maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

АДDICTED – “to learn by heart”

ADDicted

Новата поетична книга на Петър Чухов обезоръжава търсача на концепции. И ще бъде високо оценена. Когато я поех в ръцете си, настръхнах от нейната енергия. Афористична категоричност, органично въведени паузи, самочувствие и на създател, и на ценител зад името на автора.

Поезията я има преди да бъде написана. Усещаш пърхането на крила от различен калибър  – от кондор до колибри. И ако нещо е подвластно на гравитацията, то това са думите, полегнали тихо и завинаги в “меката постеля” на белите страници.

Жак Дерида говори за сърцето на поета като за особен вид врата или граница: “to learn by heart”. Сърцето на поета е ученикът, а стихотворението – негов учител.

Пол Валери казва, че чрез неординерното поетично състояние вещите и лицата биват “музицирани, стават съизмерни помежду си, откликват едни чрез други”.

През съществото на Петър непрекъснато тече ТАКАВА поезия. Той записва нищожна част от този поток.  (За разлика от хилядите посредствени, но амбициозни графомани.)

“Сбогуване с нарцисизма” има на корицата си сърце като маска и е луксозна книга.

“АДDICTED” е лишена от биографична суета, блъбове и флирт. Тя е аристократичната книга на Петър Чухов. Негов много добър пръв читател е художникът Кирил Златков. А пръв довереник – редакторът Марин Бодаков.

Петър препоръчва читателят да се въоръжи с чаша, пристъпвайки към неговата “крепост”. Аз взех своята. Но не знаех с какво да я напълня. След като затворих последната страница, с удивление видях, че чашата ми е пълна с бели и черни истински перли. Награда, че без упойка преплувах рова на крепостта :)…

Издателство Жанет 45, 2017

 


Leave a comment

Tom & Tonya at Latinka 12, Sofia

На ул. Латинка 12 в София е бил домът на художника Ненко Балкански. Днес – Къща за превод и литература, в чийто тих двор ви посреща Яна Генова и нейният екип. На 9 август в ателието на големия живописец влязоха много гости, привлечени от лекцията на Том Филипс “Преводът е саморазрушително изкуство” – част от интензивната му резидентска програма.9 Aug 1 - Copy Докато Том ни въвличаше в Н-измерните пространства на превода, около нас дискретно пърхаше едно усмихнато момиче с чисто лице и брилянтно британско произношение, въоръжено с фотоапарат. Тоня Атанакова, възпитаник на НБУ, Департамент “Кино реклама и шоу бизнес” направи богат фоторепортаж на събитието, а колажът, който виждате, е базиран на нейни снимки. Родена е на една и съща дата с моя син – 21 декември. И затова точният и мерник ме печели отведнъж :). Привлечена е към събитието от Емилия Миразчийска.

Със Светлана Дичева сме облагодетелствани, защото именно нашите пиеси “Миграцията на сьомгата” и “Милост. Да играеш Ан Секстън” са в централното резидентско преводаческо внимание на Том. Светлана поставя фактологически акцент в дискусията – срещу близо 2000 преведени на български художествени произведения годишно – стоят ЕДВА 10 български книги, преведени на чужди езици!

Следващата седмица цялата компания а и още почитатели на двуезичната поезия ще отпразнуваме премиерата на книгата на Том Филипс “Непознати преводи”, изд. Скалино.

На финала на своята лекция Том ни хвърли “бяла ръкавица” и възможност да си поиграем с превода на негово стихотворение. И понеже всички се забавлявахме в добронамерена интелектуална атмосфера, си позволих и аз. Дано ви подгрее да намерите веднага новата книга!

Ония дни                                                                                                                                                   бях се опитал да ви предупредя,                                                                                                              че не е изключено да ме откриете                                                                                  сомнамбулиран от празния лист                                                                                                              и чаша без уиски.

Или да се окажете                                                                                                                                         зад преобърнато зелено палто                                                                                                                   в плазма от думи,                                                                                                                                       някъде над неравния калдаръм                                                                                                                 в града на осъзнаването си.

Ония дни                                                                                                                                                         бях се опитал да ви предупредя,                                                                                                             че май сте материал,                                                                                                                                     от който може да излезе поезия.

