maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

“Театър от пясък” в книжарниците

Повече от приятно е при случайна разходка да видиш книгата си, сложена на видимо място с любов от книжарите. Премиерите все още предстоят, но нетърпеливите и жадни за театър читатели, могат да я купят много лесно и бързо от сайта на ИК “Изток Запад”, както и в “Книгомания”, “Сиела”, “Български книжици”, “Хеликон” и, разбира се, в книжарницата на НАТФИЗ.ST_Knigomania ST_CielaST_BgKnijici


Leave a comment

Великденският финал на романа “Виж какво”

Easter 202042. КАКВО ВИЖДАМ – отхлупи тенджерата Цветанка. Вътре вряха с всичка сила 5 яйца. Малката изключи бързо котлона, и вдигна тенджерата за дръжките с кухненската кърпа, за да намали клокоченето, вследствие на което се оказа, че почти всяко яйце беше се напукало предварително и не беше годно за боец, а само за безславна гарнитура на зелена салата. След като внимателно изля врялата вода в мивката – само с едно-две пръскания по бедрата и подскоци назад – все пак успя да охлади яйцата под студената струя. Нямаше време да ги чака да изстинат сами. Както и предполагаше, четирите оставаха за директна консумация. Петото трябваше да оцвети, за да придобие авторитет на боец. Нямаше никаква представа как се прави това, досега никога не се беше спирала пред сергиите с бои за яйца. Не, и този път няма да се предаде. Събра лаковете за нокти от рафтчетата – нейните и на съквартирантката – имаше поне пет цвята! И се съсредоточи да нашари яйцето в меридиани – жълт, червен, син – да, много беше модерно да си секретарка със сини и жълти нокти, които попълват счетоводни таблици. Телефонът звънна в мига, в който остави яйцето да съхне.

  • Ще те чакам на Орлов мост, грабвай бореца и тръгвай! – разпореди

Васил.

Семейството на зеленоокия живееше в просторен апартамент на една от преките на „Иван Асен”. Родителите му не бяха придирчиви към мебелировката, предпочитаха да влагат средства в съвместни пътувания и курорти. Стаята на Васил беше чиста и светла, по стените висяха скици на сценичните схеми, които си беше представял. Майка му, която много насърчаваше сина си да стане режисьор, беше сложила завеси, оформени като на театрална сцена. Беше търсила специално албуми, за да види как са изглеждали пискюлите на първата завеса в Народния театър. И направи подобни за атмосферата на сина си. Васил нямаше търпение да изпробва въздействието на кадрите върху един съвсем далечен от професията му зрител. Още повече момиче, което не се знае дали разбира от трагедия на женски ренесансови персонажи.

Малката слезе от автобуса и засмяно показа на Васил своето тежко лакирано яйце.

  • Като броненосец си го направила! Браво!  Е, като нашариха яйца и извиха козунаци, гарнирани с поредните меса и алкохол в чест на Божия син, който изкупва именно техните грехове – станаха ли хората по-добри?… Поне за пореден път изразиха желание, което спира до трапезата. – Цветанка инстинктивно усеща, че интелигентните хора се въздържат от смесване с тълпата и масовите народни веселия.

Зеленоокият хареса връщането към тази тема. Отведнъж се сети за пицарията и своя единствен сутрешен клиент. И докато вървяха по тротоара, разказа на малката за него.

  • Мисля, че съм виждал поне един човек, на когото вярвам, че е добър.

Не го познавам, не съм разговарял с него никога. Но по интуиция знам, че е добър. Ходя много рано сутрин да работя в една пицария в „Люлин”. За да изучавам живота и хората. Всяка сутрин идва един мъж за кафе – явно работи нощем и пиенето на кафе не е за ободряване, а за посрещане на утрото, преди почивката. Поднасям му вестник, чете го открай докрай, но не винаги вниманието му е там. Когато е напрегнат, вади от джоба си малка икона и я топли в ръцете си. На другия ден му няма нищо. Не говори. Изглежда да има близки, но не съм сигурен. В униформа на охранител е неизменно. Само преди два месеца се появи в своя полушуба и с малък куфар, вероятно се връщаше отнякъде. Беше почти щастлив. За пръв път извади телефона си и гледаше някакво име. Когато хората са щастливи, те привличат много и дават много. Оттогава започна да не идва в събота и неделя… – разказът прекъсна, защото пристигнаха пред входа. – Заповядай!

Цветанка дори не можа да каже „Благодаря.” – младежът разказваше като че ли за онзи мъж, който спаси майка ѝ! Откъде знаеше всичко това той? Това филм ли е, или мистерия, в което беше попаднала? Нейният собствен живот беше ли скрит от другите?  Или ето – явява се един непознат и я вижда като на рентген! Цялата! Нищо не може да замаже! Но не, невъзможно е всичко да е нарочно, няма как, няма откъде… И малката мълчаливо влезе в дома на Васил. За пръв път беше поканена в софийски дом на гости. Опита се да се съсредоточи върху този факт и поне с усмивка да покаже благодарност. Механично го последва по коридора – да ѝ покаже помещенията.  Забеляза, че закачалката за връхни дрехи е над дълъг шкаф за обувки, удобно измислен и за сядане. Изслуша какво работят родителите му и колко добре са се грижили за него. Хареса ѝ кухнята. Много пъстра, ухаеща на подправки, чиста, със стотици малки и големи съдове и съдчета, весели картинки от „Приключенията на Лукчо” по стените, с добре поддържани домакински уреди.

  • Хубаво е – промълви тя. И пред очите ѝ лъсна кухнята на майка ѝ

със сивия бюфет, с малкото останали чинии, с комбинираната печка на дърва и въглища. Да не говорим за стената на стълбището, цялата в отпечатъци от ръце, ужас, дано нейният нов познат никога да не попадне в Попово в къщата на майка ѝ. Дано поне човекът, когото нарича „добър”, е сложил някакъв парапет…

  • Хей, къде ти е козунакът? Нали се закани да правиш козунак? –

извади я от унинието Зеленоокият.

  • Ами аз… – срамуваше се да каже, че беше забравила да купи. А да

меси никога не беше и опитвала. Гледаше надменно на тези вечно набрашнени ръце на майка си, чудеше се защо трябва в къщи да се вдига такава кулинарна офанзива по всеки празник, когато в магазините и заведенията има всичко.

  • Хайде, киното почва! – отидоха в стаята му. Васил пусна видеото.

