maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Annunciation Благовещение

©  Maya Kisyova

Нижа перли.
Прашинка в окото ми
разделя органичните – дребни и грапави,
от фабричните – обли и бляскави.
Свещ под слънцето.
Парафинен конец без игла –
за да кротуват летните змии.

Първите 10…
Малко девойче
с огромни резедави кордели
цопва разсмеяно
във фонтанче на ангелче.
Тихо потъва капката мляко
от горната устничка…

20…
Sms от Nazareth:
“Невеста неневестна
прочете своето бъдеще.”.
Пробиват безкръвно ушите й
за първите перлички
и тръгват отново да търсят
съкровища скрити…

30…
Пола от перли върху скута ми,
а за урока по солфеж
от песнопойката се чува низ:
“В полите на Витоша сини,
где скачат потоци игриви…”.
Короната на Десислава
в дъгата им искри…

40…
Речна пъстърва,
в мехурчета цялата,
под Златни мостове догонва
целувка, облечена в бяло.
Алеко избира файтона.
Перлата в часовника му –
на милиметър от куршума…

50…
Нижа перли на игли от бял бор.
3 Х 3… 3 Х 3… 3 Х 3 …
Дисплеят блести от час, чака те.
Звъниш ми от целия свят,
а аз… “Аз имам само тебе.”
Интелектът прибран е
в калъфа за зимни дрехи…

60…
Куриер с неочакван подарък.
Убождам се, не, не ги сънувам –
над главата ми бурно тренират
две дракончета кое ще излезе
първо на пътеката “до”.
Под люспите им, изкрещени,
перлите последни падат…

70…
Разцъфва ранна календула.
На шията ми перлен choker,
възстановен от VII век.
Излишната последна
бяла съвършена сфера
на ситен прах полагам
върху лицето си на фреската…

25 март 2011 г.
София

Advertisements


Leave a comment

2012 ВИТОША – δάκτυλος

Стихотворението е написано на 20 март 2012 и е упражнение по стихосложение – 4-стъпен дактил, характерен за П. П. Славейков

© Мая Кисьова

ВИТОША – δάκτυλος

Витоша среща ни с първата Пролет.

Мартенски вторник, замислени гости сме.

Виещ се път, без коли и туристи,

северен склон, заледени къртичини.

В въздуха топъл люлее се птичка,

Пижо и Пенда дори се надтичват.

 

В общия миг раменете ни трепват –

трескаво търсим часовник за гледане.

Питаме тихо, дори едновременно:

“Да те обичам ще стигне ли времето?”

Свиваш ръката си в скепсис защитен:

“Сам да остана сега предпочитам…”

 

Крачка напред и самотен си вече,

няма часовник, изгубихме времето.

Ти си и Младият. Ти си и Старият.

Аз се изгубих. И стара, и млада.

Прелестен, бляскав филиз отгоре

милост извиква в обърнат профил.

 

“Тук съм!” – прескачам си тъмната сянка,

вехти обувки назад изоставям.

Водни мехурчета стапят тъгата ни,

вливат я устремно под кукуряка.

Върбови пухчета милват косите ни,

бързо забравяме думите скритите.

 

Къпе се Витоша в снежни потоци.

Нова пътека – вълничка в полите й,

тръгваме смело – така ни привлича.

Бързо отпадат маршрутите минали,

мостове викат ни, сбъдване имаме!

И едновременно живи сме, дишаме…

 

Кръг монахини, едва доловимо,

изповед смислено поразлюлели –

восъкът днес е излишен. Небето

ликува – разбираме едновременно.

Ти позволяваш да потанцувам –

приказна привечер – по раменете ти.

 

Ще ни застигне ли времето стигнало,

за да достигнем върха си пристигнал?

В общия миг гласовете ни трепват:

“Мъдрата Витоша да ни закриля…

Никога няма да спра да предвиждам

винаги тази пътека безстижна!”

 


Leave a comment

***

21 May 2© Мая Кисьова

* * *

Всеотдайността на свещите

ни респектира

към смирение.

Изтича от ръцете ни,

очите ни,

дъха ни –

болката.

И прагът

на излизане от църквата

не е препятствие,

а следваща посока,

която

– причестени –

сме заслужили.