maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

“Театър от пясък” вече има “лице” :)!

Театрално съдържание, което Румен Хараламбиев въвежда в най-добрия дизайн.

Премиера – 18 март, 18: 30 ч., Камерна зала на МТ “Николай Бинев”.

Очакваме ви!

dav


Leave a comment

“Театър от пясък” – in progress

PhotoEditorНова година – нов, новаторски ръкопис :)!

С ИК “Изток Запад” започваме да правим бутикова книжка-албум, чиято премиера ще бъде на 18 март в Камерна зала на Младежки театър “Николай Бинев”, в рамките на Софийски театрален салон 2020.

Благодаря, че пето мое заглавие ще носи логото на ИК “Изток Запад” – след “Словесни репетиции” и “Три луни” (2008), “Исторически аспекти на релацията Актьор – Драматург” (2009) и “Майска утрин / May Morning”(2014). Благодаря на доц. Юрий Дачев за предговора, на няколкото първи взискателни читатели на ръкописа, на Съюза на артистите в България; на ОКИ “Красно село”; на Училище за таланти и Първа частна гимназия за дигитални изкуства Soft Uni Svetlina – за вярата в проекта.

Текстът остана константен от създаването си през август 2019 досега и не “поиска” редакторска намеса, разви се дизайнът на снимковия материал.

На добър ни час!


Leave a comment

Коледа – завръщане у дома в романа “Виж какво”. Историята започва…

dav

  1. ВИЖ КАКВО СЪМ СЛОЖИЛА В КУФАРА – малката секретарка

току-що е пристигнала за празниците при майка си в Попово. Къщата им е строена през 70-те, сив куб, разчертан по най-скучния начин нагоре и настрани, с полу-вкопан етаж – по тогавашните моди – зимник и баня вътре. А не някъде навън. Вътрешното стълбище е като декор от филм на Тарковски – оловносив цимент, без помен от парапет. Всички в къщата имаха навика да се качват и слизат по това стълбище плътно към стената, допирайки длани в нея – като инстинкт за не-падане. Затова на различни височини върху стената-спасител имаше отпечатъци от длани на няколко поколения. Дядото на малката и жена му, която нямаше един пръст на дясната си ръка – палеца – нейните отпечатъци се отличаваха поради четирилъчието на дланта. Неговите бяха най-тъмни. После идваха разположените по-ниско длани на майката – по-светли. Не се виждаха мъжки следи на нейната възраст. И най-долу лъщяха детските длани на малката, някои от тях жълти от чесновия пастет, други – червени от рядката фамилна лютеница.

– Кое да видя, чедо? – майката недочуваше. Ръцете ѝ бяха потънали в брашното. Въпреки, че беше дребна и слабичка, вдигаше кръвно и лекарството я приспиваше – беше станала късно и цялата ѝ домакинска работа закъсняваше. Стесняваше се от дъщеря си. Откакто малката замина да следва, се безпокоеше, че все нещо не стига, че животът ѝ трябва да се промени, за да има за студентката. Нерядко ѝ хрумваше мисълта за самоубийство. Какво можеше да ѝ се случи повече? Беше единствено дете, наследи къщата на родителите си, които починаха един след друг, докато беше абитуриентка в местната гимназия. След това забременя и се наложи светкавично да скалъпи историята с умрелия баща. Все още се чудеше кое е било истина, кое – измислица. Отгледа малката и цял живот си остана продавачка в съседния смесен магазин. Оттогава – всеки ден едно и също.

-В куфара ми има един розов плик – за тебе е! – дъщеря ѝ включваше течащия от години бойлер, за да вземе душ след пътуването. – Чакай, ще ти покажа… – И понеже беше нужно време водата да загрее, и понеже малката не можеше да си държи устата затворена и издаде подаръка още от вратата, се наложи да отиде в твърде широката кухня и да седне при майка си. Кухнята беше единствената стая, която беше сравнително топла от комбинираната готварска печка на дърва и въглища. В горните стаи имаше радиатори, които почти никога не се включваха. Само когато малката си идваше за зимните празници. Откакто беше в София и свикна с редовната топлина на парното, все се оплакваше колко неуютна е тяхната ледена къща и как докато излезе от банята и се качи по стълбите до стаята за гости, се превръща в шушулка. Първият ѝ студентски куфар, вече охлузен тук-там от пътуванията, беше все още в кухнята, проснат напреки върху износения диван с тапицерия в тиквеножълто. Майката не чу отварянето на ципа и не се обърна да види как малката вади от розовия плик за нея ефектен многоцветен шал от шифон.