След няколко секунди се показа вода, тъмна вода, върху която се люлееха цветя. Някои с дръжки, други – само цветове. Камерата приближи и влезе в чашката на една лилия. В следващата секунда една женска глава се показа над водата. Беше ужасна. Като глава на змия. Косата ѝ беше… не се знае дали имаше коса изобщо, мокротата я беше прилепила върху черепа, ушите стърчаха… После близък план върху очите ѝ. Негримирани. Малката кой знае защо си мислеше, че актрисите са непрекъснато изрисувани с грим. Но сега за пръв път се впечатли от натурата. Капки вода се стичаха по веждите и миглите. Очите постепенно се усмихнаха. От челото се спуснаха треви. Камерата отдалечи, главата сега бе покрита със зеленина, беше станала приказна. Показаха се рамене, едва скрити от мократа риза, ръце – изящни ръце, които галеха водата и цветята около себе си. Тънките пръсти събраха с плавно движение няколко стръка маргаритки и ги привлякоха към гърдите на актрисата. Тя легна във водата, положи цветята върху себе си и бавно започна да се носи по повърхността. Устните й започнаха да се движат. На екрана се появиха титри с песента на полудялата Офелия.

  • Музиката ще сложа после – прекъсна с професионално вметване

омагьсващото въздействие на картината върху гостенката си. Тя не го чу. Гледаше като втрещена. След като песента свърши, тялото на актрисата се преобърна няколко пъти във водата, гмурна се два-три пъти, като повличаше със себе си все повече цветя. Накрая не изплува. Водата остана сама. Бяха изтекли точно 5 минути. Още 3 минути двамата младежи мълчаха. След което от устата на малката се отрони едно „Офффф…”.

  • Ха-ха, ти откъде знаеш как моите актьори викат галено на Офелия?
  • Това Офелия ли беше? Ти „Хамлет” ли поставяш? Там всички не

бяха ли луди? Не се ли убиваха много там? – Цветанка не можеше още да излезе от магията и ломотеше някакви чути-недочути по студентските купони думи. Естествено, не беше чела трагедията, а на театър беше ходила един път в Попово с класа. Задължително ги заведоха на „Българи от старо време”.

  • Да, да… – Зеленоокият видя, че ѝ е дошло много на гостенката му. –

“Off”-и – така я наричаха.

Малката не разбра шегата и не чу добре:

  • Офис? На тази жена така са ѝ викали?
  • Не точно, няма значение. Хареса ли ти актрисата?
  • Ами тя… как се е снимала в такъв вид? – с невиждащи очи промълви

малката.

  • Тази актриса е моята преподавателка по теория на режисурата.

Невероятна жена. Много смела и много неочаквана. За талант да не говорим! Прелива! Прелива!

  • Тя красива ли е, когато е суха?
  • Момент, сега ще я видиш суха – и Васил пусна парчето видео с

финала на Гертруда. Той беше заснел само този персонаж. Останалите щяха да изиграят сцената така, както е по автор. Камерата стартира от общ план на тъмната сцена. В дъното имаше трон, на който седеше фигура. Постепенно навлезе меко осветление върху нея, камерата приближи. На трона неподвижна седеше кралицата на Дания. Зеленоокия беше избрал от гардероба на Учебния театър невероятна зелена рокля от епохата на Ренесанса. Търси я цяла седмица, накрая, когато всички гардеробиерки вдигнаха ръце от него, я откри. На тавана. Където дори нямаше щендери и закачалки, за калъфи да не говорим. В една ракла в ъгъла, върху която бяха струпали шапки и шпаги. Той забеляза раклата още от вратата и много внимателно освободи капака ѝ. Отвори я и очите му засияха! Роклята, която търсеше, беше вътре! Изумруденозелена, от тежко кадифе, обшита с дребни червени мъниста, като плодове на калина. Имаше яка за прикачане, която изправяше осанката. Роклята беше в окаяно състояние. Цели три дни я праха, препираха, подшиваха скъсаните места, сушиха и гладиха. Но трудът си заслужаваше. И когато камерата приближи седналата кралска фигура, всички, които гледаха в монитора по време на снимките, настръхнаха. Картината беше истинско постижение. В ръката си актрисата държеше чаша, в която беше впила погледа си. Бавно вдигна глава и камерата приближи очите ѝ. Те се усмихнаха по същия начин, както в сцената с Офелия. После камерата отново отдалечи в американски план. Ефектът беше портрет от кралски замък, който почти не се движи. Кралицата беше с перука, ярък Тициан, върху нея – висока корона. Тя приближи чашата към гърдите си, стисна я с двете си ръце и категорично я изпи. При наклона назад, от главата ѝ падна короната, после се изплъзна и перуката. Остана същата глава, като тази на Офелия. Цялото тяло на актрисата се свлече от трона бавно, тренирано и красиво.

  • Суха повече ли ти хареса?
  • А, и в двете роли… тя на колко години е?
  • Честно казано, не знам, може би около 40. Но тя и съпругът ѝ са

били състуденти. Възможно е да е по-възрастна. Знам, че той отдавна не играе, а превежда романи, въпреки че е бил много обещаващ актьор. Тя отвреме-навреме снима, но повече се е отдала на преподаване в Академията. Много я харесвам… Орлови са много известна артистична фамилия в съсловието.

Малката отново се вцепени. Тази жестока актриса беше съпругата на нейния краткотраен възрастен приятел. Какъв беше този ден! Защо трябваше всичко това да ѝ се случи? Промени ли я? Натъжи ли я? Или я облекчи?… Момичето беше в стрес. То не знаеше какво да каже, така всичко се беше обезсмислило…

  • Ееееееее, ти какво увеси нос – това е изкуство! Изкуствено е, днес не

се случват такива неща! Хайде тогава да излезем да си вземем козунак и да се почерпим за Великден!

Отведнъж малката каза:

  • Може ли да пробвам да направя сама?

Васил се разсмя. Заяви, че си пада по всякакви експерименти. Защо

да не опита? Заведе я в кухнята, измъкна от рафта с рецепти една книга и я остави да се оправя. Влезе си я стаята и започна да се занимава със своите „изкуствени” неща.

  • И да става на конци, след като го изпечеш!

