maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Защитих успешно. Доктор по филология. Поезия и интерпретация. Красиво…

Два часа прекрасен разговор за българската поезия, за живота й на сцената, за най-интересните явления, за отговорността ни да ги реставрираме, да ги помним, да облагородяваме с чистота полето на науката…

Благодаря за рецензиите и становищата на Научното жури, поканено от Департамент Нова българистика в НБУ: проф. Михаил Неделчев, проф. Амелия Личева, проф. Антония Велкова-Гайдарджиева, доц. Елка Трайкова, на научния си ръководител доц. Пламен Дойнов, д.н.

PhD 17 March 201717 III 4

Извървяхме път в бяло, неизследвано поле. Сега по него цъфтят букети от красиви стихове, оживели на сцената. Това е респектираща българска култура.

Енергията ми изгоря без остатък. Доволна съм от себе си.

С мен съпреживяха този следобед д-р Иван Христов, поет, и бъдещият д-р по изкуствознание Теодора Константинова. Чудесни…

 

Advertisements


Leave a comment

Мистичната роза в душата на Роман Кисьов и споделянето на поезията

Премиерата на авторската антология на Роман Кисьов “Мистичната роза” снощи в “Перото” е повод да припомня щедрата атмосфера, в която Роман винаги представя своята поезия.

Текстът е част от дисертационния ми труд  в НБУ

“Сценични реализации на българската поезия 1990 – 2010”,

глава IV Поетът на сцената, IV. 1. Представяне на поетичната книга като шоу.

(снимките са любезно предоставени от автора за целта на изследването)

… В края на 80-те години Роман Кисьов членува в дисидентския литературен „Кръг 39″, като участва активно в неговите четения в столицата и страната, най-известното от които е Голямото поетично четене в 65-та аудитория на СУ „Св. Климент Охридски” през декември 1989 г. По-важни авторски четения и поетично-музикални пърформанси по неговата поезия:
Петият сезон, (живопис, рисунки, поезия), Галерия „Сезони” – София, 1995;
„Сянката на полета”, Музей „Земята и хората” – София, 2000;
„Пилигрим на Светлината”, Софийска градска художествена галерия – София, 2003; Творци на живо, (в рамките на Салона на изкуствата), НДК – София, 2003; „Криптус”, Криптата на Храм-паметник „Св. Александър Невски” – София, 2004; Светлината, (Великденски концерт на Дамска камерна формация „Алтерация” и рецитал по стихове на Роман Кисьов), Ателие-Колекция Светлин Русев – София, 2006; „Гласове”, Столична библиотека – София, 2009.

Характерно качеството на поета е да възприема музикалното изпълнение и да вмъква стиховете, изобразявайки конкретно въздействие върху аудиторията. Третият най-дистанциран, но незаменим компонент в четенията на Роман Кисьов е собственото му творчество на живописец. Забелязано е, че той поставя определена своя картина като особен декор. Поетът застава пред нея, а пред него самия е микрофонът. Личната му естетика изключва каквато и да била агресия, каквито и да било претенции за натрапен наготово синтез. Но той осъзнава, че синтезът се осъществява в рецепциите на зрителя, затова внимателно реди детайлите на интериорните компоненти – слово, визия, музика. Не на последно място – владее собствената си интерпретация. Когато гледаме видеоклипове на единични стихотворения – от представянето на „Гласове”, например – можем да видим реално потвърждение на една основна литературоведска идея: „Литературното произведение се състои от текст и творба.”[1].  Текстът на стихотворението се интерпретира от автора и попада в хармоничната среда на живата музика и пред картина-акцент, носеща заглавие „Мигове вечност”. Не на последно място е ролята на публиката при трансформирането на текста в творба. Тъй като всеки човек става референт на събитието.

15-roman_kissiov-glasove-stolichna_biblioteka-30-09-2009

Интуицията на поета за мястото на представяне на книгата привлича аудиторията.

„Сянката на полета” е с премиера в Националния музей „Земята и хората” (2000). Отново има картина, в три части, със същата идея и заглавие.

02-roman_kissiov-syankata_na_poleta-sofia-24-10-2000

Такова събитие е „Криптус” в криптата на „Св. Ал. Невски”. Тук актьорите Мариус Донкин и Петя Абаджиева подават словото на специфичния ек на пространството, а към публиката са приобщени, като че ли и самите иконични изображения. Атмосферата досъздават и музикантите от група „Епоха” и артформация „Дионисус”.

10-roman_kissiov-kriptus-kriptata-a-nevski-sofia-12-10-2004

В типичното галерийно пространство на СГХГ е представена стихосбирката „Пилигрим на светлината”. В помещението публиката става част от неагресивна символистична инсталация – светлина само от свещи, столове, някои от които обърнати, но с камък във всеки. Това е инсталацията “Тайната вечеря” на известния художник-авангардист от Швеция Васил Симитчиев (избягал на Запад през 60-те и това е първото му представяне в България оттогава)… Инсталацията е единственото визуално произведение в цялата централна зала на партера на СГХГ, в дъното на голото пространство, където Роман Кисьов прави поетичен пърформанс  Изпълнението е съпроводено през цялото време с музика на живо – бас-кларинет Иво Абаджиев и роял Елица Александрова. На премиерата присъства и лично Васил Симитчиев, който през годините многократно е имал съвместни проекти с различни поети в Швеция.

05-roman_kissiov-piligrim_na_svetlinata-sghg-29-05-2003

В “Творци на живо” (от 5 юни 2003) музикантите са няколко – пиано, цигулка, флейта, кларинет, те са част от арт-група “Орфика”. Изпълнени са песните по едноименни стихотворения:  “Миг” – посветено на любимата съпруга на поета Светла, от първата му книга “Вратите на рая” (1995), която влиза по-късно в албума на “Орфика” “Исоти” (2008), музика Нина Иванова, аранжимент Елица Йовчева; и “Раждането на Времето” (от “Пилигрим на Светлината”), авторска композиция на Елица Александрова.

