; сладкиши –                            жертвоготовност; ряпа – непреклонност; зеле – спорещ;                          салата – музикант; моркови и спанак – меланхолик; ягоди –                    изтънчен вкус; ябълки – консерватор… „Видите ли, че двама                  души се карат, дайте им да ядат. Щом започнат да се хранят,                  спорът престава.”… Когато  умът или сърцето на човека са           заети, той яде малко или никак. Първо свършва работата си, а                после яде…

ДРАГА.      Спрях да се храня, защото все се намираше някой да ми брои                     хапките. Между другото, забелязали ли сте с колко хапки се                     нахранвате? Бройте си ги сам един ден. 100 са предостатъчни.                     Устата трябва да бъде израз на интелигентност. От устата                       зависи човек да бъде здрав…

ВОВА.        Готвачът в пионерския лагер беше слаб като вейка, менюто –                     социалистически реализъм – сирене, масло, конфитюр,                            понякога твърдо сварено яйце, понякога три кръгчета                              необелена краставица.   След 2 седмици се връщаш  гладен, но                     наддал на тегло от белия хляб, с който си се тъпкал по три пъти            на ден. Искам да имам Nutri Bulet – всичко смила до клетъчно                     ниво. Да получавам по И-мейл актуална информация за                          хранителни добавки  и промоции…Не ставам за нищо… След                     развода напълнях от страх и стрес. От липса на любов –                          защитна реакция към околния свят…

ДРАГА.      Да ти хвърли един шоколад – да си подсладиш умъртвената                     душа.  „Синдомът на Минос” – резултат от ревността на                         Парсифая: щом се люби с друга жена от тялото му излизат                     отвратителни твари – змии, скорпиони и стоножки. Лук в боба!                     5 години не ядох лук и чесън, защото той не искаше. Така и не                     разбрах дали обича, но го дразни стомахът. Или мрази                            чесъна…. Цяла седмица готвих и го чаках. Давах си вид, че не                     ми пука, но го чаках. Накрая излязх, купих си нова блузка и                     цяло кило лук и чесън. Ядох и плаках. Изплаках се напълно.                     После заспах непробудно. За пръв път от месеци насам. Когато                     се събудих, вече го бях забравила. И никога повече не                             помислих за лук и чесън. Всъщност, моят организъм не ги                     понасяше.

ВОВА.        Вокална група „Шопска салата”….Приключенията на Лукчо от                     Джани Родари…Телевизионно кулинарно шоу за художници –                     рисуват шопската салата. Синтетични храни и ГМО, био- и                     органик…

ДРАГА.      Глад и булимия…

ВОВА.        Евангелие на Матей 14:19 Христос: „Дайте им вие да ядат.”

ДРАГА.      Не храна, а информация…

ВОВА.        Да приготвиш хляб сам… Ако не можеш – откъсни си круша.

ДРАГА.      Като се нахраниш – плюй. Когато си гладен – пак плюй. Този                     път улучих добри кестени и си сложих ръкавици, докато ги                     белих. Не си счупих ноктите.

ВОВА.        Всички ядат в бистрото, а аз – в ателието си. Не обичам да ме                     гледат как дъвча. Когато някой ме наблюдава, не мога да се                     насладя на това, което се случва в устата ми.

ДРАГА.      Кухнята ми. Бележник за рецепти. Японски рецепти. Унгарски                     рецепти – торта Гараш, френско грозде, филия с мас. Френски                     рецепти – пъстърва в сос бешамел, синьо сирене. Турски                         рецепти – цариградски кюфтета и балкава. Английски рецепти                     – крамбъл. Американски рецепти – гуакамоле. Български                        рецепти – гювеч.

ВОВА.        Жена ми знаеше една единствена рецепта за сладкиш. Знам я                     наизуст до ден днешен! „Крамбъл” – 8 малки сладки ябълки, 75                г. пудра захар, 50 г. масло, 1 лимон, 2 с.л. соев сос Kikkoman,                     60 г. брашно, 60 г. пълнозърнести овесени ядки, 40 г. кафява                     захар, щипка индийско орехче, щипка канела и ванилия

ДРАГА.      Малкият, моят млад партньор, де… обича „Скалички” – чаени                     бисквити, 50 г. орехи, 50 г. лешници, 100 г. масло, 1 ч.л. ром, 1                  ванилия, 1 с.л. какао, 2 с.л. пудра захар, портокалови кори и                     бял шоколад за сняг върху скаличките.