Малката откри рецептата и започна да действа. Не се замисли, че

никога не беше приготвяла каквото и да било в кухнята. Откри продуктите, изсипа пакета брашно върху масата, направи кладенче, виждайки как майка ѝ прави всичко това – разми маята в малко мляко, разби яйцата със захарта, изсипа бавно жълтата сладка течност в кладенчето, като с огромно облекчение започна да замесва с голи ръце, като зацапването им с брашно и още повече брашно, я изпълваше с възторг. Зеленоокият се беше захласнал в работата си и не усети времето за втасване и печене. Показа големия си нос през открехнатата врата едва, когато ароматът изпълни цялото жилище…

  • Браво! И майка ми не може да направи такова чудо! – възкликна той

и се присъедини към Цветанка в кухнята. – Сега седни тук, на кушетката, и си отдъхни, че много работа ти се събра днес, а аз ще подредя масата.

Васил извади чинии, салфетки, набързо стъкна салата, така, както беше видял да я правят в пицарията. От хладилника – купа с нашарени от майка му яйца. Получи се красива маса.  Но в този уютен и весел дом дори само една чаша мляко да сложиш, ще стои добре. Така ѝ се видя на Цветанка. Тя все още беше в нещо като транс. Изобщо не вярваше, че със собствените си ръце е направила едно така сложно изделие като козунака.

  • Заповядайте, госпожице, за мен е чест да сте моя гостенка! – покани

я Зеленоокия. И си избра яйце-боец от купата. Но отведнъж се сети за комедийния монолог на Йонеско „Как да приготвим твърдо сварено яйце”. Ха, тъкмо ще развесели гостенката си, след тези свои модернистични изяви с „Хамлет”! Стана прав, отдалечи се в ъгъла и започна да изпълнява смешния текст. Когато, обаче, стигна до пасажа: „По време на варенето могат да се случат леки призшествия. Така например черупката може да се пропука и част от съдържанието да се разсипе във водата: много рядко цялото съдържание. Не се безпокойте, то продължава да се вари извън черупката. В края на варенето можете да оберете тези втвърдени парченца с лъжичка. Може също така да сложите в кастрона друго яйце, т.е., да започнете операцията отначало.”, малката го прекъсна с бурни аплодисменти. И той спря. Поклони се нарочно нескопосано, като клоун, и се върна в реалния момент.  

– Съсредоточи се! – изкомандва той, все едно беше на репетиция.

Оцеля лакираното яйце на Цветанка. Тя не се зарадва особено. Не  се докосна до храната. Васил говореше някакви неща, които бяха непознати за нея. Едва-едва се включваше с по някоя дума, на което той почти винаги отговаряше с „Не точно, но…”. Малката секретарка стана от стола да се поразтъпче. Излезе в коридора, за да се отърве от интелектуалните атаки на Зеленоокия, който се хранеше с апетит, доволен, защото докато тя печеше козунак в кухнята на майка му, на него му хрумна нещо любопитно за финал на постановката. Когато изяде своето яйце, забеляза, че малката я няма в кухнята.

  • Къде си? – засмяно попита той. И понеже не получи отговор,

надникна в коридора. Първо не я видя. И тръгна по стаите да я търси.

Тя си мълчеше. Беше в коридора. Беше се свила под дрехите на закачалката върху шкафа за обувки. Единствено там в момента се чувстваше малко по-добре. Васил видя провесените ѝ крака, а тялото и главата ѝ бяха скрити под полите на бащиния му зимен военен шинел.

  • Добре ли си? – попита той и надникна под шинела. Очите на

момичето бяха затворени така, сякаш не можеше да понесе повече никаква гледка. Тя виждаше с вътрешния си взор, но отказваше да гледа. Зеленоокия бавно взе дланите ѝ в своите, притегли я, подложи рамо и внимателно я заведе в кухнята.

  • Полегни си. Май се поизмори. Аз ще си чета оттатък – сложи я да

легне на меката кушетка в кухнята и я зави с пъстрото детско одеяло, което така и не замениха с друго – толкова хубави спомени имаха от тези години.

Цветанка се сгуши във възглавниците, скръсти ръце и отвори очи.

  • Ти кой си?
  • Аз съм пътят, истината и животът. – каза тихо Зеленоокия. – Поспи.

После ще те изпратя.


Leave a comment

Велика събота в романа “Виж какво”

41. КАКВО ВИЖДАМ – помисли си Орлова, като отключи вратата на

dav

бъдещото ателие на мъжа си и застана на прага. Бяха решили да прекарат съботата преди Великден в усамотение и тиха работа. Орлов даде ключовете от мансардата на жена си, която нарами сак с всякакви почистващи препарати, парцали за еднократна употреба, даже парочистка и отиде да види помещението и да го въведе в ред. От една страна, не му изглеждаше етично да отиде с нея. От друга страна – това все пак е безмълвно място, от което не бива да се прави драма. Тя така или иначе един ден щеше да дойде при него на „творческо посещение”. По-добре да мисли, че е подготвила и заслужила невидимото си присъствие там – като муза. Той остана в жилището им и започна да отделя нужни книги и вещи за бъдещото си ателие. Да, може и някоя риза, идва пролет, после лято, не се знае колко време ще му отнеме писането. Беше изпълнен с въодушевление – за пръв път щеше да обитава някакво място сам. Където няма да бъдат валидни навиците му. Няма да се вслушва в ничии стъпки. Няма да чува ничии гласове. Няма да гледа часовника. Ще върви пеш от в къщи до тук. Ще диша въздух. Може би ще се научи да пазарува по нещо, минавайки покрай сергиите на Графа, на които вече имаше и ягоди. Орлов усещаше, че писателят не е роля, а той самият. И дишаше бавно и щастливо.

