maya kisyova

theatre and literature


Leave a comment

Любов от пръстчета (притча)

публикувана в проект http://manupropriatrd.blogspot.bg/2016/01/blog-post_28.html,

в диалог с творбите на резбаря Веселин Митев.

© Мая Кисьова

“Love Loves to Love Love”

 James Joyce

Имало едно време едно мъжко семейство. Откъде се взели тези четирима братя и техния баща никой не знаел. Откакто се помнели били много задружни – на една ръка живеели, в една посока гледали, имената им си приличали. Е, понякога се прегъвали, а друг път – се перчели.

Показалецът се казвал Влюбен. Той обичал да посочва. Най-вече когато думите не му стигали да изрази чувствата си. Понякога  допирал челото и се задържал там, докато просветнела нужната мисъл. Друг път се изправял така  заповеднически, че бащата прибирал братчетата му към дланта, докато Влюбен не постигнел целта си. Най-меко  докосвал устните – за да помълчат, да съберат сладост. Я за комплимент, я за песен. Най-тъжно му било да избърсва от клепачите някоя сълза. Защото не винаги любовта била споделена.

Средният брат бил Любовник.  Предпазлив, грижлив, справедлив – да, всички правели любов с него. Но той съумявал да остане справедлив. Толкова, колкото можел да бъде справедлив Дон Жуан. Единственото, което го спасявало, била липсата на памет. Той започвал всяка своя любовна история винаги отначало. Затова стърчал над всички останали и старостта никога нямало да има шанса да го прегърби.

Любим било името на безименния брат. Как така име на безимен – ще попитате. Любим бил толкова богат от харесването и предпочитанията към него, че нямал нужда от паспорт дори.  Той бил обичан, скъп на всички, често го украсявали с красиви пръстени. Като чуеш: „Любима майка… Любимо дете… Любима книга… Любим писател… Любим спомен…” – първо в сърцето ти възниква усещането за доверие, безусловие, отдаденост, жертвоготовност дори. Когато нечии трепетни устни прошепнат: „Моят любим  ще дойде.” – не бързаш да питаш кой е той, как му е името. А се наслаждаваш на щастливото притежание на една илюзия.

Най-малкото братче било кутрето и всички му викали „Ей, Гадже!” И хич не ги било еня, че това „Гадже” идва от цигански. И че никой не го взема на сериозно.  Нито вид като вид, нито род като род си има – ни жена, ни мъж, ни момче, ни момиче.  А едното само любовно влечение между двама. Затова все се чупи и вие, наднича и бърза. И колкото и да му стърчи порасналият нокът (я лакиран, я не), не може да види по-далеч  от изчервения нос.

Дошла зимата. Четиримата братя така замръзнали, че забравили имената си. Но не това било най-страшното. Те се допрели плътно един до друг, сгънали се на три. Да, посгрели се. Но силата я нямало. Някой липсвал, за да стане юмрукът здрав и горещ. Баща им, палецът го нямало. Искали да го извикат, но освен „Тате, татеееее…!!!” – и неговото име забравили…

  • … еликсир някакъв беше!…
  • … не, тест беше!…
  • … роман!
  • … стих!
  • … хороскоп!

Малкото Гадже почти налучкало: „Любовта с метър мереше, любовен калкулатор имаше, любовни sms-и пращаше на самотните хора, за да ги зарадва и стоплиииии!”

Тогава по-големите му братя си спомнили изведнъж името на бащата и го призовали при тях:

„Любовен татко! Ти, който можеш да погалиш и да прегърнеш всички ни! Който си нашата воля, стабилност, морал и духовност! Ела да ни сгрееш!”

Палецът Любовен разтъркал замръзналите си момчета, усмихнал им се, закръглил общия им юмрук и възцарило спокойствие и равновесие.

Всички забравили за студа и започнали да ловят снежинки смело-смело…А те, снежинките, от любовните пръсти се топели, но никой не бил тъжен, защото да се разтапяш от любов си е много даже положително занимание.