ВОВА.        Когато останах сам, си направих натюрморт, който мога да                     изям, когато поискам. Не се мумифицира. „Сладкиш с                             корнфлейкс” – 200 г. корнфлейкс, 200 мл. течна сладка                           сметана, 200 г. течен шоколад, разбита сметана, стафиди,                        орехи, фурми, смокини.

ДРАГА.      Смокини, сусам, броколи, козе сирене, тлъста риба – охххххх,                     калции!

ВОВА.        Мляко, нахут, фурми и смокини.

ДРАГА.      Прясно сиренце, куркума, канела, чиа, авокадо, кайсии,                           малини, диня, манго, домати, стафиди, смокини, лимон,                          джинджифил, тиква, спанак, китайско зеле, лапад, пшеничен                     зародиш, леща, орехи, шарен боб, сьомга, желатин..

ВОВА.        Сьомга… норвежка сьомга… на промоция… с намаление… или                     сьомга, или водка… накрая нищо… Аз не ям! Чувате ли?! Не ям               и не пия! Но все още дишам!

ДРАГА.      И аз не ям! Не ми пука за мъките на картофките, когато се                     пържат! Не искам спагети, искам да отида в Италия!

ВОВА.        Не искам сьомга, искам да отида в Швеция!

ДРАГА.      Искам истинско кисело мляко!

ВОВА.        И аз искам истинско кисело мляко!

ДРАГА.      В един манастир правели истинско кисело мляко!

ВОВА.        Един път седмично монахът носел по няколко буркана в                         София.

ДРАГА.      И само няколко души знаели за това.

ВОВА.        И само те разпределяли кой да го купи.

ДРАГА.      Имам в бележника си маршрут как да стигна до манастира.                     Само на 70 км. е от София. От няколко години се каня…

ВОВА.        И аз така…нарисувал съм си маршрута… но все още не съм                     ходил там.

          Настава мълчание. Драга и Вова са крайно изтощени и едва                дишат, полегнали в дивана и фотьойла. Божко през цялото                 време на тяхното изстъпление е аранжирал висящите плодове           на Райската градина. Когато двамата млъкват, Божко                      започва да ги вплита в тази картина. Телата на двамата                              функционират като кукли на конци. Божко окача ръцете им,                     краката, шиите – за да може да ги управлява.

БОЖКО.     (Чуват се неговите мисли, докато работи около Вова и                        Драга.) Тези мои нови кукли – как ли са откъм токсични                         натрупвания, в какво състояние са зъбите им? А хормоналния                     баланс? Имат ли газове? Хранят ли се според искането на                       телата си? Чуват ли от какво имат нужда изобщо? Не ме                         интересува какво пишат, рисуват, какви успехи имат, или                        нямат. Думите са храна. Можеш да ги използваш като плацебо.                     Я да пробвам…(на глас) Лен.

Вова и Драга са притихнали и не се съпротивляват на действията           на Божко.Отпускат се доверчиво и лицата им се разведряват.