Орлова разтвори широко прозореца и свали щорите. Изведнъж слънцето проникна в мансардата и също започна да неутрализира ненужните бактерии. Тя се преоблече в банята, сложи гумени ръкавици и се захвана за работа. В помещението имаше легло персон и половина – тъкмо като за размерите на мъжа ѝ – един стол и работен плот-маса, закрепен в ъгъла с идваща отляво от прозореца светлина. Осветителните тела бяха по-модерни, семпли, с разпръскващ ефект. Нямаше следи от предишни наематели, само стиска черни дълги косми в кошчето в банята. Като артист с въображение, Орлова се опита да си представи субектката с тази коса, но скоро ѝ доскуча. Съсредоточи се върху конкретните натрупвания на прах, които явно не бяха чистени отдавна. Включи парочистката и с победоносно настроение лъсна всичко в банята, с накрайника за дунапрен изми леглото, стола и плота. Изпра щорите и бързо ги окачи отново, за да изсъхнат, докато слънцето още не е преминало оттатък покрива. Родена актриса, тя обожаваше движението. Правеше битовите действия да изглеждат толкова значими, дори когато нямаше кой да я гледа. Изпадаше във възторг от блестящи повърхности, чисти огледала, свеж аромат в тоалетната чиния – все едни такива обикновености. Вярваше, че това е по-полезно и за творческото мислене, отколкото седене в задимена, мръсна и миришеща на алкохол бърлога. Не прояви нетърпение да попита какво точно ще пише мъжът ѝ тук. Познаваше го добре. Той беше така консервативен, домошар, който никога през живота си не се беше местил. Апартаментът им рядко се ремонтираше, просто защото тя поддържаше всичко в безупречна чистота. Огромният им хол беше подреден в стила на бабата на Орлов – реставрирани мебели от червена череша, в които фамилните сервизи стояха като в действащ музей. Двамата обитаваха просторната южна дневна, съединена с портал с кухнята, където минаваше по-голямата част от времето им. Обзавеждането там беше съвременно, в свежи оранжево и зелено, с вкус и финес, направени от Орлова. Там поне отвреме-навреме имаше частични новости. Но той така бавно свикваше – дори с ново рафтче за книги, нова фруктиера, да не говорим за нов десен завеси!

Решението му да се отдели в ателие и да се пробва в ролята на писател, беше смела крачка, която зарадва Орлова. Тя беше убедена, че е за добро, и че това ще разнообрази спокойния им живот. Застла почистеното легло с нов комплект бельо, постави няколко чинии, чаши, прибори и кърпи на подходящи места, сложи ароматизатор на закачалката в малкото антре и седна да си почине на перваза на отворения прозорец.

Ябълката в двора беше като кралица. Долу се разхождаха охранени настръхнали котки в любовен период. Съседите ги нямаше – явно всички нанякъде пътуваха. Тя огледа мансардата още веднъж. Какво приятно любовно гнездо би станало тук! Дали вече не е било такова? Тя се усмихна и погледна отражението си в блестящото стъкло на прозореца. Косицата ѝ вече беше над 5 сантиметра, но съвсем никаква в сравнение с дългите здрави косми, които беше изхвърлила от банята. Нищо. Един ден, докато той пише тук, тя ще отиде на фризьор, ще покрие бялата коса с огнен Тициан, и ще посети мъжа си тук с ново бельо и луксозен сладкиш.

„Лолита” – какво клише, в което попадат всички мъже в своя климакс. „ – помисли си Орлова, ей така, без повод. И остави на плота своето послание към новия писател.

„Помниш ли онова красиво стихотворение на Робърт Честър „Фениксът и гълъбът”?…Ти си гълъб за мен – фениксът, който понякога има нужда от огън. Затова не искам да си наблизо, когато изгарям – гледката не е вдъхновяваща, но ти обичаш бебешката ми кожа, нали? Целувам те по устните нежно и си представям аристократичната ти усмивка.

Ръцете ти не слизат от тялото ми и го защитават навсякъде, където е. Пей под покрива, мой гълъбе.

Обичам те.” 

Камбаната на съседните Свети Седмочисленици заби бавно и тържествено за вечерня. Днес „човешкото създание мълчи”, докато тялото Христово е в гроб, а душата му обхожда и рая, и ада. Очите на Орлова се насълзиха. Да мълчим днес. То не е срам и безсилие, а покаяние и вяра. Някакъв вид стрес за всички, подобен на катарзисния страх в театъра. И животът, и театърът се уповаваха на събитията. Не на думите. Защото колкото и думи за майчинство да изговори, Бог не я дари със събитието да стане майка.

 


Leave a comment

Разпети петък в романа “Виж какво”

dav

40. КАКВО ВИЖДАМ! В петък по обед всички от общежитията пътуват към гарата, само ти се качваш нагоре! – възкликва зеленоокият Васил, случайно забелязал самотната Цветанка на спирката в посока Студентски град.  – Прочетохте ли „Лолита” с приятелката ти?

  • Здравей! Как си? – започват веднага да си говорят на „ти”. – Ами да,

тя я прочете, поуспокои се малко, момичето, то всичко минава… Даже ходихме на кино! – малката го жегна за пропуснатата уговорка на Цветница.

  • Извинявай, не се получи тогава, надявам се, си разбрала. Първо

работата, после личния живот. Аз съм студент по режисура, работя в екип и се съобразявам с колегите си – правих изключително важен монтаж за представлението, с което ще завърша годината… Не можех да гледам чужди филми, когато ме сърбят ръцете да правя свои! – Васил не изпита никакво неудобство. Беше забравил за не много типичното за него спонтанно предложение за кино в мига, в който студентът по монтаж, с когото се бяха разбрали още на снимките, му прати съобщение: „Брато, в неделя монтираме от 9. 00 докогато свършим!”

  • Няма ли да си ходиш за Великден? – манипулативно смени темата

той.

  • Не. Тази година за пръв път ще остана тук. Какво пък. – малката се

беше поизморила от новата семейна ситуация и искаше да остане сама, на спокойствие. Можеше да се пошляе без посока по софийските улици. Сега са празни, ще поразгледа, ще поседи в някой парк. Дори да се наспи без съквартирантката – пак е нещо. Освен това нека майка ѝ пошета на оня човек, той не е лош, помага ѝ, имат си обща приказка… – Какво пък! – повтори закачливо тя.

  • А, нищо, даже е хубаво! Нашите ще гостуват на приятели, аз също

ще съм сам на празниците. Искаш ли да си организираме бой с яйца? – отново спонтанно предложи зеленоокият. Цветанка се сети, че за пръв път няма да ѝ бъдат сервирани домашно приготвени традиционни лакомства за Великден, но не се стресна.

  • Защо не? Козунака от мен! – изхитрува тя.
  • Нужно ти е само едно яйце, което да си е твой борец. Искаш ли да ми

дойдеш на гости? Тъкмо ще ти покажа парчета видео от постановката, която правя в Академията. Ще ми кажеш дали ти допада. Уговорихме ли се?

  • Добре! – малката не се стъписва че новият познайник е явно артист.

Тя пък работи в издателство, все нещо културно може да изрази и да се изкаже. А и нямаше други планове за неделя. Какво пък!

Васил поглежда часовника си, после небето.

  • Когато са Го разпънали, когато са Го довършили с копието и е

предал Богу дух, слънцето се е скрило, земята се е разтресла. Кръвта му е изтичала. Няколкото осмелили се от неговите сподвижници да останат с него в този ужасен момент, са се чудели кого от по-главните държавни стражи да помолят да свалят тялото му от кръста… Ти как мислиш? Защо хората сме толкова лоши?