 


Leave a comment

Винаги има и още нещо

ревю за книгата на проф. Златимир Коларов “БЕЗКРАЙНИТЕ БЕЛИ ПОЛЕТА”, Сиела, С., 2016, публикувано във в. “Словото днес”, бр. 16, 28 април 2016

Книгата има две издания и живот повече от 10 години. Може би защото „белите полета“ са наистина безкрайно понятие, а всички творби на проф. Златимир Коларов деликатно напомнят, че „винаги има и ОЩЕ НЕЩО“. Не е лесно да се каже накратко за какво иде реч в книгата – за няколко приказки, които Стария китаец разказва на орляк хлапета; за свободата и фарисейството, които съпътстват всяка религия; за Любовта и Егоизма… Но не е и трудно да се разпознае кога идва Изкуството при артиста и кога си отива. Лекар и писател, мъдрец и скрит авантюрист, авторът изгражда плътна картина на живота, чието начало е старо колкото света, а края му продължава и отвъд безкрайните бели полета на колективния човешки пулс.

Един причудлив художник се оттегля от реалния свят – семейство, слава, и социални контакти, за да се събере със себе си. Да изчисти чрез видения грешките и остарелите си възгледи. Негови желани приятели стават момчетата от квартала, чиято неподправеност и смелост са най-верните индикатори за стария артист. Те не пречат на самотата му – единствена възможност за прозрения. И затова получават от него вълшебни подаръци и загадъчни приключения.

Частите на книгата са новели, които демонстрират всички белези на жанра – няколко сюжетни линии и неочаквани финали. Дискурсът непрекъснато отваря нови прозорци – към спецификата на източните култури, към различните типове семейства, към тихата тъга от парадоксите на живота.

Златимир Коларов е идентичен със своите персонажи-артисти и много верен в обобщението, че погледът на твореца, насочен само към белия лист, е най-близо до Бог. Всяко отклонение замърсява вдъхновението. А това води до плодотворно „отчаяние“. Такова е състоянието на Чайковски, решил да напише собствения си реквием преди да сложи края на телесното си съществуване. Но какво е изумлението, когато след творческия акт резултатът е възхвала на живота – „Италианско капричио“. Защото синхроничността е свързала отново крайни състояния – екзалтацията от танцуването на тарантела неутрализира отровата в ухапания от тарантула.

Дружбата със Стария китаец съвсем не е безопасна за момчетата. Те украсяват небето над квартала с невероятните хвърчила с дракон и бели лилии, но отсъствието от училище води до куп неприятности. Разпитите от страна на директора, отношението на семействата, компенсаторното участие в прегледа на строевата подготовка – трансформациите в съзнанието са колосални. Старият китаец вижда кървави кръстоносни походи, а ритъмът на марша промива детските мозъци и ги довежда до масова агресия и боеве между кварталните банди.

„Наивността е по-близо до подлостта, отколкото до доблестта.“ – ето една мъдрост на автора, която заслужава да запомним. Убедително доказана в интерпретацията на старозаветната манипулация от страна на Бога-тиран към Благочестивия евреин да пожертва сина си. И в диференцирането на истинската вяра от институционалната, чийто служители в по-голямата си част са просто фарисеи.

През цялото повествование е актуално предупреждението, че истината идва при нас от най-неочаквани посоки. Така навреме съдбата довежда една циганка при Стария китаец, която изговаря думата „честолюбие“ като нещо, което е несъвместимо с природата на творчеството. Срещата между Музиканта и Художника се репродуцира неколкократно. И само благодарение на честността те могат заедно да спрат за определен период от време и да започнат да отглеждат цветя. Неспокойствието на твореца, стремежът към Бог, го поставя във вечно противоречие с всичко земно. Старият китаец и момчетата живеят и още повече „разказват“ живота. Защото са ненаситни за вариациите му, а времето не стига всичко да бъде преживяно в реалността. Но отраженията остават само илюзия, докато не бъде събрана смелост човекът да погледне в собствената си душа.

Идеята за безкрайните бели полета и безсмъртието е свързваща за всяка поотделно и всички новели заедно. Тя се явява винаги, за да разсее напрежението от логическите мрежи и невъзможността умът да обхване ситуацията. И въпреки това, на читателя не омръзват разточителните разкази на Стария китаец. Защото следват мълчаливите моменти, когато швепсът е изпит и децата са си отишли. Тогава художникът започва да твори.

Всъщност, по време на отшелничеството на китаеца и общуването му с кварталните палавници, се ражда една нова изложба на картини без заглавия. Защото – както казва авторът – картината не трябва да обяснява, а да те накара да задаваш въпроси. Иначе всичко друго е ненужна литература.