 

 

Advertisements


Leave a comment

Дела Рафаилови

написан за конкурс “Ако бях ангел” на http://www.pravoslavie.bg, 2008
публикуван в Лудогорски вестник, бр. 94 / 2014

© Мая Кисьова

12-годишният Рафаил седеше унил и мълчалив на масата за закуска. Беше болен за пръв път сериозно – от класически грип. Както шеговито отбеляза баща му: “И ти да дадеш принос за развитието на световните вируси”. Принос, и то какъв! Все едно, че десетки бляскави саблезъби маршируваха по челото му, пламнало от температурата, стържеха по гърлото, а други му ковяха в ставите безмилостни пирончета. На всичко отгоре – затворен в къщи, без училище – а беше истински отличник… “Когато боледувах – майка му се опитваше да го утеши, – слушах приказки, те като че ли също ме лекуваха…”. А той клюмаше пред димящата чаша чай и нямаше сили да мигне с очи. “Засмей й се на болестта – така ще я умилостивиш… Стягай се, носиш име на ангел-лечител… ” – родителите му тръгваха по своите дела и тракването на входната врата извади малкия страдалец от унеса. Той се втренчи в пръстите на ръцете си, взе с огромно усилие чашата и смръщено отпи една глътка ухаеща на ягоди и канела топла течност. Стори му се така дружелюбна след кошмарната нощ, че бавничко… и все по-бързичко… я изпи цялата. След това хвана под мишница ноутбука си и блистерче антиангин и се премести на дивана. Намери станция, на която можеше да слуша приказки:

“… – Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
– Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! – промълви
сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна…
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни…”

Приказката “Майчина сълза” беше тъжна. И не можеше да бъде друга …
Рафаил я доизслуша внимателно. Но не искаше да се примири със съдбата на болното лястовиче. Той избра програма за рисуване и започна с курсора-моливче бавничко да завърта нещо като листенца с власинки, едни пухкави перца, очички, ръце, и всичко това в небесносиня мъгла, но триизмерно: “… това нещо вижда… и лети… може да докосва… дали говори на моя език, не знам… дружелюбно е… умно… не, по-скоро – мъдро… ами да… това е моят ангел… с име “Бог лекува”…”.

Болното момче се увлече неусетно в своя нов сюжет. Беше нарисувало едно прекрасно същество, подвластно на неговото сърце. В следващата скица ангелът летеше с умиращото лястовиче в ръце през времето и пространството, един век назад, за да го отнесе на финала на една друга приказка – “Палечка”… В следващата – внимателно постави спящото българско птиче в уютното гнездо на спасената от Палечка премръзнала датска лястовица… То се събуди, скокна – изгореното му крилце беше станало отведнъж като ново… И закръжи възторжено, присъединявайки се към тържествения птичи хор за сватбата на елфите, където го чакаше, незнайно как, и щастливата му майка…

Нито ангелът, нито детето забелязваха, че над главите им се усмихват други два ангела – на Каралийчев, и на Андерсен… “Добре стана…” – отдъхна си Рафаил… “Cogito ergo sum. – Мисля, значи съществувам.” – кой знае защо изплува в съзнанието му, преди да се отпусне в дълбок сън…

Ангелът почака, почака… мръдна с ръчичка, размаха крилце – оказа се, че вече не е зависим от моливчето и волята на художника… Усети, че тук повече никой няма нужда от него, и за сбогуване погали спящия си съименник по къдравата коса. На пръстчето му се закачи косъм, извит като кравайче. Това го разсмя, и той литна близо четири века назад при един друг спящ…