ВОВА.        Л…е…н…

ДРАГА.      Л…е…н…

БОЖКО.     Лен… Всъщност… никак не е лошо… (Оглежда огромните                     висящи плодове.)… даааааа… лепилото… (Вова и Драга                            реагират на думата „лепило” с въпросителни жестове.)…                     Лепилото?… Ох… Кой знае какво съдържание и метафори са                     натъпкали в тази думичка тези невротични хора… (Вова и                       Драга се вълнуват като деца, нямат голяма възможност за                     движения, но са наивно активни, доколкото могат.) Виж,                     нали тази ябълка има цвят?… (Вова кима усмихнат.) Нали има                     вкус?…(Драга кима усмихната.) Нали има дърво, от което                               цветчето, пчеличката, тичинките, сока… и така нататък…                               Нали?…(Двамата кимат с блеснали очи.) Добре!… Браво!… Ще                   ви издам тайната на моето лепило. Нали цветът, вкусът,                           формата – всичко това благо трябва да се събере заедно, за да                   се получи ябълката?… (Вова и Драга активно мислят и                        реагират положително, като добри деца.) Това е материя,               деца. Неутрино, хикс бозони, кварки… И аз отивам в                     лабораторията и си взимам подходящото лепило, за да направя                     тази ябълка… Как се точи времето тук… За да ме разберете,                     говоря думи, те излизат от моята глава и влизат във вашите.                     (Смее се.) За да не се плашите. За същото време мога да                          направя плодовете на една цяла градина. (Вова и Драга                           смутени, заради несъвършенството си.) О, не… Забравете за                     вината, нищо не   сте направили, тепърва имаме да вършим                     работа. Искате ли? (Вова и Драга кимат утвърдително.)                        Добре. Отдъхнете си още малко. (Въвежда се нежна музика.                     Божко танцува, докосва всеки плод и той бива изтеглен                       нагоре, скрива се.) Искате ли да отворим завесите?

ВОВА.        Да!…

ДРАГА.      Да!…

БОЖКО.     Не бързайте, деца. Коя беше малката думичка, която ви казах                     преди малко? (Вова и Драга леко се чудят, но бързо се                            окопитват.) Да, започва с „л”, браво, спомнихте си…

ВОВА и ДРАГА (почти едновременно)    Лен!

БОЖКО.     А какви бяха цветчетата на лена?

ВОВА.        Сини!

ДРАГА.      Нежни!

БОЖКО.     Има ли лен зад тази врата, според вас? (Сочи входната.)

ВОВА и ДРАГА. Не! Няма лен там! (Божко докосва вратата и тя се                               вдига към тавана, скрива се.)

БОЖКО.     А тук дали има лен? (Сочи тоалетната.)

ВОВА и ДРАГА. Неееееее! Там съвсем няма лен! (Божко отстранява                     вратата по същия начин.)

БОЖКО.     А тук? (Сочи тапицираната.)

ВОВА и ДРАГА. Надали… (Божко отстранява и третата врата.)

БОЖКО.     Какво ще кажете да проверим дали няма лен зад завесата?

ВОВА.        А, и зад завесата едва ли… (Драга го сръчква.)

ДРАГА.      Аз много искам да проверим дали няма лен зад завесата!

БОЖКО.     Добреееееее… (Бавно и тържествено приближава до                             прозореца, по същия ритуален начин разтваря двете части на                завесата. Оттам прониква красива синя светлина.)

ВОВА.        (тихичко) Отвори, моля те…

ДРАГА.      (тихичко) Моля те, отвори…

БОЖКО.     Ще отворя. Моментът настъпи. Етоооо… (Отваря двете крила                     на прозореца, оттам проникват и тихи природни звуци – вода,                     птички, ветрец, шумолене на листенца, а зад прозореца върху                     стената се появява натурално изображение на цвят от лен.)

 АКТ 3.