И така. НАКРАЯ. На прощалната вечеря у китаеца, децата са първите, които се наслаждават на новите му платна. Там са бащата, който моли за прошка сина си, преди да го накаже. Едно голо момиче, заспало в клоните на мъртво сухо дърво. Един тъжен човек, който не забравя да прегръща детето си. Един изгубил всичко човек, който е готов да оцени живота по достоен начин.

Къде е галерията за тази изложба? Златимир Коларов предлага картините да бъдат аранжирани в небето. Не като знак за земна грандомания, не. А за да могат хората да ВДИГНАТ ОЧИ към небето. И тогава… ще разберат, че има и още нещо.


Leave a comment

Фонтанът на желанията

ревю за романа на Весела Лулова Цалова “ДЪЩЕРИТЕ на ЖЕНОМРАЗЕЦА”, МВИЛ Агенция, С., 2015, публикувано в Литературен вестник, бр. 14, 6-12 април 2016

© Мая Кисьова

Романът „Дъщерите на женомразеца” на Весела Лулова – Цалова се отличава с добра скорост на разказване и композиционна плътност. Женомразецът маркиз Морозини е потомък на Венециански дож и дава началния реактив на семейната сага. Българският читател е въведен в атмосферата на много венециански кътчета, на Палермо, Месина, дори в мечта за Перу. Авторката изгражда чрез детайла цялостна представа и за историческото време на действията – няколко десетилетия на ХХ век, в които социалният живот в Италия отваря прозорците на цяла верига от семейни тайни. Разказът не товари читателя с директна психоанализа на героите, но в техните конфликти, причини и следствия ясно се проследява енергията на греха и шанса за приближаване към себе си. От гледна точка на избора, жените са разположени в две категорични крайности – или пълна изолация от света (сестрите монахини Лучия и Елиза), или пълно отдаване на инстинкта (Ада, Мария – Пиа, Джулия). В крайни позиции са и страстта към живота и поглъщането от суицидността.  Женската природа е безпощадно тласкана между религиозното осъждане и чистата голота на статуята от фонтана в двора на палата Морозини.

Романът елиптично започва и приключва с усилията на един мъж извън фамилията да крепи семейството си с болната Мария – Пиа. Тя е дете на кръвосмесителната връзка на маркиз Морозини със собствената му дъщеря Ада. Добре уловеният ритъм на романа се гради върху редуващи се ретроспекции с личните истории на всеки от героите и сцени на срещи, конфликти, смърти и раждания, помятания и серии инцест. Въвличането в душевното неспокойствие на човека се редува с чудесните архитектурни контексти на Венеция, описани със сензитивна достоверност. Читателят леко приема факта, че героите живеят толкова близо един до друг, но тайните им се нуждаят от години време, за да бъдат разкрити и да позволят на съдбата да вдигне своето було. Сюжетостроенето се опира на верния факт, че интуицията винаги побеждава разума и предубежденията. Немаловажно е, че фактологическите опорни точки от биографията на персонаж, историческа година или географска подробност, се назовават от авторката, след като е пресъздаден бит, социална картина или символистичен таг. Така например тя споменава, че маркиз Морозини е толкова високопоставен, едва в началото на втората част на романа. Опорна точка за следвоенна Италия е 1956 г. – годината, в която детето-грях Мария – Пиа е върната в дома на родителите си след години неведение в сиропиталището на манастира, отгледана от своята леля-сестра Лучия.

Всеки опит на мъж извън фамилията Морозини да всее позитивна динамика в дома, завършва пагубно. Красавецът е напълно изтощен от любовта си към Ада, а Енрико в двойния си образ – от прокълнатата Мария – Пиа. Черната сила ги принуждава да поемат дори фамилното име на маркиза, пренебрегвайки своето и подчинявайки се на локалния езотеричен ред. Кръвясалите очи на стария садист не пропускат никого от кармичната спирала. Обезобразената Ада става негов достоен наследник, който бива морално съкрушен от собствените си деца.

Ролята на случайността в преплитането на историите е от съществено значение. Нещо повече – на много места авторката вкарва мигновени парчета филм със символен характер. Такива са срещата между децата Лучо и Мария – Пиа, които впоследствие усещат пагубно взаимно привличане, а разкритието, че са брат и сестра ги води до регреса на взаимната нетърпимост. От този характер са ракурсите в поведенията на всеки един от персонажите – Лучо чете Пол Верлен; появите на черен призрак и удавник; гарванът, който успява да унищожи птичето гнездо; сцената на мъчение на бременната жена на маркиза в очите на детето Елиза; погледът на непознат монах по време на погребален кортеж; полетът на празна пластмасова чашка за кафе по време на чудесно написаната среща между Лучо и Джулия. Тези малки внезапни епизоди са знак за обрат или въвеждане на нов персонаж.