Рене Декарт се вълнуваше в съня си, потокът от мисли не му даваше покой. Той също бе заспал, работейки… Главата му бе полегнала върху хартия, на която бе начертана координатна система. Ангел Рафаил погали и него по къдравата коса и, почти случайно, пусна в точка 0 завъртяното косъмче… (днес тази графика се нарича “Декартов лист”)… Когато ученият се събуди, решението на задачата вече беше в главата му. След като трескаво и виртуозно я записа, той повдигна взор към небето, и от устните му на заклет рационалист тихо се отрони: “Дали всичко, което виждаме по звездното небе, е такова, каквото изглежда…”…

Когато родителите на петокласника се прибраха, той спеше спокойно и по челото му бе избила оздравителна роса. Ръката му още стискаше мауса. В background-а на екрана летеше едно ангелче. А че то се усмихва и отвреме-навреме им маха с ръчичка-крилце, така и не забелязаха…

16 февруари 2008
София


Leave a comment

2006 Свободен ден

Свободен ден © Мая Кисьова, 2006

номиниран в конкурс на сп. Алтера на тема “Екстаз” и публикуван в бр. 8/9 2006 г.

Тя се събужда малко след полунощ и включва компютъра. Неспокойна е. Има желание да пише мислите си. Той ú беше казал да го прави винаги, когато се сети. Като спасение от неясната тревожност, която я обзема напоследък.

1.25ч.

„Мили, ти се прибираш след няколко часа…и ще имаш свободен ден…ще имаме свободен ден…от няколко седмици го чакам…не мога да разбера как живеем…две уморени тела върху четири квадратни метра пух…които заспиват в различно време… и се събуждат поотделно… забравих вече откога сме заедно…дали се познаваме изобщо… във всеки случай това, което правиш с мен…е напълно реално…не искам да излизам никъде…то е твое…не бива да се пръска така…вчерашните ми пробни снимки (тя е актриса) са фантастични…носят твоя печат…обожавам  всичките ти лица… уморен…небръснат…студен…жесток…великодушен…внезапен…нежен…справедлив…капризен…садистичен….зъл…космически…не ме оставяй сама в това щастие.”

Сейфва и си ляга. Успява да се унесе в следващите два часа. После продължава в същия файл.

4.33ч.

„Защо още те няма?… Дали не ме наказваш със закъснението си?… Всъщност…ти…не си длъжен да откликваш на моите нереализирани мечти… Не си  виновен за нищо… Не трябва да ми помагаш, достатъчно е, че те има… Нямам право да те искам толкова много, а те искам… Нямам право да те занимавам и с моите болки… Нямам право върху времето и пространството ти. А не мога да спра да те чакам на прозореца… Изпращам ти цялата си любов – да те посрещне… Ти ми откри, че съм способна на това…”

Последното изречение я успокоява. Тя включва CD-playera. Звучи негова любима музика. Изважда от гардероба ново дантелено бельо. Облича го. Видимо е доволна от резултата в огледалото. Усеща така дългоочакваната умора и бързо си ляга. Заспива дълбоко в следващите три часа. После:

7.41ч.

„Сливаш се с последния ми сън. Неистово търся една книга, за да си припомня няколко думи. Качвам се върху стол, повдигам се на пръсти, ти ме залепяш внимателно към стената, обръщаш лицето ми към себе си и ме обладаваш. Топя се под рамото ти и от очите ми капят сълзи. Въздухът в стаята е сух, косата ми те гъделичка по ухото и ти полудяваш. Движенията са остри и кратки, но това не ми причинява болка, езикът ти пробива устните ми. В съзнанието ми просветва търсената мисъл: „Изкуството е … ограничаване на собствените възможности.” … Следва пауза. Дишаме. Едновременно…”

В този момент мъжът отваря входната врата, съблича се машинално, пъхва бяла престилка в пералнята (той е психиатър) и се мушва под завивките. Заспива начаса. Тя приближава към леглото и усеща уханието на дамски парфюм. Отведнъж  осъзнава причината за неспокойствието си. Той е проектирал нейната душа върху друго женско тяло, което…

Ето от какво е имал нужда… не от думи, тревоги и екзистенциални тръшкания. Тя анализира светкавично ситуацията. От месеци се бе превърнала в поредния му пациент – неминуемо за актриса, която не играе редовно. Домът им бе станал пощенска кутия за нейните мрачни настроения. И той най-после бе решил да се спаси. Колежката по нощно дежурство. Лекари – хладнокръвно, технично, без обвързване и емоции… Секс – терапия.

