maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Liber Novus на К. Г. Юнг на български език!

KGU_1Снощи в Камерната зала на Младежки театър “Николай Бинев” беше тържествената премиера на внушителния труд на Карл Густав Юнг “ЧЕРВЕНАТА КНИГА Liber Novus”, за чието издаване на български език ИК “Изток Запад” получи сърдечната благодарност и респект на публиката. И многократните аплодисменти за преводача Пламен Хаджийски, научния редактор Валерия Дилова – единственият сертифициран от Централата “К. Г. Юнг” юнгиански психотерапевт от България, която каза на присъстващите, че тази книга, която българските учени от години четат на чужди езици и скрити ксерокопия, от днес може със своето въздействие да стане повод за дълбока промяна за всеки неин притежател. С видео от Франция се включи и другият научен редактор д-р Владимир Симов, чието изключително компетентно, интересно и талантливо поднесено слово зареди приповдигнатата енергия на залата.

KGU_2Собственикът на ИК”Изток Запад” Любен Козарев разказа за дългите години преговори с наследниците на Юнг, избора на преводач и екип, за професионалната си мотивация този повече от век скрит труд на Юнг да бъде достояние на българския читател в този стъписващ с обема и красотата си том. “Тази книга – обяви философът-издател – открива нашата нова поредица “Книги за избрани.” Актьорите Валентин Ганев и Елена Телбис прочетоха откъси от “Червената книга” и публиката искаше още, и още. На видеостена бяха показани майсторски нарисуваните от К. Г. Юнг мандали и сюжети, без намерение някога да бъдат показвани пред когото и да било. Прозвуча и гласът на големия учен, писател и човек.

“Червената книга” вече е в ателието ми, седи на белия стол и очаква да бъде разтворена. Преди това, аз я прегръщам. Защото самата й премиера ми напълни душата. А произволната страница ми “подарява” фразата:

“…Божественото иска да живее с мен. Съпротивата е напразна. Питах мисленето си и то рече: “Намери си образец – да ти покаже как трябва да се изживява божественото…” – базисната провокация на книгата, чието послание е, че Божественото е във всеки един от нас.

Още едно доказателство, че подетата от Любен Козарев инициатива “Чета, следователно съм” – работи.

 


Leave a comment

Старицата от Калкута може да бъде…всичко

10-годишно представление, респект! След като по интуиция многократно го препоръчвах на приятели, най-после снощи го изгледах. Любим жанр – скеч. Стилна сценография, която свързах с един изолиран луксозен вагон, в който човек има време да извади своята лупа и да си поиграе с нея – дали ще разгледа  пътниците-милионо-персонажни;  дали ще се опита да потърси врата, през която да избяга от лупите на другите; дали ще я глътне, без да иска, и ще се ужаси, когато лупата започне да “говори” в корема му – всичко може да се случи. В алюзията за вагон, случващото се на сцената достига много пряко до сетивата на зрителя и го прелъстява неусетно да участва със своята чувствителност в образците-сцени, които никой не знае кога започват или свършват, и защо. И това е последното, което има значение. Музика-брилянтно конструирана и изпълнена от актьорите. Ханох Левин – библейски поет и библиотекар към съвременния читател / зрител: http://www.imdb.com/name/nm0505605/ .

Припомням една от първите добри рецензии за постановката на Явор Гърдев от зимата на 2007 г. на проф. Виолета Дечева във в. “Култура”:

IMG_20171019_083845http://www.kultura.bg/bg/article/view/12637

Около мен бяха тийнейджъри от 18 СОУ “Уилям Гладстон” – рефлективни към високия хумор и щедри на аплодисменти особено след музикалните изпълнения. И смях, смях, смях в цялата зала, в чиято мощ бутона  “applause” на сцената си е откровена мило-ненужна бутафория.

Какво съвпадение – в деня на българския лекар, си мисля, че смехът е с вълшебната лечебна биохимия, неразгадана досега.


Leave a comment

АДDICTED – “to learn by heart”

ADDicted

Новата поетична книга на Петър Чухов обезоръжава търсача на концепции. И ще бъде високо оценена. Когато я поех в ръцете си, настръхнах от нейната енергия. Афористична категоричност, органично въведени паузи, самочувствие и на създател, и на ценител зад името на автора.

Поезията я има преди да бъде написана. Усещаш пърхането на крила от различен калибър  – от кондор до колибри. И ако нещо е подвластно на гравитацията, то това са думите, полегнали тихо и завинаги в “меката постеля” на белите страници.