Романът е поредица от срещи и узнавания, които са композирани с лекота и психологическа достоверност. Въпреки тежката непрекъсваемост на страданията на героите, се налага усещането не на вгорчаване, срам или примирение, а една хладна обективност, че човекът е ТАКЪВ по природа. В поведението му се редуват възходи и падения, а много малка част от разумните му решения попадат в благоприятна среда. Разбира се, в хода на серийния инцест, читателят се сеща за Фройдовата хипотеза, че всяко момиче носи по рождение латентното клише, че е изнасилено от своя баща.

Третата част на романа започва с описания на дълбоко хуманни човешки преживявания – вече извън Венеция, в Палермо – между Джулия и нейния умиращ дядо. Отново следват катарзисни узнавания – дядото е преживял любовна история с маркиза Морозини, докато е изпълнявал поръчката на маркиза да направи фонтана в центъра на двора. Така се затваря кръгът и около – до този момент представата за несправедлива жертва, която имаме за майката на дъщерите на женомразеца. Джулия прави подсъзнателен опит да се отклони от пътя към Венеция, отивайки на гости в Месина. Но пътят на съдбата е неумолим и тя попада в дома на Морозини като съпруга на собствения си братовчед Лучо. Разбира се, узнаването идва след тежкия шок от изгубеното дете на тяхната любов. А истината отново е резултат на греховното наследство от предците.

През цялото повествование авторката неколкократно осветява фонтана като безмълвен и най-устойчив свидетел на човешките трагедии. По ирония на съдбата именно Лучо е нает да го почиства, преди да бъде ясно чий син е той, преди да бъде избегнат и неговият инцест с Ада, майка му. Фонтанът оцелява, благодарение на искрената любов на своя архитект. Но на финала вече е обвит завинаги в мъх. Какво означава това – че красивата женска фигура е изгубила своята привлекателна сила и трябва да бъде забравена, или че техническият прогрес в края на ХХ век обезценява всякаква тайна?

Докато само преди броени страници пътуването във влака е като от филм на Виторио де Сика, внезапната поява на дъщерята на Лучо от Перу и липсата на интерес от нейна страна към магията на дожовете Морозини – демонстрира тежката дума на времето.

Освободена от кармичната верига е Джулия. Защото е обзета от безкористното желание да обича. Да обича това момиче от Перу, което също носи името Ада. Джулия и статуята стабилизират позитивната крехкост в романа. Но това също не е акт в чист вид – пророчеството за тази възможност за бъдеще минава през напълно изгубилата разсъдъка си Мария – Пиа.

И докато читателят е все още в емоционално подчинение на сюжета, финалът на романа пристига с неочакваността на финала на Чеховата „Вишнева градина”. Вече нямат никакво значение всички живи потомци на Морозини. Защото идва законният наследник. Той е незаконен син на стария женомразец, за когото на финала на романа е дошло времето да бъде осветен от прожектора.

Липсата на дидактика, честното обявяване на „да, човекът е хищник, око за око, зъб за зъб, религия, изяждане, кръв, смърт”, са правилната позиция, която предизвиква към лично пречистване, дистанциране и внимание, че всяка лоша мисъл би могла да се материализира. Досущ както в анимационното кино.

Преди да започнете да четете тази сполучлива и увлекателна проза, ще се срещнете с кратък абзац от Вирджиния Улф, който е избран като въвеждащо мото. Той няма пряка връзка с романа. Но е наследствена идентификация за чувствителността на авторката Весела Лулова – Цалова, през която смело и всеотдайно е преминала цялата тази сложна история.