07-roman_kissiov-tvorci_na_zhivo-ndk-05-06-2003

При наблюдението как поетичното слово се превръща в сценично, то в четенето от Роман Кисьов на собствените му творби откриваме реализирано твърдението на Юрген Трабант ( „Към семиологията на литературната творба”):

„Литературният текст се превръща в естетически знак, благодарение на взаимодействието на 3 речеви процеса: 1. Изпълнение (То влага субстанция във формата на изразяване на текста), 2. Четене (субстантивира денотативната форма на съдържание), 3. Интерпретация (субстантивира конотативната форма на съдържание)[2]

Тази схема се реализира едновременно в акта на представяне на поезията на сцената от нейния автор. По принцип тя се реализира и когато актьор интерпретира поезия. Но тъй като по презумпция се приема, че актьорът, въпреки усилието да предаде смисъла, е вече външен носител на текста, по-интересно е да се наблюдава как при различни четения на един и същи текст, самият автор променя смисъла…

[1] Георгиев, Н., „Тревожно литературознание”, С., Просвета, 2006, с. 23.

[2] Цит. по: Христов, Т., „Литературността”, С., Алтера, 2009, с. 98.


Leave a comment

Как написах пиесата, или Микроисторията и казусът “Ан Секстън”

Текстът е част от курсовата ми работа на тема От Микроисторията към Казуса в Н23 June_DDБУ, Департамент Нова българистика, по предмета “Принципи и формиране на литературна култура”, при проф. д-р М. НЕДЕЛЧЕВ

©  Мая КИСЬОВА

 

Теоретична база:

Gerard Genette, Figures (1968 – 1972) Женет, Ж., „Фигури”, С., 2001Структурализъм и лит. критика”;” Поетика и история”;

Карло Гинзбург, микроистория на обикновения човек;

Новое литературное обозрение, „Казус” 1996 Индивидуальное и уникальное в истории”, Бессмертний, Ю.Л. „Что за „Казус?”…”

 

Аугуст Стриндберг твърди, че човекът е в пълна невъзможност да надникне, опознае и разбере друго човешко същество. Това е крайна гледна точка на творец, един от бащите на европейския модернизъм.

В научната област, обаче, човекът-учен, който взима с пинцетата една микроистория, е въоръжен със солидни познания, с инструментариум, който включва както телескопа, така и микроскопа на огромен опит. Лоялността на метода „микроистория” е в предварителното самопризнание на учения, че той не налага върху микроисторията някаква матрица, нито я използва, за да докаже някаква своя хипотеза. Напротив, владеейки както херменевтиката, така и ледения „геометричен разум” на структурализма, изследователят създава уникална микроматрица. Която е неприложима за други микроистории. Кръгът се затваря, когато изследването на микроисторията също се превърне в микроистория – след известно време.

Ще споделя една тройна игра от опита си, в която заемах три различни гледни точки – на изследовател, актриса и драматург към микроисторията на американската поетеса Ан Секстън. Тя не е съвсем обикновен човек – предвид все пак обществената оценка и най-малко наградата „Пулицър” (1967). Но уникалната й история не е широко срещана сред биографиите на поетите. И най-вече заради казуса, който открих и който се превърна в база за създаване на пиесата ми „Милост. Да играеш Ан Секстън” (написана през 2014; отличена с Плакет за драматургия в Национален литературен конкурс “Димитър Димов”, 2016; публикувана в книгата “Две пиеси”, Скалино, 2016)

Веднъж преди 3 години издателката Е. Миразчийска без никакъв повод възкликна: „Ти трябва да играеш Ан Секстън!”. Бях чувала за нея, нищо не бях чела. И полюбопитствах. Не харесах поезията й, стъписа ме суицидността й. Но ме впечатли визията и магнетичната й енергия – в Интернет могат да се видят нейни изпълнения, снимки, клипове. Как се „играе” такова явление? Четеш стиховете и се правиш на луда? Пред публика? Не.

Предусещах, че ще открия нещо около Ан, но трябваше да се докосна до живота й. От Вашингтон ми изпратиха солидната биографична книга „Ан Секстън: Биография” от проф. Даян Мидлбрук. 500 страници на английски език. Самата книга е бестселър, защото е написана  доста увлекателно. Започнах да чета, без никакви планове. И постепенно усетих казуса – защото това беше истински казус в литературния, а и принципно в моралния смисъл. Ан Секстън е с психическо заболяване и има огромно доверие към своя психиатър д-р Мартин Орне. Нейн връстник, той я насочва към поезията като подходящо за нея занимание, за да може да изкаже чувствата си и донякъде да се самолекува. Факт е, че Ан израства като тотален поет, който в последните години от живота си преподава и защитава докторска степен. Но и успява да се самоубие.

Казусът е следният: когато д-р Орне заминава в друг щат и с Ан се разделят, той й предлага да й предостави всички фоно- записи от техните сеанси. Тя отказва, защото счита, че те не са й нужни повече. И заявява, че е по-добре да бъдат  предоставени на науката, за да бъдат полезни. Т.е., няма притеснения от евентуалното разкриване на „лекарската тайна”. Когато проф. Д. Мидлбрук започва да работи по биографичната книга, моли д-р Орне за интервю, което той й отказва. Съгласява се едва след 5 години. И предоставя въпросните записи на изследователката, тъй като те не фигурират в изрично забранения от самата Ан Секстън архив за показ. След публикуването на книгата става скандал и лекарят е обвинен в нарушаване на Хипократовата клетва. Тогава дъщерята на Ан Секстън и изпълнителен директор на литературното й наследство Линда Грей Секстън потвърждава, че процесът на разкриване на записите не е в нарушение на етичната договореност между биографа, лекаря и нея. И колкото й болезнени да са тези спомени за семейството на Ан Секстън, те „трябва да бъдат споделени честно”.

Постепенно в мен възникна идеята за камерна пиеса с 2 действащи лица Ан и Мартин. Анотация: Известен и признат учен, Мартин умира, а там, на предела, го посреща Ан. Започват да си припомнят живота й, докато стигнат до катарзисния момент, в който Мартин й иска прошка, че е предоставил записите от сеансите им на биографа. Ан не се вълнува от подобен казус. Нейното отношение освобождава душата на Мартин от дългогодишното терзание, че е направил нещо изключително нередно и неморално спрямо своята пациентка.