Leave a comment

Представихме романа “Виж какво” в книжарница Сиела

Георги Милев, Стефка Рангелова и аз представихме романа в кадри “Виж какво” в уютната атмосфера на книжарница Сиела СУ “Кл. Охридски”. С нас бяха посетителите на книжарницата и приятелите Роман Кисьов, Ваня Спасова, Том и Сара Филипс от Англия. Отново поговорихме за книгата, за историята на нейното създаване, за персонажите й, за посвещението към българските актьори, родени през 60-те. Прочетохме откъси от трите сюжетни линии – двойката актьори, двойката обикновени хора и младите студенти по режисура.

Книгата е уникален модел на човешката цивилизация. Уж безпомощна, стои вярно около нас, търпеливо очаква да я стоплим в ръцете си, а когато започнем да я четем, ни възнаграждава с неповторимо богатство.

Изненада за автора и издателя направи Стефка Рангелова от НБКМ, клуб “Писмена”, която ни подари списание “Библиотека”, в което е намерила място и нейната статия за първата премиера на книгата на 27 март Международния ден на театъра – именно в Националната библиотека. Благодарим!


Leave a comment

Интериорният уют на романа “Виж какво”

ВИЖ КАКВО ПРАЗНО МЯСТО остана, след като свали календара! – Орлов се разприказва веднага, след като чу отключването на вратата. Жена му се връщаше от Академичен съвет. Липсваха му екзотичните птици и малките квадратчета на стария календар, които само тя попълваше с разни задачи и събития, а понякога яростно триеше с хлебна гума. Неговият стол в кухнята беше точно до календара и докато си хапваше, зяпаше за отмора и забавление в шарената страница. Когато месецът изтичаше и идваше ред на следващата птица, любознателният мъж караше жена си да търси характеристиката на вида и всичко, което можеше да се прочете за пернатото, а лекциите ѝ по орнитоложките въпроси го забавляваха искрено. Той гледаше календара като  прозорец към свят, който не е негов, но му е интересен. Орлов беше завършил актьорско майсторство, в един и същ клас с бъдещата д-р Орлова, оттогава бяха заедно. Играха известно време в театрите, снимаха в киното, докато тя се разболя от остеопороза и трябваше да ограничи интензивната физическа активност. Преживя го тежко, но стисна зъби и намери път към преподавателска кариера. Той също започна да се отдалечава от театралното ежедневие. И един ден  заяви на жена си: „Аз съм писател. В живота си не съм написал нито ред. Няма и да напиша. Но аз съм писател.”

Vizh kakvo_esen


Leave a comment

Варненският поет Валери Станков – блиц за “Виж какво”

Фрагмент, фрагмент… ама гради къща, колиба, Тадж-Махали, птиче гнезденце, или събира в чистите си шепи светове, в които всичко диша, пърха, скача, сгромолясва се, пърпори, търкаля се – с други думи, живее в сегашно време, случва се пред очите ми, и не точно пред кьоравите ми вече очи, а е живо кълбо от протуберанси в мен, и не ми се ще да угасва като избягала кълбовидна мълния. Думите ти, Мая, са най-точните, най-грижовно подбраните, погалени с майчинска – в професионалния смисъл, с писателска обич, знаеш техните смисли и скришности на посланията им, перото ти леко, танцува ми по сетивата, води ме за носа и ме прави по-добър. Забравям тъпата фраза на А. П. Чехов – “Всички актьори са глупави, имат емоции, нямат интелект!”, ти го опроверга с “Виж какво” – и аз ти вярвам. Благодаря за кефа да те прочета, пожелавам ти на добър път в дълбоката проза!

Vn 4