Leave a comment

Пиршество на Платон, Аристотел и Стив Джобс – ревю за “Шантави истории”

Ревюто можете да прочетете и в сайта на ИК ЖАНЕТ 46

http://books.janet45.com/books/1031

Мая Кисьова
ПИРШЕСТВО на ПЛАТОН, АРИСТОТЕЛ и СТИВ ДЖОБС
впечатления за книгата на Златимир, Валя и Калин Коларови
„Шантави истории“ или грешката е неизбежна“ – фамилна фантастика
Жанет 45, П., 2015

Жанровото уточнение „фамилна фантастика“ предизвиква любопитството дали авторите-семейство са писали заедно или общо своята книга. Тя, обаче, е конструирана от три автономни сектора и удивлява колко различно и свежо мислят и творят хора, живеещи под един покрив. Що се отнася до „шантавостта“ на историите – от всички тълкувания и синоними на тази дума – най-близка до енергията на книгата е думата „щурави“ в най-хубавия смисъл. Елегантната ирония на двамата учени и техния син е към състоянието на „смахнатост“, което тласка нормалния сериозен човек към писането.
„Грешката е неизбежна“ звучи аксиоматично и предизвиква доверието на наслаждаващия се и на стилната корица читател. Защото „грешка“ върви с „прошка“, а „волно-неволността“ отразява относителността на „вината – съд“.
Все по-отдалечена хуманистична дидактика в полза на лекотата на мисълта – впечатлява писането на Златимир Коларов всеки, който е чел досегашната му проза. Отблизо наблюдава тварите в Ноевия ковчег-космически кораб, създава картинност, подобна на Йеронимус Бош, и индивидуалности в масовостта – а-ла Питър Брьогел. Авторът ни въвежда в пространството на своята хипотеза, като еднакво осветява и доказателства, и грешки. Защото без грешките движението във времето застива, изгубило изначален смисъл. В Програматора от едноименния разказ е персонализирана идеята за сътворението. Изключително тежка роля, която довежда до съкровена изповед.
Атмосферата на еволюцията в сектора на проф. Коларов носи чудото на „2001: космическа Одисея“. Ценностната система на поколението български интелектуалци от края на 80-те и началото на 90-те, които бяха жадни за всяко качествено взаимопроникване между източноевропейската и западната фантастика. Процеси и празници, които нямат нищо общо с информационните излишества и преобладаващата съмнителна естетика от началото на 21 век.
Идентификацията с божествения промисъл в разказа „Искрата“ превръща повествованието в монолог: „Проблясвам, озарявам, изгасвам, настава тъмнина и отново проблясвам, озарявам и изгасвам…“ Едновременно философия, литература и холографско изображение, фантастичната проза на Златимир Коларов е дружелюбно-провокативна към читателя. Любопитно веселата фантасмагория може да поведе младия човек към Светото писание; може да въвлече в светкавично лично прозрение; може да предизвика и нечия научна страст.
Подобно четиво: „Бридж на Вила Терра“ от Рали Мейдър – теолог. А хуморът е индиректно благословен от Марк Твен, който казва: „Адам е бил най-обикновен човек. Пожелал е ябълката не заради самата нея, а заради това, че е била забранена. Ако забранена е била змията, щеше да изяде нея.“
Секторът на майката, жената и вълшебницата в „Шантави истории“ – Валентина Фиданова-Коларова – е именуван „Преди това“ – отличаван в конкурси за фантастика разказ. Авторката е майстор на детайлите, диалога и словесното шоу. Спокойното и ведро излъчване са съчетани с благосклонно, но хладнокръвно „виждане“ чрез думите. Лек, точен и индивидуален подход към своите студенти, сред които съм имала щастието да бъда, с оригинален филтър към сценариите на филмите, които снима. С типичен режисьорски рефлекс за едновременно предвиждане на картината и чуване на словото. За седемте истории на Валя важи метафоричната синастрия „виждане на словото и чуване на картината“. Темите – зрънца от ежедневието – завихрят фантазното от мисълта към формата. Естетика на неочаквания обрат – от съкровената драма „В мъглата“, до Гоголевата приемственост във „Вещерица“.
Въпросът за „грешката“ е в основата на разказа „Мисионерът“. Човешкото същество е част от сложна отражателна система, а паметта му е контролирана от цяла йерархия божества. Има поправими грешки, както и такива, които висшестоящите заличават, поради етична невъзможност за разбиране от страна на човека. Разказ, в чийто контекст и гледната точка към киното като изкуство е необичайна. Професионалната лексика е сполучливо съчетана с фантастични ракурси към природното явление, архетипния спомен или мисълта в настоящия миг. Валя напластява блестяща парадигма – логика, оценка, традиция – за да стигне до поетичния катарзис: „Не искам да бъда богиня. Искам да съм жена…“
А аз като читател искам автограф от 10-годишния Калин Коларов. Спечели ме метафоричното първо изречение от неговата единствена в книгата „Шантава история“: „Един ден отидох на училище.“ Именно училището е мястото за регламентирано правене на грешки по пътя на развитието. Разбира се, след това ударно изречение, разказът се разгръща така скоростно и естествено, както едно момче отваря „прозорци” в Интернет и блясъкът на усмихнатите му очи е по-ценен от който и да бил бележник, пълен с шестици. А ние, по-големите деца, се сещаме за „Хвърчащата класна стая” на Ерих Кестнер. И докато се питаме дали е честно победените на народна топка да капитализират всичките джобни парички на класа, гласът на мама връща разказвача в личното пространство на всички момчета във всички времена – с рефрена: „Оправи си стаята.” И започваме да се чудим кое точно не й е оправено на стаята…
И всичко започва отначало по същия шантав начин. Прочетете тази книга.