Малката не беше разсъждавала по този въпрос. Но се сети:

  • Моята приятелка – тази, която прочете „Лолита” – е пораснала без

баща. Майка ѝ я излъгала, че е умрял. А той я бил зарязал, когато забременяла. Само майката знаела истината, но не искала да травмира дъщеря си. Лоша ли е тази майка, че е лъгала толкова години?… И така, моята приятелка пораснала, била добра студентка, но попаднала под влиянието на този възрастен мъж, разбира се, женен. Тя ми е казвала, че го усеща повече като баща, не толкова като интимен. Той се грижел за нея, намерил ѝ работа, но един ден прекратил връзката им и се върнал при жена си. Лош ли е този мъж, че е постъпил така?… Майка ѝ направила опит за самоубийство – наближило време да се пенсионира и тя се отчаяла, нагълтала хапчета. Лоша ли е, че е посегнала на живота си?… Като по чудо в същия този ден внезапно се появил онзи мъж, който избягал от нея преди 23 години. Намерил я, преди да е станало фаталното, и я спасили. Лош ли е този мъж? На една везна ли трябва да се мерят делата му?…

Васил слушаше мълчаливо. И изведнъж попита:

  • Ти на 23 години ли си?
  • Да. – отговори малката, без да се усети. Тоест, усети се след няколко

секунди, но вече се беше издала.

  • Това е твоята история, нали?

Тя замълча. Можеше да продължи да лъже по инерция, но изведнъж усети, че не иска.

  • Да – смело каза тя.
  • И сега този твой баща е при майка ти, а теб нещо те спира да си там,

при тях?

Момичето се разплака тихо. Младежът беше улучил десятката на проблема. Не ѝ беше по вкуса да плаче пред непознатия, но не му се разсърди.

  • Ти като толкова разбираш от човечество, защо питаш точно мен:

„Защо хората са толкова лоши?”… –  и затърси кърпичка по джобовете си.

  • Ето, заповядай – най-после пакетчето ароматизирани хартиени

кърпички от магазина на майка му влезе в работа. – Ами с тази моя бъдеща професия, само човекът ме интересува. Дори съм по-малък от теб, само на 20 съм, в първи курс.

  • Аз завършвам след три месеца, но съм от Попово. – кой знае защо

момичето изтъкна този факт. – Работя в издателство и като се дипломирам, ще ме назначат. Обичам да чета, там, в книгите, животът е по-добре обяснен. Но в реалността… ми е по-трудно. – поуспокои се тя. И го погледна. За пръв път водеше смислен разговор с млад мъж, на всичкото отгоре по-малък от нея.

  • Ти представяш ли си какво ѝ е било на Божията майка да гледа как

синът ѝ умира на кръста, а отдолу стражите ядат, пият и играят на карти. – Зеленоокия отново се върна към темата, която го вълнуваше.

Малката мълчеше. Колко хубаво, че остана в София! Този следобед на Разпети петък беше най-ведрият и истински момент от живота ѝ. Подари ѝ го случайно срещнат човек. Както обикновено става в добрите романи. Автобусът ѝ се показа на завоя на Орлов мост, двамата бързо размениха телефони и се уговориха да се срещнат в неделя. След като тя отпътува, Зеленоокия поседя още малко на спирката в размисъл. Каква история! Каквото и въображение да имаше, неговият опит беше много по-различен. Погледна към слънчевото небе. Над прозрачната козирка на спирката беше разцъфтяла величествена ябълка.

 


Leave a comment

Велики четвъртък в романа “Виж какво”

39. КАКВО ВИЖДАМ! – възкликна Орлов, когато влезе в къщи в четвъртък следобед. На масата в кухнята съхнеха двадесетина красиво боядисани яйца. Около тях все още се търкаляха пастелчета, кутийки с разтворени бои, четки, силонови парчета с дупчици за правене на шарки и оцветени памучета. Д-р Орлова беше прекарала цялата сутрин в Академията – имаше лекции, които точно днес бяха много посетени. Получи се интересна дискусия по най-важния за младите, занимаващи се с театър въпрос: „Каква трябва да бъде съвременната режисура.” Актьорите, както винаги, бяха спонтанни и шумно започнаха да вадят аргументи „Каква не трябва да бъде съвременната режисура.” – да не ползва актьора като част от сценографското решение; да не прекроява и преобръща драматургичния текст – ако не му харесва пиесата, да си напише своя и да си я прави каквото си поиска! Да не говори много на актьорите, а да ги предизвика, да им стане интересно, да поискат да покажат най-доброто от себе си. Зеленоокия тихичко влезе в края на занятието – връщаше се от работа в пицарията. Д-р Орлова само му даде незабележим знак да сяда, за лош късмет писалката му падна на пода и всички се обърнаха по посока на звука.

  • А, ето го царя! Дойде най-после! Самопровъзгласилия се цар в

театъра! Къде ти е короната? Къде ти е скиптърът? – любимият актьор надали си даваше сметка какви ги говори на Велики четвъртък, а и не се заяждаше, а само се шегуваше с колега, който беше спечелил доверието му завинаги.

  • „Не дойдох да служа, а да послужа.” – цитира Зеленоокия. – Сега

ще събуя краката на всички ви и ще ги измия. Защото на масата на тайната вечеря всички трябва да бъдем чисти… Короната ми са вашите добри репетиции, скиптър са ми вашите добри представления. Извинете ме за закъснението, д-р Орлова.

След оживените спорове, след живописването на великденските яйца, д-р Орлова седеше на един стол до масата в кухнята и събираше сили да започне да прибира и почиства.

  • Отекоха ми краката, май трябва да се ориентирам към по-ниски

токчета вече – оправда се тя. Дори след толкова години съвместен живот, се притесняваше, когато съпругът ѝ влезеше в къщи, а нещо все още не беше доизкусурено. Не защото той ѝ правеше забележки, напротив, а защото тя имаше много високи критерии и към света, и към себе си, най-вече. Той се засмя и без да знае, се включи по интуиция в темата на деня.