Това е най-сложната игра от целия ми творчески опит досега. Защото трябваше да бъда най-търпеливият и съвестен изследовател, най-интуитивната актриса към темперамента на прототипа, за да си представя как вече създадения персонаж говори, как действа, как върви, как се облича. Да избера думите за репликите. Да избегна клишетата и прекален респект към двете исторически личности. Да направя наистина изкуство – с нужната доза изкуственост – за да кажа нещо 40 години след смъртта на поетесата.

Да, може да се отвори скоба за съпоставка на ползваните в случая методи от литературознанието и театрознанието.  Херменевтиката е паралелна с метода на Станиславски за превъплъщението – когато функционира актьорът в автора. Структурализмът  е сходен с „ефекта на отчуждението” на Брехт – когато драматургът избира речта на персонажа. Още по-дистанциран е изследователят, който на финала е достатъчно далеч и от създаденото (от самия него) драматургично произведение, за да е в състояние да каже какво и защо е направил.

Не е случайно, че много време след като излязох  от арт-аферата си по тази пиеса, чета – благодарение насоките на проф. М. Неделчев – напомнянето на Клод-Леви Строс, че той самият приема и двата подхода – херменевтичния и структуралисткия – вижда взаимното им допълване, но „с уговорката, че тези два езика никога няма да се говорят едновременно”1.

В този смисъл Жерар Женет е прав, когато всява ред в тези безкрайни игри на понятия: „За литературната история значеща е еволюцията на функциите, а не тази на елементите. Познаването на синхронните отношения по необходимост предхожда това на процесите.” И оказва почит на руските формалисти, които, според него, са първите, които фиксират „прехода от понятието „похват” към понятието „функция” 2. В тази своя лекция „Поетика и история” авторът напомня на изследователя една полезна яснота в назоваването на историята по принцип: „история на литературата”, „литературна история”, „биографична литературна история”, „социална литературна история”, „история на литературата в себе си” и т.н.

1 Женет, Ж., „Фигури”, С., изд. „Фигура”, 2001, „Структурализъм и литературна критика”, стр. 80 

2 Женет, Ж., „Фигури”, С., изд. „Фигура”, 2001, „Поетика и история”, стр. 248  


Leave a comment

27 March World Theatre Day. Safety Pins

Safety Pins

From the directors notes “Safety pins,” October 1, 2010:

“The script is ready. 105 haiku. For the first time I’m working with an author whose text becomes to spectacle. Will the performer feel how the scene accept a poetry? What is the difference between single event and spectacle that play for years? Can will the priesthood actor to tame a vanity? … There is no sense of these issues. Love is defenseless. And this is her strength. My psychophysics will fall in many NEO – three languages; personage which is reborn; frustrations that have to be transformed; multimedia prepared from two real professionals Valentina and Raphail; the music of Petar; screenplay eastern model, someone who plays a doll, and that person is me … This day is celebrated poetry and music . Good point to start. I am theater-receiver-quality new art that will appear with the same title – “Safety pins.” The idea is so strong that I surely will play and unfold the beauty of this show until the end of my life .. . ”

Из режисьорските бележки на “Безопасни игли”, 1 октомври 2010:

“Сценарият е готов. 105 хайку. За пръв път работя с автор, чийто текст влиза в спектакъл. Ще усети ли пърформърът как сцената приема поезията? Каква е разликата между еднократното събитие пред публика и спектакъла, който се играе години? В състояние ли е жречеството на актьора да опитоми суетата?… Няма смисъл от тези въпроси. Любовта е беззащитна. И в това е силата й. Психофизиката ми на актриса ще попадне в много NEO – три езика; персонаж, който се преражда; фрустрации, които трябва да бъдат трансформирани; визия, за която работят още двама яки професионалисти Валя и Рафаил; музиката на Петър; сценарий от категории по източен образец; човек, който играе кукла, и този човек съм аз… В този ден се честват поезията и музиката. Добро съвпадение за начало. Аз съм театърът-приемник-качествено новото изкуство, което ще се появи със същото заглавие “Безопасни игли”. Зарядът е толкова силен, че сигурно ще играя и развивам красотата на този спектакъл до края на живота си…”

Зимата си отива :)

Leave a comment

freedom_1456396229648

Днес приключиха изпитите ми в НБУ. Изтече една невероятно интензивна и дисциплинирана учебна година, предстои ми атестация и защити на дисертационния труд “СЦЕНИЧНИ РЕАЛИЗАЦИИ на БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ 1990 – 2010”. Поздравявам се, че издържах аскетичното, на моменти маниакално трудното ежедневие и ритъм. “Преобърнах” десетки артефакти, контактувах с много поети, събирах фотоархив към труда. “Плувах” в изненадващи научни потоци и доказах хипотезата си.
БЛАГОДАРЯ на преподавателите си от Департамент “Нова българистика”, които ми повярваха и прецениха за авангардно полезно да се съчетаят в моя труд литературознание и театрознание. Аристократичните учители обновиха и допълниха инструментариума ми.
И въпреки остракизма, който един учен малко или много понася понякога, вярвам, че НАЙ-ПОСЛЕ ще си намеря подходящото работно място, където ще реализирам всичкото духовно съкровище, което натрупах.
Знаете ли какво е “DOCTOR”? Лекуваш всичкия материал, с който работиш. И когато приключиш с PhD Thesis – да успееш да излекуваш и самия себе си. Това е.


Leave a comment

Юлия Огнянова – опит за портрет

ТЕАТЪРЪТ Е ВЕЧНО ПЛАМТЯЩ ОГЪН. В него изгарят много съдби, много таланти, но не за да се превърнат в пепел, а да осветяват пътя му напред.” – казва преди четири години голямата  режисьорка Юлия Огнянова на 27 март – Международния ден на театъра, в  интервю по повод своя спектакъл  “Пожари” по идея на Далтон Трюмбо. Благодарение на нея, тази безпощадна в разкриването на сложната човешка природа история, оживяла във филм на Спилбърг, се играе и на българска сцена.