ВОВА.        Прекрасно…

ДРАГА.      Невероятно…

БОЖКО.     Искате ли да отидете по-близо? (Вова и Драга ентусиазирано                     потвърждават. Божко ги освобождава от кукленските                       конструкции.) Хайде вървете и се върнете, целите ухаещи на                     лен! (Вова и Драга прехвърлят перваза на прозореца и се                       скриват зад кулисите.) Когато бях малък, баба ми – тази, която                    отглеждаше тарос, естрагон, де – ме водеше в нацъфтелия лен             и аз плувах в неговите сини вълнички. После седях с часове                докато баба тъчеше ленено платно и се чудех къде са му                               цветчетата, дали не му понасят ударите на кросното, но                               не чувах някой да плаче, че го боли… И си мислех, че му е                            добре и на него. На лена му е добре да се превръща в тънки                    ризи, бельо, покривки, завески… И косата ми тогава беше като             цвета на лена – светла и лъскава… Не знаех нищо за лепилото,                     а мама и татко ги нямаше. Не само за малко, а завинаги. Баба                     каза, че те са ангели и са винаги с мен, но няма да мога да ги                     виждам. А ако случайно ги видя, това няма да означава нищо                     друго, освен, че съм вече в царството на ангелите… И понеже                     всичко това имане-нямане беше сложно за невинното дете с                     очи с цвят на лен и коса с ленен блясък, то кротко живееше в                     своя свят и се радваше на това, което виждаше около себе си…                     Баба шиеше хубави дрехи от лененото платно, а когато ги                       гладеше с тежката ютия, в стаята се носеше миризмата на                        цялото ленено поле. Научих се да плета връвчици от ленен                     коноп – хем да не скучая, докато баба работеше, хем да не й                     преча с въпросите си, хем да й покажа, че и аз мога да направя                     нещо ленено. И си ги завързвах една по една на простора,                       когато на него нямаше простряно ленено платно. Много ми                     харесваше да окача на всяко крайче по някакъв плод, или                       предмет. И когато вятърът ги люлееше, аз си представях, че                     така кръжат ангелите… Защото… въпреки, че се стараех да не                     мисля и говоря за тях… някак си… исках да се подготвя за…                     тяхното царство… И понеже баба забеляза, че съм започнал да                     майсторя тези неща (Сочи с поглед вдигнатата над сцената                     конструкция с връвчици и плодове, които са досущ като току-                    що чутия разказ за детските игри на Божко.)…ми каза, че за            да стана истински майстор, трябва да си изобретя мое лепило.                     И млъкна. И колкото и да я питах – нищичко повече не ми каза.            Заблъска си лена с кросното и край!…А аз пощурях от                            любопитство и мерак!… Какво лепило? Защо точно лепило? А                     защо не някакви инструменти – чук, пирони или нещо такова?                     Защо да го измисля аз? Не! Тя не    каза да го „измисля”, а да го                „изобретя”!… Значи то това   лепило си има „образ”, а аз трябва                   да го „изо-бре (з) тя”?… Ох,   каква тревога беше какво да го            правя това излишно „з”!… Това „з” беше същото от моите                     детски „защо” и „значи ли”. Това „з” вдигаше шум не само в                     забележките – ох, ето още едно „з”! – на баба. То не ми даваше                     да спя, да задремя – ох, ето още едно „з”!…Това „з” звънеше –                     ох, ето още едно!… Завличаше ме – е, няма отърване!…                           Завихряше ме – не!… Заяждаше се с мен – махай се!…                             Захапваше ме, когато си мислех, че съм го забравил, ох, и                       забравянето и то има „ззззззззззззззз”… Така си зъзнех, отчаян,                     че няма да мога да се отърва… докато една сутрин се зазори и…                     аз станах майстор. Бях изобретил своето лепило.От него можех                   да направя всичко. Баба продължи да си обработва лена и каза,                   че апостолите трябва редовно да се преобличат в чисти дрехи.                   Попитах я мога ли да й правя тези дрехи от моето лепило, но тя                 каза, че не може. Не че не е възможно, а че нейният                                        майсторлък не бива да се омесва с моя. И когато се зачудих кой                   ще има нужда от моите чудеса, баба ме погледна и каза „Дай              им!”. И пак млъкна!… Колко ли не я питах, колко ли не я молих                   да ми каже! Какво да дам? На кого да го дам? Защо да го                               дам?… И докато мълчанието на баба оглушаваше ушите ми… се                  вторачих в моето лепило. И то започваше с „л” като лена на                баба. Но беше друго. Живо и подвижно. Забелязах, че не се                     побираше в съд, но и не заемаше никакво място. Можех да го                     оставя навсякъде. А и не можех да го забравя никъде – веднъж                     изобретено от мен, то беше с мен. И толкоз. Когато правех от                     него неща, то не свършваше. Ето – цялата градина, цялото                     ленено поле… След известно време открих, че само да помисля                     за нещо и лепилото вече го беше сътворило. Най-хубавото                     беше, че дори да имаше грешчици, те бяха поправими… Само                     че… баба ми каза „Дай им!”… И забравих да си играя с                            лепилото, започнах да майсторя неща, които бяха нужни на                     другите. Нямах време за преценки – когато някой лъжеше,           лепилото отказваше. Втвърдяваше се. И се скриваше. А аз                      чаках, докато му мине – на лепилото. Като му мине, и се                        връща. И пак започвам да майсторя. Тези тук с книжките и                     картинките дълго време не можах да ги разбера какво искат. И               понеже се караха много, чаках всеки момент лепилото ми да се              втвърди и да изчезне… Но то нито се втвърди, нито изчезна. И               то, и аз чакахме да разберем какво всъщност искат тия                            двамата?… Ами ако самите те не знаят какво искат?… Ние                       какво трябва да правим?… Лепилото и аз, де… Вързах ги с                      конопените връвчици, малко се поукротиха, заслужиха си да                  им отворя прозореца… Те на това му викат „прозорец”, то не                 е съвсем прозорец… Но това е друга тема. Засега ги пратих при              майсторицата, при баба. Да видим тя какво ще направи с тях…