  • Най-после да мога да направя нещо и аз! Действам! Действам! – и се

втурна в банята, напълни розовия леген с гореща вода, сложи ароматни соли, събу  обувките и чорапите на жена си и като свещенодействие топна краката ѝ в приятно разпенената синя течност. Тя издаде звук на върхово доволство и целуна мъжа си по сребърната глава. Той се засмя отново и каза:

  • Любов, любов към всички ви завещавам и отивам да се моля. А ти ще поседиш така, докато реша кога да ти донеса хавлията! – и започна да прибира в плик за отпадъци всичките багрилни ненужности от масата. Д-р Орлова демонстративно скръсти ръце и се забавляваше, проплясквайки отвреме-навреме в легена.
  • Така щастлив и убеден – защо не основеш религия? – изкиска се тя.
  • Защото ще ме мързи да говоря на други хора за исtината. Но понеже

ми се възхити и действително съм „щастлив и убеден”, ще ти споделя една прясна тайна! Издателят ме насърчи да порасна в йерархията – от преводач в… писател! Имам история за писане и никой друг, освен мен не можа да свърши тази работа. Наех едно малко ателие в съседната кооперация, до издателството. И веднага, още в понеделник, след като посрещнем Възкресението, започвам!… Отивам за хавлията!

Тя позволи на мъжа си да попие водата от краката ѝ и да ги обуе в домашни вълнени чорапи, с които можеше да се разхожда навсякъде – като репетиционни обувки. След като помълча малко след новината, тя се опита да прихване веселия му тон:

  • Нямам търпение да ми го покажеш! Ако искаш, разбира се, аз мога

да го почистя ос-нов-но! За да няма каквито и да било забравени думи и кошмари от предишни наематели. Задължително е това, преди да почнеш!


Leave a comment

Велика сряда – за героите от романа “Виж какво”

38. КАКВО ВИЖДАМ… – мина през ума на Издателя рано сутринта

в сряда, когато се погледна в огледалото. Както винаги по това време, беше приключил с бръсненето, малка въздушна баня за кожата, няколко упражнения за събуждане на тялото, проветряване на жилището, събиране на отпадъците за изхвърляне, преглед на И-мейлите, новините по BBC, CNN и БНР, списък със задачи за деня. Но този образ в огледалото се появи непредвидено. Нещо в него го смути и не му хареса. Кожата бе странно потъмняла. Огледа се – не, не беше попаднал в сянката на пролетното слънце. „Нали у човека всичко трябва да бъде красиво? И лицето, и дрехите, и душата, и мислите?…Издател-Предател!” – спонтанно мъжът изрече тази рима, която в следващите минути обърка сутрешния му ред.

Той влезе в спалнята и коленичи до външната страна на леглото си, поставено в топлия вътрешен ъгъл на помещението. Започна машинално да вади прашни кашони с книги, бележници, папки, пликове с писма, кутии с подредени изписани листи хартия. Забеляза колко прах е събрало всичко това. Смръщи нос и кихна. Отвори прозореца, но не се отказа, пъхаше половината на тялото си отдолу, за да достигне и последните сенки. Пресичаше открояващата се върху килима линия между чистата и прашната част като граница. Между безупречния му имидж и потулвани от миналото дела, за които никой не знаеше.

Мъжът беше около 60-те, син на комунисти от средния ешелон на властта. Възпитан в безусловна вярност на режима, но като по-интелигентен, веднага бе преценен като полезен в VI-то управление на Държавна сигурност. След като завърши езиковата гимназия с отличие, специални хора го насочиха да следва в Академията за обществени науки и социално управление  и неусетно му показаха какво се изисква от него. Постараха се да го обучат да изпълнява доносническа работа с нагласата за изключителна полезност. Че всичко това е важно за България. Споделянето какво се случва с нищо неподозиращите му колеги – как разсъждават по въпроси, касаещи преданост към родината, уклони към западната демокрация, пътувания, проучване на семейни схеми – беше мотивирано като начин да се стабилизират морални качества, да се предотвратят нелоялни деяния, да се изчисти упадъчно мислене. Младежът прие без колебание и се разви в тази дейност много бързо, чувстваше се избран, разбра как премълчаването, тайната, го правят манипулатор. Виждането на по-големия контекст, в който наблюдаваните от него хора участват, като му се доверяват приятелски, му даваше неповторимото усещане за власт и контрол. Той беше стабилна част от една верига. От него не се искаше повече от това – да донася. Други разглеждаха съдбата на наблюдаваните. Други съдеха.  Други изпълняваха наказанията. Беше си избрал прозвището „Издателят”, с което подписваше доносите. После значението на тази дума осмисли и бъдещата му професия. В края на комунистическия режим и началото на демокрацията получи накуп доста пари за добра служба със заповед да основе издателство, в което да продължи и тази си полезна дейност.

С Орлов се познаваха от гимназията. Като по-възрастен, Издателят бързо спечели чувствителната наивна душа на красивия бъдещ актьор. Разработи го още докато беше ученик и не можеше да го отклони от наблюдавания контингент. Приятелството им беше искрено по отношение на художествени пристрастия, споделяне на ежедневни дреболии, а когато Орлов сподели, че иска да се занимава с текстове повече, отколкото да играе, бяха започнали и да работят заедно. Издателят прецени, че като преводач той ще бъде на мястото си и започна да му дава романи – буржоазни, касови заглавия, които носеха добри продажби. Произходът на Орлов и възпитанието му именно в такова българско семейство, му помагаха да налучка речника, да работи адекватно с оригинала. По този начин и самото издателство да не пропуска възможности да се включи в „компенсаторни” дейности за пренебрегната преди литература у нас. Единственото, което той не знаеше за Орлов бе, че под носа му, в мансардата в общия вътрешен двор, преводачът-актьор преживя кратка история със стажант-секретарката, на която беше работодател.

Забравил, че е делник, Издателят седеше на пода и погледът му беше застинал вече няколко минути върху последния кашон, обвит с най-много прах. Протегна ръце към него през всички останали, обра със сакото си повърхностите им и фасадната му костюмна част посивя. Измъкна го с раздразнение, издуха горната му част, надвесен през прозореца, но в последния момент го изпусна и стотици страници полетяха в различни посоки като омагьосани птици, които се опитват да върнат истинския си вид. Самият вече празен кашон се озова върху колата на Издателя, паркирана долу, в симетрично 30 см пред и 30 см зад очертаната клетка, в която беше написал с блажна боя собствения си номер.

  • Предател! – изруга мъжът. На себе си. Сред тези листи бе черновата

на подробния му таен доноснически доклад за предложението към Орлова да замине за САЩ отпреди много години. Приятелят му беше споделил тази неочаквана новина и Издателят с особен интерес я беше проследил. Благодарение на усърдното му запознаване на VI-то със случая, Орлова не получи две от писмата, адресирани до нея, докторантурата ѝ се забави по неизвестни причини, а от Орлов бяха отклонени няколко възможности да снима в добри български филми. Разбира се, никой от двамата и не подозираше, че е въвлечен в контролиран и манипулиран процес на неслучване.