ВИЗИТКА. Родена е в морската столица на България – Варна. Сама определя, че в живота ú има “три важни пристанища – Бургас, София и Смолян”. Носител на най-високото държавно отличие – орден “Стара планина”(2005г.) и на най-престижната българска театрална награда “Аскеер”(1998г.) за цялостно творчество. Завършва театрознание във ВГИК – Москва (1953г.). Преподава  режисура във Франция и Италия. Води клас по режисура за куклен театър във ВИТИЗ”Кр.Сарафов”.  Хрониката на нейните спектакли разкрива невероятен мащаб на творческия интерес: от Брехтовата “Майка Кураж” към “Антигона” на Жан Ануи, през “Госпожата на господин търговецът на сирене” от писателя-дисидент Георги Марков, достигайки до множеството драматизации на български и европейски класици – Йордан Йовков, Димитър Талев, П.Р. Славейков; “Процесът” от Франц Кафка. И непрекъснато връщане „в пролуките” към психологическата драма на Лилиан Хелман, Агата Кристи, Марша Норман, Блага Димитрова, Юджин О`Нийл.

Този опит за портрет на Юлия Огнянова е отговор на любезната покана на латвийското издание “Тeatra Vestnesis”. Проявление на дългогодишната духовна връзка на режисьорката с Драматичния театър в Рига. През 1969 година тя поставя там “Хоро” от Антон Страшимиров в рамките на Фестивала на българската драма.

“Деля живота си на “преди” и “след” срещата с Юлия Огнянова” – казва “нейната” актриса Емилия Ованесян, също носителка на “Аскеер “,  – “тя се занимава не само с актьора, който трябва да изпълни нещо, но бърка някъде дълбоко в твоите лични нравствени устои и задължително трябва да промени нещо в тебе.” 

Когато предстои среща с личност от ранга на Юлия Огнянова, предварителната подготовка е  истински празник. Архивът, спомените на творци, работили с нея, са много, много искрени и пълни с неподправена благодарност.    Изпитва неудобство, когато трябва да изтъква себе си, да обяснява. Нейните спектакли, успехите на учениците,  посланията – те съществуват във времето, и който е трябвало да ги види, ги е видял, който е трябвало да повярва, е повярвал.

“За славата съм мислила винаги с повече хумор и самоирония. Не можеш едновременно да се стремиш към слава, и да работиш добре. Това отнема от енергията на даването. Истинският човек се стреми да дава все повече и повече.”

От години режисьорката е ограничила публичните си изяви до минимум. В телефонните разговори преди срещата ни ми дава да разбера, че не желае да участва в правенето на клиширан хвалебствен материал за Юлия Огнянова.

“… Огнянов беше прозвище на баща ми, който е искал да има син, но съм дошла аз – не по-малко темпераментна и дива. Името се е оказало подходящо  за моята натура…”

Не знам коя първа ме посреща на вратата – режисьорката, педагогът или дамата Юлия Огнянова. Тя държи в ръце изящната фамилна снимка на РОДИТЕЛИТЕ си. Докато говори за тях, остава права. Сяда успокоена едва когато е възкресила спомени от своето детство и младост, които с почти математическа точност трябва да  докажат, че тя няма никаква заслуга, ако днес другите я намират за ценен човек:

Ю.О. Какво е било това търпение, тази деликатност, тази любов…Като малка, аз говорех високо, когато се разпалвах на дадена тема. Връщах се в къщи с пръски кал по гърба, защото обичах да тичам силно и с разперени ръце – за да образувам вятър… Бях единствено дете и жадувах за другарчета. Инстинктът ми за общност, да бъдат около мен повече тези, които се обичат, да сме заедно, отиваше в друга крайност. “Юлче, недей така…” – ми правеше забележка мама. Защото съм прегръщала много силно децата…

 Когато близките вече ги няма, тогава идват незададените въпроси. Затова може би човек си спомня все повече случки и детайли – и в тях по-късно намира отговорите.

Ю.О. Моите родители никога не са проявявали към мен насилие, никога не съм имала пряк показалец, който да ми препоръчва … Татко ще сложи ръка на рамото ми и ще ми го каже приятелски: ”В нашето семейство – един тон по-ниско…” – какво нещо… И в училище – в Първа девическа гимназия –  също не са упражнявали над мен педагогически натиск.  Винаги съм била спонтанна. Никога не съм боравила с нищо скрито. Това го видя  учителката ми по химия, която веднъж ми каза в пряк текст: ”Огнянова, Огнянова, на челото ви е написано че вие не можете да излъжете. Никога не се опитвайте …” Ако търсим в гените нещо – тя отново гледа фамилната снимка – От майка си наследих вкуса, или по-скоро чувствителността към формата,  взискателността към дребните неща. Финеса, който не притежавам… Например за мен е от изключителна важност коя чашка при какъв случай ще извадя – някои го намират за буржоазна деформация.  Тези картини – подаръци от приятели – ще постоят няколко месеца, докато намеря точното им място в стаята…

Но нищо не е едностранчиво в този живот. Едновременно с това бях и стеснително дете. Особено когато ми мереха нови обувки и когато после се оказваше, че ми стискат… Не съм се и опитвала да кажа защо…

 Днес от позицията на житейския и педагогическия опит, тя формулира “механизма” на свободата:  “Можеш да бъдеш свободен само ако бъдеш независим. Независим от желанието да бъдеш винаги пръв, от  желанието да получаваш признание, да бъдеш изтъкван… Нищо от тези амбиции не е подхранвало семейството ми. И до ден днешен се чувствам свободна.”