Вова и Драга се завръщат през рамката на прозореца от                     синьото ленено пространство обратно на сцената при                         Божко.

ВОВА.        Майсторе, ти си на ред!

ДРАГА.      Виж баба как ни премени!… Никога няма да погледна                              предишните си грозни претенциозни парцали!…

ВОВА.        И аз!…

Двамата са облечени в ленени туники, препасани с конопени                     връвчици.

БОЖКО.     Какво ви каза баба?

ВОВА.        Баба каза „Дайте им!”.

ДРАГА.      И млъкна.

ВОВА.        Аз попитах „Какво да дадем и на кого да го дадем”, но тя не                     каза повече нито дума.

БОЖКО.     Има ли други тук, освен нас?

ВОВА.        Има.

БОЖКО.     Кои са те? Къде са?

ДРАГА.      (Сочи към зрителната зала.) Ето ги. Там са.

БОЖКО.     Какво искат? Вие знаете ли те какво искат?

Вова и Драга мълчат, в несигурно недоумение.

БОЖКО.     Защо са дошли тия хора тук?

Вова и Драга мълчат и се споглеждат. Божко бавно се                         доближава до авансцената. Вглежда се в лицата срещу себе                     си.

БОЖКО.     Нямате ли си друга работа? Какво сте седнали и зяпнали?                       Какво искате?!…(пауза)

ДРАГА.      …(тихо) Не им се карай, майсторе…

ВОВА.        …(с емпатия) Те са тук, за да те чуят…

ДРАГА.      … Седят тук, за да те послушат…

ВОВА.        … Спрели са да вършат друго, за да се поучат от теб…

ДРАГА.      … Дори сигурно са изгладнели…

ВОВА.        … Ожаднели…

БОЖКО.     Дайте им, тогава!…

ДРАГА.      Какво да им дадем, майсторе?…

БОЖКО.     Дайте им вие да ядат.  (пауза)

ДРАГА.      Майсторе… това е.

БОЖКО.     Разбра ли?

ДРАГА.      Разбрах.

БОЖКО.     Какво разбра?

ДРАГА.      Какво искам.

БОЖКО.     Какво искаш?

ДРАГА.      Да нахраня гладните. Ама наистина.

ВОВА.        И аз, майсторе. И аз искам да нахраня гладните.

БОЖКО.     С какво ще ги нахраните гладните? С думи? С книжки? С                        картинки, ли?!

ВОВА.        Това го правихме вече, майсторе. Който опита – опита.

ДРАГА.      Това свърши вече, майсторе. Сега сме твои апостоли. Всичко                     помним и нищо не помним.

ВОВА.        Не ни трябва памет, майсторе. Имаме вяра. Искаме само едно.                     Да им дадем.

ДРАГА.      Да ядат. Нищо повече.

ВОВА.        Дай, за да им дадем, майсторе…

Божко се прехвърля през прозореца в синьото пространство.

БОЖКО.     Сега вече е време за работа. Време за работа. От лененото                     синьо става водно… От стъблата – класове… Ето пет хляба… и                     две риби… Да им стигнат. И да им остане.

Картината на сцената изразява прехвърлянето на петте                     хляба и двете риби през различните пространства – от                        Божко към Вова и Драга и от тях – към хората. Предполага                     съвместно решение на режисьора и сценографа.