Жак Дерида говори за сърцето на поета като за особен вид врата или граница: “to learn by heart”. Сърцето на поета е ученикът, а стихотворението – негов учител.

Пол Валери казва, че чрез неординерното поетично състояние вещите и лицата биват “музицирани, стават съизмерни помежду си, откликват едни чрез други”.

През съществото на Петър непрекъснато тече ТАКАВА поезия. Той записва нищожна част от този поток.  (За разлика от хилядите посредствени, но амбициозни графомани.)

“Сбогуване с нарцисизма” има на корицата си сърце като маска и е луксозна книга.

“АДDICTED” е лишена от биографична суета, блъбове и флирт. Тя е аристократичната книга на Петър Чухов. Негов много добър пръв читател е художникът Кирил Златков. А пръв довереник – редакторът Марин Бодаков.

Петър препоръчва читателят да се въоръжи с чаша, пристъпвайки към неговата “крепост”. Аз взех своята. Но не знаех с какво да я напълня. След като затворих последната страница, с удивление видях, че чашата ми е пълна с бели и черни истински перли. Награда, че без упойка преплувах рова на крепостта :)…

Издателство Жанет 45, 2017

 


Leave a comment

Tom & Tonya at Latinka 12, Sofia

На ул. Латинка 12 в София е бил домът на художника Ненко Балкански. Днес – Къща за превод и литература, в чийто тих двор ви посреща Яна Генова и нейният екип. На 9 август в ателието на големия живописец влязоха много гости, привлечени от лекцията на Том Филипс “Преводът е саморазрушително изкуство” – част от интензивната му резидентска програма.9 Aug 1 - Copy Докато Том ни въвличаше в Н-измерните пространства на превода, около нас дискретно пърхаше едно усмихнато момиче с чисто лице и брилянтно британско произношение, въоръжено с фотоапарат. Тоня Атанакова, възпитаник на НБУ, Департамент “Кино реклама и шоу бизнес” направи богат фоторепортаж на събитието, а колажът, който виждате, е базиран на нейни снимки. Родена е на една и съща дата с моя син – 21 декември. И затова точният и мерник ме печели отведнъж :). Привлечена е към събитието от Емилия Миразчийска.

Със Светлана Дичева сме облагодетелствани, защото именно нашите пиеси “Миграцията на сьомгата” и “Милост. Да играеш Ан Секстън” са в централното резидентско преводаческо внимание на Том. Светлана поставя фактологически акцент в дискусията – срещу близо 2000 преведени на български художествени произведения годишно – стоят ЕДВА 10 български книги, преведени на чужди езици!

Следващата седмица цялата компания а и още почитатели на двуезичната поезия ще отпразнуваме премиерата на книгата на Том Филипс “Непознати преводи”, изд. Скалино.

На финала на своята лекция Том ни хвърли “бяла ръкавица” и възможност да си поиграем с превода на негово стихотворение. И понеже всички се забавлявахме в добронамерена интелектуална атмосфера, си позволих и аз. Дано ви подгрее да намерите веднага новата книга!

Ония дни                                                                                                                                                   бях се опитал да ви предупредя,                                                                                                              че не е изключено да ме откриете                                                                                  сомнамбулиран от празния лист                                                                                                              и чаша без уиски.

Или да се окажете                                                                                                                                         зад преобърнато зелено палто                                                                                                                   в плазма от думи,                                                                                                                                       някъде над неравния калдаръм                                                                                                                 в града на осъзнаването си.

Ония дни                                                                                                                                                         бях се опитал да ви предупредя,                                                                                                             че май сте материал,                                                                                                                                     от който може да излезе поезия.

 


Leave a comment

Винаги има и още нещо

ревю за книгата на проф. Златимир Коларов “БЕЗКРАЙНИТЕ БЕЛИ ПОЛЕТА”, Сиела, С., 2016, публикувано във в. “Словото днес”, бр. 16, 28 април 2016

Книгата има две издания и живот повече от 10 години. Може би защото „белите полета“ са наистина безкрайно понятие, а всички творби на проф. Златимир Коларов деликатно напомнят, че „винаги има и ОЩЕ НЕЩО“. Не е лесно да се каже накратко за какво иде реч в книгата – за няколко приказки, които Стария китаец разказва на орляк хлапета; за свободата и фарисейството, които съпътстват всяка религия; за Любовта и Егоизма… Но не е и трудно да се разпознае кога идва Изкуството при артиста и кога си отива. Лекар и писател, мъдрец и скрит авантюрист, авторът изгражда плътна картина на живота, чието начало е старо колкото света, а края му продължава и отвъд безкрайните бели полета на колективния човешки пулс.