Видно е, че когато се прави опит за портрет на истинска личност, самата тя в значителна степен определя техниката, която ще се използва. Юлия Огнянова предпочита да се концентрира върху потока на мисълта си, затова просто включвам диктофона. А после… срещата, която трябваше да трае около час, продължи повече от пет, касетите ми свършиха, не усетих кога се е стъмнило, а разговорът продължаваше – толкова увлекателен, че очите не се нуждаеха от светлината на лампата … Сега, когато пред мен са десетките дешифрирани страници, виждам, че тя като че ли е знаела какви са предварително подготвените ми въпроси (не ги зададох пряко, за да не я прекъсвам), и не е пропуснала нито един. И на още толкова незададени е отговорила… Нередактираният текст, с многоточията, дъха, скоковете във времето  – като хвърлени в небесното пространство звезди…  Не се подчинява на някакви правила или схеми. Затова, с нейно позволение,  ще оставя да ме води нейната игрова антилогика, а не толкова  знанията  по композиция.

Ю.О. Започнах да се вглеждам в работата си, когато ме поканиха да водя кукления режисьорски клас във ВИТИЗ, за да извлека педагогическия си опит. Оказа се, че много отдавна съм открила нещата. Още когато съм писала дипломната си работа във ВГИК – “За работата на режисьора в светлината на Павловото учение”. Днес това ми звучи претенциозно, но тогава ми се струваше, че е точно така. И учението на Павлов за условните рефлекси ми дойде като подарък от науката. Аз разбирах системата на Станиславски, но бях против да се издига в култ и превръща в задължителен един-единствен художествен метод, един творец. Тъй наречените азбучни истини не винаги са най-доброто. От една страна всяка цивилизация иска да ги остави на следващото поколение. Но от друга – няма как да се избегне уравниловката, до която довеждат. Образецът повишава само средното ниво. Но за сметка на тази полза – подтиска талантливите. И след това са им необходими  години, за да се освободят от влиянието на учителя. Немирович-Данченко, например (на база стенограмите от репетициите му), не започва от физическите действия на образа,  а от зърното на образа, на спектакъла. Това  за мене, без още да знам, че ще бъда режисьор, беше много по-приемливо (докато Станиславски започва от външното към вътрешното). И си написах така дипломната работа. Там имахме свободата. Защото всичките ни професори бяха такива. За подобни свободомислия в другите институти са пращали в концлагер… Днес много мои колеги пишат за това в спомените си – ето, Наташа Кримова. Никой  не ме спря. За много неща знаех, че са ерес. Но природата ми е такава – първо действам, после мисля.  Готова бях и да понеса последиците, за които не винаги съм била наясно. Беше съвършено нов подход – между наука и изкуство…

Впечатленията от обстановката, атмосферата в нейния дом са от особено значение. Тя работи на внушителното бюро на баща си, отсреща е фамилният бюфет, а току-що полученият подарък от Русия – албум за историята на Чеховата “Вишнева градина” през погледа на най-големите европейски режисьори, идва съвсем на място. И двете, без да говорим за това, сме се сетили за знаменития монолог на Гаев. Той хармонира с потока на търсенето на един генезис, на нещо, което остава във времето, и ще живее, докато нечия памет се нуждае от него. В атмосферата се вписват и упражненията на пиано, които идват от съседите – типично по режисьорски. Но това не продължава дълго. Защото животът не е така стерилен и подреден. И защото домакинята престава да „чува” пианото и насочва веднага вниманието ми в коренно противоположна посока – към артистичната масичка. Ако човек знае каква творческа задача си е поставила в момента, ще разбере, че нито една книга или репродукция не е случайно тук. Работното ù място е наистина интимно пространство…

От РИГА са поискали Юлия Огнянова да напише спомени за работата си в театъра – предстои издаването на историческа книга. Нямам търпение да узная как през 1969 година там е бил посрещнат този много суров и типично български материал – романът “Хоро” на Антон Страшимиров.

Ю.О. Как го възприеха – те си знаят. Питайте тези, които сега пишат книга за театъра в Рига. За мое съжаление, той се разтури. Беше един от седемте най-добри. А аз им показах 5 странички – сценария на “Хоро”. И те не знаеха как да ме възприемат. Идвах от България – най-вярната, най-преданата страна. Те така гледаха на мен в началото – очакваше се, че съм праволинеен човек… Много харесаха “Хоро”. Бяха слисани, но го харесаха. И техните теоретици се чудеха как да назоват някои неща, немите сцени…

Що се отнася до СЦЕНАРИЯ – така тя нарича словесния материал, който  подготвя за всяко бъдещо представление –  като правило той има аморфна структура.  А майсторството се състои в това как точно ще се приложи принципът на монтажа. Защото ситуирането на дадена сцена  тук или там – самият избор променя гледната точка.

Категоричен е  РЕЖИСЬОРСКИЯТ ДЕБЮТ на Юлия Огнянова. Тя е един от четиримата режисьори (заедно с Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов), които работят в Бургас през периода 1957 – 1960 година и оказват решаващо влияние върху театралните процеси в България. (Тази творческа група съществува по едно и също време със студия “Съвременник” в Москва, с “Планшоновата група” във Франция, с Пражкия Чинохерни клуб и др.) Непримирими срещу конюнктурата, те правят спектакли, провеждайки Брехтовия принцип, основан на “ефекта на отчуждението”. Съвременниците помнят “фанатичния брехтовизъм” на Юлия Огнянова в нейната “Майка Кураж”. Трупата е наричала своя театър “АБ” – абревиатура, която има повече от едно значения. От една страна това са инициалите на голямата българска актриса Адриана Будевска – патрон на театъра  а от друга – първите две букви на славянската азбука, чието съчетание  символизира  новото начало. Към режисьорската група постепенно се ориентират най-прогресивните млади драматурзи от страната, предлагайки тук своите текстове. В Бургас  четиримата се подписват заедно под определени постановки. А Юлия въвежда стила на “липсата на художествени съвети”. Сравнението между младите режисьори, вълненията от съревнованието, възможното изравняване –  са вредни, загуба на ценно творческо време.