 

КРАЙ

 

 

 

 


Leave a comment

СЛОНК – сценарий за видеоклип

7. Oct27

©  Maya Kisyova

СЛОНК е абревиатура: Свобода-Любов-Отговорност-Независимост-Карма

Мъж и Жена се обичат неистово и си поставят непреодолими изисквания – колко негативи на егото дотук – затова, да, решават да се разделят. Само че думите не са достатъчни – от утре край. Трябва нещо да се направи.

1. Сцената е празна. Влиза Тя. Подрежда изящна маса за двама. Пространството се изпълва с нейното очакване и щастие.
2. Влиза Той. Тя не го усеща, Той я наблюдава. От тялото му излизат прозрачни вериги, чиито начала са в различни посоки извън сцената. Етюд на Мъжа – освобождаване от веригите, които остават на аванса. Тя чува звънеца на вратата.
3. Прегръщат се, дует на срещата, пространството е кулминационна хармония. Сядат един срещу друг. Започва ментално безмълвно общуване, хранят се, звън на чаши. Назрява напрежение, Той и Тя полагат усилия да се усмихват, резултатът е отровни гримаси, не могат да търпят повече.
4. Танц-скандал. Той чупи пълна с течност чаша. Видео, което превръща сцената в изтичащ счупен аквариум. От тавана падат парчета стъкло. Беззвучна сцена. Чуват се само движенията и стъпките на танцьорите. Мъжът захвърля тялото на Жената. Отправя се към аванса и отново прикрепя прозрачните вериги към тялото си. Излиза.
5. Жената започва да събира парчетата стъкло. Звъни му. Той се появява на екрана. Гледа телефона, но не вдига. Тя продължава да се опитва да хармонизира отново пространството. Уплашена е и действията й са безпомощни.
6. От екрана Той звъни. Танц – Тя на живо на сцената, Той – на екрана. Разговорът е мъчителен. Осветлението е мръсно кафяво. Движенията на двамата са битови – нарочно търсени клишета. На финала двамата приближават двата телефона един към друг – огромният от екрана и реалният от сцената се сливат и осветлението се фокусира върху тази “снимка”, която ескалира във видео-взрив.
7. Пълно затъмнение. Зазвучава музика – бодра, нежна, мажорна, не-агресивна. От двете страни на сцената влизат Той и Тя. Бавно се приближават един към друг. Този път телата и на двамата са обвити в прозрачни вериги, които явно се държат зад тях от други персонажи, които влизат на сцената един по един. Двамата в центъра се стремят един към друг, но веригите ги дърпат назад, постепенно ги превръщат в манипулирани изцяло от отборите зад гърбовете им кукли. Тя държи в ръцете си празна чаша, а Той – бяла роза. Всячески се опитват да поставят розата в чашата – това е целта на етюда им. Манипулаторите зад гърбовете им се смеят над жалките им усилия, подвикват откъслечно, безмилостно ги издърпват с веригите в различни посоки.
8. Тя се сеща да постави чашата на масата. И пада на пода. Той успява да сложи розата в неподвижната чаша. И също пада. Двете “общества” от хора-роднини-сеирджии-съдии-манипулатори подритват мъртвите тела и ги изтъркулват-издърпват-извличат извън сцената. Следач върху розата в чашата. Затъмнение.


Leave a comment

Transfigurations – Преображения – куклена хайку-пиеса за възрастни

18 Apr 3Завършена на Преображение и именувана така.
в 4 действия

персонажи – кукли:

СЛЪНЦЕ
ЛУНА
ТОЙ
ТЯ
МОМЧЕНЦЕ
МОМИЧЕНЦЕ

конструирана от 220 хайку от Мая Кисьова, писани 2012 – 2015 г.
за възрастна публика

 

 

II. ЛЯТО

СЛЪНЦЕ.                  костенурката / – таен талисман в джоба  / на спринтьорката

сладолед / върху чугунена печка / слънцестоене

ЛУНА.                       преди вечеря / художникът рисува / брюкселско зеле

СЛЪНЦЕ.                  в полето / сламена шапка с яйца / гнездо на пъдпъдък

ЛУНА.                       без билет / мидата на дъното / на лодката

СЛЪНЦЕ.                  края на лятото / изостанала рибка / в златна мрежа