Докато освобождаваше улицата от пожълтелите си „ръкописи”, Издателят се отпусна в авто-ругателни фрази: „На Велика сряда Юда е предал Иисус… какво, по един и същ начин се прави… затова и не се ожени, нали?… Жалка гад!… Защото ако се окажеше, че жената, която харесваш, е също таен доносник?… И прекара живота си в долна мастурбация!… Защо ги пазиш тия кашони?… Защо?… За да може да останеш в историята като гаден герой!… За да разберат другите, че си имал власт над тях и си можел да ги убиеш, но си се смилил само да им провалиш живота!… Да не им стане!… Е, на тебе стана ли ти?… Сега остава и някоя непозната грешница да счупи в главата ти съд с миро!… Защото земните се объркват кой кой е!… Не ти мисли доброто този, който ти си мислиш!… Въже ще си намериш ли?… След като си получи сребърниците?… И какво е това шоу?…”

В ранната пролетна сутрин от входа излизаха съседите му на път за работа, видяха странното занимание за уважавания от тях интелектуалец и виден радетел на българската култура, но нямаха време за повече от едно „Добрутро!”. Единствено от прозореца на партера една възрастна парализирана жена го наблюдаваше през цялото време с каменно лице. Той не я забеляза.  След като събра обратно в кашона бумагите, го хвърли в багажника и пална към издателството, защото вече тотално закъсняваше. Надвечер, когато останеше сам, щеше да прекара цялата литература от кашона през машината за унищожаване на документи.

Когато влезе в отключената входна врата, понесъл архива си, го посрещна малката секретарка, която му поднесе красиво опакован парфюм. След години малката щеше да си спомня в какъв причудлив вид беше шефът ѝ. Разрошен, с мътен поглед, в костюм на прашни петна – като много старо куче-помияр – той не я забеляза преди да набута някакъв мръсен кашон в касата на издателството. Не беше лесно, но той употреби цялата си сила да обезформи кашона и с тежката врата да го досмачка и заключи. Едва тогава видя момичето с пакетче в ръка, което слисано и тихо му каза: „Заповядайте!”.

  • Какво е това? Миро? За мен? Аз не съм Иисус! Аз съм този, който го

предаде! – изкрещя мъжът срещу нея. В следващите 20 секунди той отстъпи към бюрото си, приглаждайки косата си с опакото на ръката си, и забеляза кой знае защо ъгълчето на книгата „Лолита”, подаващо се от разтворената чанта на малката.    – Ти грешница ли си вече? В сряда само грешниците носят парфюми насам-натам!… – Издателят най-после се отпусна в огромния си кожен офис-стол и млъкна.

Момичето пристъпи боязливо половин крачка, протегна ръка и постави пакетчето на крайчеца на бюрото му.

  • Честит рожден ден, шефе… – тихо смотолеви тя.

 


Leave a comment

Велики вторник – откъс от романа “Виж какво”

37. КАКВО ВИЖДАМ. – помисли си Бесо вечерта, когато влезе в кабината си на паркинга за началото на смяната.  – Все едно и също. Добре, че поне вече не съм сам. Отведнъж той призна какво му е липсвало толкова време. Дори се усмихна  без никаква причина на господина, който излезе, след като остави джипа си на вип-мястото. Този път напарфюмираната фигура пусна пликчето си с боклук в кошчето, като погледна за секунда към охранителя. Изтичаше Велики вторник. Всеки – независимо дали осъзнаваше или не – поучаваше и търсеше одобрение. Собственикът се върна обратно към джипа, изключи алармата и отвори задния капак. Беше забравил сутрешната задача от жена му – да сложи до контейнера голям чувал, пълен с дрехи. Цял ден беше возил чувала в багажника. Но ето, сега ще го остави. Дано сутринта госпожата да не го е наблюдавала скришом отгоре да види дали няма да забрави. „Да, ама не ме е видяла, замърмори си той. Ако ме беше видяла отгоре, щеше да извика, да ме върне. Не, не, и това не е сигурно. Можеше да ми позвъни точно когато влизах в офиса и да ме навика, че не съм изпълнил задачата. Не. Изобщо не изключвам да е видяла отгоре, да е замълчала нарочно, а сега да ме чака да се кача, скапан от работа, за да ме върне пак да ѝ нося чувала от паркинга до контейнера.”… За всеки случай след като излезе от територията на паркинга, ухаещият на парфюм и пури господин се запъти към един по-отдалечен блок, до чиито контейнер постави чувала.

Бесо видя всичко и помисли за притчата.  По същество е много различно – да даваш от излишъка си, както направи господинът, или да даваш последното, което имаш, без да се съмняваш – като бедната вдовица от Евангелието. „Сега ще бдя. Не само защото съм на работа. Днес е казано: „И тъй, бдете, защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкия син ще дойде.”. Той огледа още веднъж паркинга. Затвори телената врата. Кучетата спяха в колибата си. Настани се удобно на постланата с бодливо одеяло пейка в кабината, и потъна в джобното Евангелие. Отведнъж, когато стигна до наставлението за усъвършенстване на талантите, му хрумна нещо. Скоро сложи парапета в къщата на магазинерката, съседите дойдоха и много се чудиха откъде извади и мерките, и формата, и направата. Едва сега се усети, че години наред го влечеше да кове и заварява железни елементи. За пръв път направи нещо цялостно – този парапет. Дали защото времето беше минало и не бе нужно много да умува, получи се отведнъж – вертикални спираловидни пръчки, за които беше заварил дребни, но различни цветчета – нали дъщерята беше Цветанка. Отгоре – лакирана дървена лента за подпиране на ръцете. Следващата събота освежи стените на стълбището с бяла боя и заличи завинаги отпечатъците от длани на три поколения обитатели. Магазинерката ахкаше и се радваше като малко дете. Не спираше да говори на нейния простодушен език. Дори сготви нова рецепта – руло от два вида месо, което приготви с последните от зимнината кисели краставички.

  • Ще стана ковач! – каза той на спящите кучета, когато излезе от

кабината да се разтъпче и хвърли едно око на района. – Будни трябва да останем, за да влезем в Небесния чертог. Но това май не се отнася за вас… – и забеляза, че малкото куче е пораснало.