Ю.О. Имам много малко неща у себе си, които харесвам. Нямам завист, мога да видя най-хубавото от работата на колегата си. Виждам дори повече, отколкото… Например “Господин Пунтила и неговият слуга Мати” на Брехт, постановка на Леон Даниел. Бях десет дни в такава възбуда – не мога да си гледам моята работа. Когото срещна, вместо “Добър ден” или „Здравей”, казвах, гледал ли си “Пунтила…” на Леон… Случвало се е Леон, с присъщия му „тънък хумор”, да казва, че не е  вложил съзнателно това, което Юлия е видяла в постановката му, но няма нищо против да го има…Това мое качество идва от силния ми инстинкт за общност. Всяко нещо, което може да ме сближи с другия,  съм способна да го видя, да го оценя и да го прегърна.

Защо е така силно изразен при нея този инстинкт? Анализирайки, тя стига до темата за страданието. Много млада, Юлия претърпява тежка катастрофа, чиито последствия  често водят до болнично лечение. Там, където хората отведнъж стават по-специално близки и си споделят съкровени неща, които в нормални обстоятелства се премълчават,  е започнало  по-дълбокото изучаване на човешката психика.

Ю.О. …Щяха да ми слагат изкуствени стави. Бяха ме предупредили, че до две години ставите ми ще се втвърдят и ще ме изправят от главата – няма да мога да сядам… Но при мен все така се случва – нещо да науча – случайно. На този свят има някаква сила и нещата надали се случват случайно… Така научих за метода на лечебното гладуване. Приложих го и… предотвратих калцирането на ставите… Убедена съм, че човешките възможности са неограничени… 6 месеца кръвното ми налягане варираше, правех кръвоизливи в главния мозък – като пишех, буквите от следващата дума идваха в предишната…И пак приложих този метод… Когато отново трябваше да ме видят на скенер,  лекарят излезе усмихнат и каза: ”Как е възможно?…И помен няма от множеството микроинсулти и микроинфаркти!…” И беше толкова щастлив. Аз му казвам: ”Докторе, аз продължавам да пиша.”, а той казва: ”Това е най-хубавото! Защото има заблуда, че почивката е бездействието. Мозъкът е създаден да си почива от смяна на дразнителите. А не като не работи. Той е създаден денонощно да се труди.

Тук отваряме темата за децата, които – доказано е – използват 10 % от мозъка си, за разлика от възрастните, които използват 5 %. Но това продължава само до 12-годишна възраст. Защото след това идва “дресурата” – както Юлия Огнянова нарича общоприетите начини за възпитание:

Ю.О. Ние учим децата мисленето им да е логично, поведението им да е логично, но тази логика е придобитата логика, която господства в обществото. Тя се изменя в различните общества… Като педагог винаги съм бягала от това. Още повече, че аз не съм изтърпяла никаква дресура. Над мен не е проявено никакво насилие. Като си представя само деликатното чувство на майка ми, когато аз влетях в къщи и попитах кога се връща татко, за да му кажа, че ще се омъжвам … тя си пое дъх и се постесни да ме попита “За кого?”…  Тази логика, на която ни обучават, тя е свръхелементарна. Тънкостите в живота изискват деликатност. И  науката ,  и  изкуството са ме убедили в това.  Големите тънкости – и в живота, и в изкуството – са трудно достижимо нещо…

 След Бургас, когато групата на четиримата е разтурена, Юлия не получава работа дълго време. Поставя и работи като педагог в чужбина. Така минават 9 години. С тези три изречения тя изчерпва времето, в което е живяла трудно и е била низвергната в родината си. Не е в стила ù. Не дава възможност на минорните настроения да я завладеят. Бързо намира изход –  КУКЛИТЕ. И отново детето в нея светва. Радостта от собствените открития. Както сама казва, не е куклар, не е учила това, и слава Богу. Защото знанието понякога е опасно. Води ни към познати пътища. Разбира се, тук говорим за изкуство. За свободното от всякакви постулати въображение. Кукленият театър за възрастни се оказва подходящата територия, в която Юлия Огнянова поставя “История на войника”(художник Иван Кирков)  и “Петрушка”(художник Димитър Киров).

Ю.О. Чух Стравински и предложих да го поставя. Седим  в салона целия състав и слушаме “Петрушка”. Аз – най-отзад, за да следя впечатлението им. Там има два почти еднакви цигулкови мотива. Първият път Петрушка свири в своето село, преди да отиде на война. А вторият път – след като се е върнал, но вече е продал душата си на дявола. И те казват: ”Ах, колко жалко,  не може да стане – какво ще прави куклата на два пъти по две минути с цигулката – това е противокуклено!”. Даже употребиха думата “противопоказано”. Аз от силно желание се хванах като удавник за сламка за въображението си, и измислих решението в момента: ”Защо да е противопоказано? Той с първата цигулка е истинският, преди да отиде на война. Тогава на сцената ще изобразя детския му свят – панаирите, цветята, листата, пролетта, есента, захарните петленца, кончетата… А след като си е продал душата на дявола, пред очите на зрителя този свят ще се разпадне. Красотата ще умре фактически, защото старата му душа вече не е същата. Дори собствената му майка не го познава.”. Те се зарадваха,  тъй като също харесваха  Стравински, чуха се тук-там ръкопляскания.  И аз го поставих. И то мина. В “глухата линия”.

Тя знае, че за да ù разрешат да поставя, е трябвало “да” от ЦК на БКП – дори и за “глухата линия” . На „Петрушка” идва тогавашният министър на външните работи Владимир Башев, с когото преди са работили в Комитета за изкуство и култура. Този човек е дал възможност на Бургаската група да съществува навремето, и винаги, тихомълком, е насърчавал тяхното поведение.