Един причудлив художник се оттегля от реалния свят – семейство, слава, и социални контакти, за да се събере със себе си. Да изчисти чрез видения грешките и остарелите си възгледи. Негови желани приятели стават момчетата от квартала, чиято неподправеност и смелост са най-верните индикатори за стария артист. Те не пречат на самотата му – единствена възможност за прозрения. И затова получават от него вълшебни подаръци и загадъчни приключения.

Частите на книгата са новели, които демонстрират всички белези на жанра – няколко сюжетни линии и неочаквани финали. Дискурсът непрекъснато отваря нови прозорци – към спецификата на източните култури, към различните типове семейства, към тихата тъга от парадоксите на живота.

Златимир Коларов е идентичен със своите персонажи-артисти и много верен в обобщението, че погледът на твореца, насочен само към белия лист, е най-близо до Бог. Всяко отклонение замърсява вдъхновението. А това води до плодотворно „отчаяние“. Такова е състоянието на Чайковски, решил да напише собствения си реквием преди да сложи края на телесното си съществуване. Но какво е изумлението, когато след творческия акт резултатът е възхвала на живота – „Италианско капричио“. Защото синхроничността е свързала отново крайни състояния – екзалтацията от танцуването на тарантела неутрализира отровата в ухапания от тарантула.

Дружбата със Стария китаец съвсем не е безопасна за момчетата. Те украсяват небето над квартала с невероятните хвърчила с дракон и бели лилии, но отсъствието от училище води до куп неприятности. Разпитите от страна на директора, отношението на семействата, компенсаторното участие в прегледа на строевата подготовка – трансформациите в съзнанието са колосални. Старият китаец вижда кървави кръстоносни походи, а ритъмът на марша промива детските мозъци и ги довежда до масова агресия и боеве между кварталните банди.

„Наивността е по-близо до подлостта, отколкото до доблестта.“ – ето една мъдрост на автора, която заслужава да запомним. Убедително доказана в интерпретацията на старозаветната манипулация от страна на Бога-тиран към Благочестивия евреин да пожертва сина си. И в диференцирането на истинската вяра от институционалната, чийто служители в по-голямата си част са просто фарисеи.

През цялото повествование е актуално предупреждението, че истината идва при нас от най-неочаквани посоки. Така навреме съдбата довежда една циганка при Стария китаец, която изговаря думата „честолюбие“ като нещо, което е несъвместимо с природата на творчеството. Срещата между Музиканта и Художника се репродуцира неколкократно. И само благодарение на честността те могат заедно да спрат за определен период от време и да започнат да отглеждат цветя. Неспокойствието на твореца, стремежът към Бог, го поставя във вечно противоречие с всичко земно. Старият китаец и момчетата живеят и още повече „разказват“ живота. Защото са ненаситни за вариациите му, а времето не стига всичко да бъде преживяно в реалността. Но отраженията остават само илюзия, докато не бъде събрана смелост човекът да погледне в собствената си душа.

Идеята за безкрайните бели полета и безсмъртието е свързваща за всяка поотделно и всички новели заедно. Тя се явява винаги, за да разсее напрежението от логическите мрежи и невъзможността умът да обхване ситуацията. И въпреки това, на читателя не омръзват разточителните разкази на Стария китаец. Защото следват мълчаливите моменти, когато швепсът е изпит и децата са си отишли. Тогава художникът започва да твори.

Всъщност, по време на отшелничеството на китаеца и общуването му с кварталните палавници, се ражда една нова изложба на картини без заглавия. Защото – както казва авторът – картината не трябва да обяснява, а да те накара да задаваш въпроси. Иначе всичко друго е ненужна литература.

И така. НАКРАЯ. На прощалната вечеря у китаеца, децата са първите, които се наслаждават на новите му платна. Там са бащата, който моли за прошка сина си, преди да го накаже. Едно голо момиче, заспало в клоните на мъртво сухо дърво. Един тъжен човек, който не забравя да прегръща детето си. Един изгубил всичко човек, който е готов да оцени живота по достоен начин.

Къде е галерията за тази изложба? Златимир Коларов предлага картините да бъдат аранжирани в небето. Не като знак за земна грандомания, не. А за да могат хората да ВДИГНАТ ОЧИ към небето. И тогава… ще разберат, че има и още нещо.