Бесо отправи молитва за душите на родителите си. „Поживях в твоя роден град, мамо. Като погледна – на никого нищо не съм сторил, от никого нищо не съм искал, от никого нищо не съм очаквал. Единствения ми грях бе, че не живеех с хората. Работих, спестих пари. Не знам защо така живях, можех да ги харча, да наема по-голяма квартира, да си купя кола, да пътувам, да се оженя. След като ви загубих, аз се вледених, мамо. И толкова години ми бяха нужни да седя тук, в кабината, да пазя, но най-вече да питам Бог: „Защо на мен се случи това?” Така свикнах да питам, че накрая изобщо не ме интересуваше дали има отговор. И дори да имаше, той нямаше да ви върне при мен. Представям си, че там, където сте, никой не остарява, и сега изглеждате така, все едно, че аз съм вашият баща. Някъде прочетох, че имало два вида хора – едните мъкнат, другите – возят. Щом сме разделени, значи вие сте били от вторите, а аз – от първите…” На това място Бесо се просълзи. „Да, гледайте ме отгоре, гледайте ме. Докато се чудех и питах, се оказа, че и аз съм баща. Бог е разбрал, че ми трябва време да се разделя с мъката по вас. И да порасна. Ето. Сега ще се обадя на дъщеря си…”

 


Leave a comment

Велики понеделник – пасаж от романа “Виж какво”

dav

36. КАКВО ВИЖДАМ – помисли си магазинерката от Попово, когато

рано сутринта незнайно защо краката я отведоха пред местната църква „Свето Успение Богородично”. Беше понеделник. Бесо си беше тръгнал с нощния автобус и по разписание трябваше да пристигне в София след час. Жената беше свикнала да будува, докато той пътува, а когато чуваше обаждането „Приехал!”, едва тогава слагаше джезвето с турско кафе на котлона. След опита за самоубийство слухът ѝ отслабна още повече. Затова докато чакаше, слагаше джиесема в скута си и гледаше екрана кога ще светне с неговото име. Тази сутрин тя се беше нагласила, априлското слънце я примамваше навън, въздухът беше свеж, домакинската работа – свършена. Заключи къщата и външната врата и тръгна на разходка без посока. Кафе щеше да пие след час, когато отвори магазина. А в горния джоб на сакото ѝ се мъдреше мобилния – да усети и вибрацията, да чуе и звъна на Бесо. Неравният калдаръм надолу водеше към старата църква. Жената си спомни как като дете обичаше да се подслонява под керемидената стряха на каменния зид. Често пролетните и летните кратки дъждове прекарваше точно под тази стряха, която беше дълга поне 30 метра, разхождайки се напред-назад, докато се извалеше облакът. Докосна с длани все още студените камъни, разгледа причудливите фигурки на мъховите туфи, зачуди се след като тя е пораснала толкова много, защо те си стоят същите? Сви вляво от тротоара, където беше дървената двукрила порта към двора на храма. Плътно затворена с ковано резе. Постоя малко. После се отправи към денонощно достъпния двор на новата църква, където я свари обаждането на бесарабеца.

– В София съм вече. Да ти е сладко кафето, и аз сега отивам към пицарията да глътна мойто.

– Добре си пристигнал! – жената се усети, че е навън и говореше по-тихо, въпреки, че кучето на свещеника излезе от колибата си и се зае да проучва новодошлата. – Не ме свърташе рано, та съм в двора на черквата… Не съм влизала тука, толкова години живея на крачки от нея. Да се престраша ли?

– Не се колебай. Това е Божият дом. Влез и се отпусни. По-добре ще ти дойде отколкото разговор с психиатър. Хайде, до Великден!

– Влизам. Ще те послушам – жената погледна екрана, разговорът беше приключил.

Тя не бързаше. Искаше да не пропусне нито една подробност – червените кори на белите борове пред храма. Сенките, които хвърляха двете кули на църквата върху живописните лехи с цветя и пълзящи храсти. Загледа се в течащата вода от чучура на чешмата, но не чуваше ромона ѝ. Усети, обаче, студа и вкуса ѝ. Намокри пръстите си и докосна челото си, преди да прекрачи прага на входа. Вътре една възрастна жена с прихлупена забрадка почистваше свещниците и местеше изкуствените венци от една икона към друга.

  • Утренята ще почне по-късно, ако искате свещички, сега ще дойда.

Жената се върна в преддверието. На едната стена с тебешир бяха написани часовете на службите и накратко същината на всеки ден от Страстната седмица. Тя прочете беззвучно: „Велики понеделник. Иисус изгонва търговците от Йерусалимския храм, защото той е дом за молитва, а не тържище.” Замисли се над това изречение, та тя беше търговски работник! Точно днес ли намери да влезе тук? И сконфузено се заоглежда дали жената със забрадката идва. В този миг зад стъклото с църковните стоки светна и гишето се отвори.

  • Какво да бъде?
  • Искам да се науча да се моля. И три свещички… а, имам още време,

ще ме пуснете ли, преди да отворя магазина? – простодушната жена се усети, след като вече го беше изрекла.

  • Сестро, не можеш да носиш грях, който нямаш – отвътре ръката на

влезлия свещеник ѝ подаде молитвеник, разтворен на Господнята. – Влез и помоли Иисус да изкупи человеческите слабости.

Тя не взе рестото, а с треперещи от вълнение ръце пое новата си книга. И с нея прекрачи отново прага на Божия дом. Сви се до една ниша с иконата на Богородица, където слънчевият лъч галеше ръката на образа. Жената сложи страницата под лъча и засрича беззвучно: „Отче наш…”, а от очите ѝ за пръв път от години закапаха сълзи. На излизане се сети да помоли за светена вода. Послушницата  ѝ даде в малко шишенце.

  • Какво има в светената вода?
  • Молитви.
  • Не топят ли в нея сребърен кръст? Не е ли от среброто?
  • Не, не се заблуждавайте. Молитви. Нищо друго.

 


Leave a comment

“Театър от пясък” вече се роди!

Очакваме ви на 18 март в 18: 30 ч. в Камерна зала на МТ “Н. Бинев”!

Книгата ще представят доц. Юрий Дачев, който е и автор на предговора, оперната певица Диляна Георгиева, председател на Български хайку съюз, Даниел Ангелов, директор на Училище за таланти, с нас ще бъде Управителят на ИК “Изток Запад” Любен Козарев.

Бутикова книга, която ще поискате да носите дълго време със себе си :).