През 1984 година е публикуван нейният текст “Дядо Славейкови бивалици-небивалици” – театрална клоунада по публицистичните произведения на Петко Рачов Славейков. Като мотивация Юлия Огнянова изтъква “Непримиримостта към слабостите на българина в условията на придобитата свобода” (визира се времето непосредствено след освобождението на България от турско робство – последните десетилетия на ХІХв.). Този сценарий би могъл да се прочете актуално и днес, когато България мъчително трасира своя път към формирането на посткомунистическо гражданско общество. Тогава за пръв път режисьорката публикува бележки, в които прозира нейната ПЕДАГОГИЧЕСКА ПЛАТФОРМА. Защото това е времето, когато тя води режисьорски клас – кукли във ВИТИЗ “Кр.Сарафов”. Не отрича научния подход, напротив. Но оставя терминологията на науката за себе си, като ръководител. Изпитва тежестта на научното познание през цялото време сама. Не става щатен преподавател. Знае, че носи огромен риск. Днес осъзнава, че предложението да поеме клас идва, когато тя самата е била вече готова да го направи.

Ю.О. Когато ми се обадиха по телефона и ме попитаха дали искам да взема режисьорски клас, в тези няколко минути в главата ми нахлу всичкото знание и опит, които имах до този момент,  и се прегрупира в някакво желание да започна. Тъй като не бях присъствала на приемния изпит, аз поисках, преди да дам съгласието си, да прочета писмените им работи. Тайничко  мислех дано  ми харесат. За да тръгна с тях не по утъпкания път – да научат занаята как се прави представление, а да събудя творческото начало у всеки един. Този процес е в най-тясна връзка с интуицията, която ползва вродените знания, като ги комбинира с придобитите. За мен най-вярното е подаденото от интуицията – то отговаря на нашата индивидуалност.   Какви са механизмите, къде в подсъзнанието се намира тази лаборатория в отделния човек, аз не знам.  Но интуицията за мен винаги стои над логическото мислене. Доверих се изцяло на лабораторния метод.  Прескачайки периода за усвояване на азбучните истини, направихме скок във „висшата математика” на театралния език. Занимавахме се с целостта на театралния спектакъл като синтез, единство между изразни средства, взети от другите изкуства – музика, изобразително изкуство, пластика. Развивайки на първо място усета, след това знанието.

 Юлия Огнянова разграничава  педагога-творец от педагога-учен, отново изхождайки от собствената си индивидуалност. Тя винаги обявява целта в самото начало. Не иска от студентите да направят перфектен режисьорски план и после да му робуват, да го гонят до реализация на представление. Тя ги учи да откриват огнището на доминантата около кръга проблеми, създаващи спектакъла. През призмата на доминнтата всички възприятия са различни. В това се състои предварителният анализ до разпределението на ролите.

Ю.О. Изкуството се нуждае от неизвестни, от изненади.  Правехме МНОГОВАРИАНТНИ РЕШЕНИЯ на една и съща творческа задача.  За младите е важно да се научат да имат своята ГЛЕДНА ТОЧКА. И да знаят, че промяната ù може да стане причина дори жанрът да се измени. Позволено е връщане, корекция и преобръщане на целия спектакъл. Многовариантния начин на мислене не се отнася единствено до режисьора, той възпитава и актьор-импровизатор…  Не обичах да използвам термини, въпреки, че съм завършила теоретичен факултет. Ако студентът борави с добре заучени абстрактни понятия, аз никога не съм сигурна какво има предвид, дали ги е разбрал напълно. А аз искам студентът да ми е прозрачен, да проникна в мислите му, всичко. За да знам как да подходя към него. Думата “идея” дори употребявах не в смисъл идея на спектакъла, а нещо, което ти хрумва… Да си призная, има нещичко, което си харесвам – аз, която считам естетическото и нравственото единство за задължителни за всеки спектакъл, в продължение на 5 години курс, не съм говорила никога за морал. Успокояваше ме мисълта, че никога не биха могли да открият в поведението ми разлика между думите и делата ми…

Искам да спомена нашите понеделници в моя дом, където се отдавахме с тънкостите. На откриване на формата, трансформирането на реалния образ в художествен, взаимовръзката между цялото и съставящите го части. Значението и на най-незначителния проблем за цялото…

Разговорите продължават цял ден, тя им приготвя храна…  До ден днешен те се обръщат към нея на “Вие”. Така са предпочели, въпреки, че са имали право на избор… И тук е мястото да извадим от студентското “трето лице” тези творци. Защото това са имена в съвременния европейски театър – Александър Морфов, Стефан Москов, Иван Пантелеев, Катя Петрова, Гергана Тодева,  техните актьори Мая Новоселска, Кръстю Лафазанов, Мария Сапунджиева, и всички, които през годините са се завихрили около учениците на Юлия Огнянова. За нея е важно как общуват помежду си. Дали изпитват радост от това, че са заедно. Тя издига в култ работата в екип и казва, че никога не е ползвала индивидуални часове. Дори масите, на които са работили във ВИТИЗ, са били съединени… Тя държи на абсолютната искреност на творческия диалог. Всеки да говори само това, което мисли, за да не загубят доверие помежду си.

Ю.О. Ако той научи истината от друг, ти за него не си вече човекът, на който може да има доверие. А така – може за малко да ти стане враг, но той ще ти има доверие. Когато имаш какво професионално да кажеш, направи го деликатно, не го иронизирай … Видиш ли, че не си прав, ако нещо се разколебаеш, не се страхувай да го признаеш на глас. Дай заден ходJ Полезно е, че се явяват корекции, факти – хората са различни…

Юлия Огнянова насърчава съвместната работа. Това е рядко явление и заслужава да съществува. Така например Теди Москов и Леонард Капон по време на цялото си следване работят заедно. Те тръгват заедно още по време на кандидатстудентските изпити.

Ю.О. Наблюдавах как работят с куклите. Не говорят. Единият сложи едното око, другият сложи другото, малко надолу, направи някакво разместване… Радвах им се… Това във ВИТИЗ е забранено, защото трябва все пак да се знае авторството…  Преди да влязат на изпит, аз предупредих комисията… колегите се погледнаха, и не знам кой каза: ”Ами да влязат Кирил и Методий.”…  и двамата влязоха като Бобчински и Добчински – заедно така… И когато идваше изпит, правеха по два спектакъла – за да не излиза, че насърчаваме мързела си.