Leave a comment

Романът на Деница

Dilova

Миналата есен се случихме в едно разградско кафе с Деница Дилова и приятелката ми Маргарита Робски. Очаквахме резултати от разни свои “съмнителни” дейности, каквато е писането :). Маргарита беше чела “Тънкости на приготвянето” в Сан Диего и наместваше впечатления от авторката в местожителствената локалност. Дени вече беше узнала за номинацията си и тихичко каза, че е готова да спечели конкурса на издателство Сиела. Тогава се замислих, че не е без значение готовността и желанието да се понесе успехът – по принцип.

Месец преди края на 2014-та отново се срещнахме на премиерата на моята “Майска утрин” в Регионалната библиотека “Проф. Боян Пенев”. Деница каза няколко мили думи за книгата и беше до мен по време на разговора с публиката. Предстоеше й да се справи с редакцията на вече отличения роман с работно заглавие “Непорочна практика”, печат, срещи с читателите и прочие интересни неща.

Дойде юни, а с него и Маргарита в България.Преди още да се видим, беше прочела “Дневният живот на нощните пеперуди” и, доволна, ми я подари в един дъждовен ден. Говорихме си ако писането е детоксикация за своя автор – какво тогава е четенето? А Дени беше дала отговор и на този въпрос в романа…

Прочетох книгата на един дъх. Видях името на Пепа Георгиева, която познавам от Друмевите театрални празници, родена да бъде редактор, верен през годините и на Захари Карабашлиев. Веднага оцених новото заглавие, което издига книгата на истинското й равнище. Хареса ми идеята – правото на реализация на абсурдно-качествената “ИДЕЯ” – без претенции за почтеност и подобни клишета.

Преди дни беше станало дума с научния ръководител на докторантурата ми Пламен Дойнов как българският роман през 90-те е ретроградно изоставащ, в сравнение с поезията. Но как в началото на 21 век вече е стабилно реализиран и с доста излезли и на Европейско ниво автори. Той спомена, че му липсва остър социален роман. След като прочетох “Пеперудите…” на Дени, мога да се обоснова, че този роман Е социален. За да бъде такъв, той определено е:
увлекателен
динамичен
относителен като позиция
талантливо написан
непретенциозно, но културно значим
български
съвременен
ироничен, но не циничен
Оттук нататък вече издържа и на определението “социален”. Не е остър, или поне острието не стърчи над него като перка на акула. Защото афганската хрътка е елегантна. А не остра.

Може би това присъствие-сравнение-прозвище на един от персонажите, ме спечели, защото по принцип си падам по хрътките, руская борзая е любимият ми вид. Да, Деница ме зарадва и с други общи любимци – като Мишел Уелбек. Със заглавията на главите на романа, които звучат като чудесни хитове от различни музикални жанрове. С напомнянето кога всъщност човекът е жив – когато, адаптирайки се към некомфортна среда, прави неочаквани открития. Когато е в движение, когато прави секс, а не некадърни сублимации. Когато, без тъга, необикновеното остава само в мига, преценката е илюзия, типажът – клише. Иронията е сполучливо реализирана в разглеждането на човека като “профил”, профилът като част от пъзел, размяната като древна практика, дипломата като производство във “века на излишествата”. Насилието е знак, а помощта е консервирана множественост от равиоли, предназначени за третия свят.

Симпатични, правдоподобни са Нина, Даниел, Асен, Силвия, Кирил. Сюжетът има и сватба, и среща на випуска, и погребения. Историкът открива себе си като шофьор, а поетът – като куриер. Паметта е единственият личен арбитър. И не стои въпросът кое е фалшификат. “Гледната точка” е изместена от “център на действие” – ето това е голямото очарование на романа.