Чувството за хумор и самоиронията в отношенията, са най-голямото благо, което може да притежава бъдещият режисьор. Според Юлия всеки има такова чувство, а ако изглежда, че то липсва,  причината е, че просто човекът не знае, че го има. И трябва само лекичко да му се помогне – да си го открие и да го развие. Излишно е да се казва, че учениците продължават да я търсят. Има още и още духовни пътеки, които ги вълнуват, всеки се интересува за другия, помагат си.

Ю.О. Ние не сме свикнали да говорим сериозно. Особено с Теди, у когото това чувство е вродено, имаше го и преди срещата с мен, Сашо го нямаше толкова силно. Сега идва Теди и споменава уж между другото, че си е гледал снимки от репетициите (прави Чехов в Народния театър в София): “Записал съм някои неща от репетициите и ще ви ги покажа.” След малко: “Гледам ги, и не знам дали да ви ги покажа.” И накрая: “Отде да знам – Вие като сте с куклено мислене, дали ще разберете това, което аз правя с Чехов…

Юлия Огнянова говори увлекателно, обагрено, отваря скоби, иронизира – като че ли разказва приказка. Тя откроява важните моменти от живота си, но някак си не е привързана към тях – качество на големите философи и мистици. Думата “играе” не е подходяща за режисьор. Тя през цялото време държи активен в по-голяма или по-малка степен своя основен герой. КЛОУНЪТ. По време на разговора ни имах чувството, че тя отваря и затваря вълшебна кутийка, от която наднича червеният му нос, и че той е лакмус на цялата нейна история. Истински герой. Никога не съди,  не порицава,  не заплашва.

Ю.О. Клоунът е откритието на Средновековието. Той е дете на обикновения неграмотен народ, който е разбрал какво му е липсвало – чистотата, безкомпромисността…Събрал ги е в едно човешко същество, довел ги е до абсурд и ги е… изиграл. Като глупака. И това се случва навсякъде по света в народните приказки. Глупаците са най-добрите и най-работливите. Клоунадата тръгва от Италия… Клоунът носи дефицитни за човека качества –  безкористен, добродушен, наивен, непрактичен до абсурдност. Той никога не знае за какво се употребяват предметите около него. И може да поиска да облече един кюнец – вместо ръкав, например…или един обръч… Клоунът е  дете, съхранило чистотата, този вроден инстинкт за общност, за безконфликтност, неприспособимост… Децата се раждат с него. Те не познават околния свят, а инстинктът за приспособяване ги води всичко да слагат в устата, например – да видят какво е, дали се яде, да допълзят до него. Тук отварям скоба – природата е създала 7 механизма на пълзене! А клоунът е точно това любознателно, непораснало дете, което понякога се отчайва, че не успява, набърчва си устничките така, но при първото ново нещо е готов да го разузнае..

Може да се каже, че аз съм провела с моите студенти курс по клоунада така, както аз искам да я разбирам…

Днес, години след завършването си, след десетки успешни представления, режисьорите са отправили сериозна молба към Юлия Огнянова. Съзнавайки ценността на подхода, начина на обучение, те искат тя да обобщи на теоретично ниво своята методология: “Аз обещах на студентите си и сега го правя. И доста време това ме занимава.”

В историята на всеки национален театър могат да се откроят емблематични  заглавия, които се появяват в точното историческо време и се превръщат в събития. През последните години на ХХ век  за българския театър такъв бе спектакълът “Забравените от небето” от Екатерина Томова, реализиран в Родопския драматичен театър – Смолян, режисьор Юлия Огнянова. През 1995г. той получи всички фестивални награди и бе представен пред най-широката публика в страната. Един цитат от спектакъла: “Човек не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си…”.

Директорът на Родопския драматичен театър  актьорът Кръстьо Кръстев  определя Юлия като майка на театъра: “Изключителен човек, чиито начин на живот е пример, а дали не е и проявление на самото изкуство…” . Театърът  е в очакване на нейния нов проект – една “среща” на най-хубавите женски образи от българската литература. Тъй като е в репетиционен период, тя не говори много. Само ни подарява описанието на сцената: “Бяло дърво, силуетът му е профил – май женски… и картини. На най-добрите ни майстори. “ … И отново се оживява: “Там работя с шест деца – при други хора са учили. И им казвам: “Има едни животинки по Дискъвъри, дето излизат, едни такива, гледат, ама много симпатични! И като видят опасност – моментално изчезват! Те са ми любимите.” И те казват: ”И на нас са ни любимите!”. И така, докато си говорим, обработих текста с тях – направих ги съавтори… Да ги видя накъде теглят, да ги подбутвам, да ги шляпна, да ги пощипна, и да върви! Да им видя творческото начало и, разбира се, формата. Да видят езика на изкуството. Връзката между езиковите средства на отделните изкуства. И те знаят, че ние го създаваме по време на репетициите. Щото пък този език, когато е без думи, той може да внесе вътре в спектакъла каквато мисъл искаме. Стига да я имаме в главата си.”

 В театъра времето е различно от астрономическото. Режисьорският часовник на Юлия Огнянова е отмерил продължителността на едно представление. На тръгване ми подарява шоколад и ми показва прекрасен сецесионов колаж – изящни силуети на листа и треви върху ретро-фотография на актрисата Катя Паскалева. Под уличните лампи се сетих за пропуснат интересен въпрос Беше казала в едно интервю, че мечтае за “театър без режисьор”. Какво е имала предвид? Връщане към  древна схема – актьор-автор-жрец? Сигурно е нещо свързано с индивидуалността… И отново прозвучава гласът ù:

“Не мога да кажа, че по рождение съм призвана да се занимавам с театър. Науката ме е привличала не по-малко. Години наред. Природата е създала от мен един консуматор – да ù се любувам на чудесата. И в науката, и в изкуството. Когато го осъзнах, признавам, това доста ме опечали. А аз рядко клюмвам…”

 Някой беше казал : „Колкото по-дълбоко, толкова по-леко”. Така оставям този портрет. С гениалната незавършеност на четката, която се движи за секунди, във вечната гонитба на съвършения калиграфски знак.

         14 август 2005