Сега спи. Изражението му е съвсем невинно.

Тя заплаква. За пръв път от началото на кризата си.

Но не изпитва самосъжаление. Не изпитва и гняв. Плаче дълго и някак си спокойно. Преживява напълно прозрението и… прошката. Довършва файла:

„Това  писание е дотук. То ми достави радост, но не можа да те замести… Ти ме роди тази нощ. И аз те родих. На противоположния меридиан разцъфтя магнолия. Край.”

После като сомнамбул напипва флакона с най-хубавия си парфюм и влиза за няколко минути в облака му. И пропълзява към тялото на мъжа. Нека се събуди и я открие в ръцете си, заровил нос в нейните коси. „Като в клип” – усмихва се през сълзи и заспива като дете.

Развиделява се.

Започва един обикновен свободен ден.

 

 

 


Leave a comment

2007 – Кино и реалност

http://www.pravoslavie.bg/

© Мая Кисьова

КИНО и РЕАЛНОСТ

Получател: Терънс Малик, кинорежисьор

Здравейте, Маестро,Преди няколко седмици бях поканена да участвам в кастинг за бъдещия Ви филм. Той се проведе в едно свято за всеки български интелектуалец място – къщата-музей на Борис Христов. С особено усещане влязох в помещението за пробни снимки, то носеше чистота и божественост, един свещен, изолиран от нравствената пустош наоколо остров…

Все още не знаех каква е задачата – лаконично ми бе обяснено, че филмът е от началото на нашето летоброене… Първо трябваше да си представя, че съм майка на владетел, който се завръща при нея след дълго отсъствие, но радостната среща е леко помрачена от случайни гласове в тълпата: „Синът ти е крадец!”… „Той е самонадеян измамник!”… Трябваше да изразя верига от сложни чувства и сдържано публично поведение… Следващата задача беше радостта от майчинството и една люлчина песен… Беше ме обзела приповдигнатост и усещане за служене на добра кауза… Третата задача беше най-тежкият момент за майката – вестта за смъртта на сина й… Камерата заработи, концентрацията ми беше максимална, бях изпълнена със сила… Подхвърлиха ми реплика: „Разпнаха го!”… Тя отприщи низ от преживявания, за които като че ли отдавна се бях подготвяла… Едва сега узнах, че всъщност съм направила опорните моменти от живота на Св. Дева Мария… Благодарна съм за това истинско актьорско и личностно изпитание… а творческата среща на бъдещия мултикултурален екип ще направи света по-добър – в това съм сигурна…

Когато бавно излязох от работната площадка, си спомних откъде дойде това усещане за извървян път към подобна задача… Три години преди това, на Великден, наблюдавах шумна тълпа на път към храма… Тогава написах едно стихотворение… Ето го, Маестро…

Той пак възкръсна…

Издигна се над кръста
и духът Му ни обхвана като облак…
За 2004-ти път…
Нима това е твоята обреченост –
да бъдеш вечен пакостник, човечество?
Каква перфидна радост:
„Христос Возкресе!”…
След смъртта, която ти Му подари,
след предателството – плод на дребния ти мозък,
след хулите – венецът, който ти успя да оплетеш.
Необяснима сила кара Го отново
да изпрати Ангела при земната Мария,
за да узнаем, че пак готов е
при нас да дойде, за да ни учи…
Кога, от слово и дела, окъпани и просветлени,
ще можем с лекота да отразим
ефирната любов на силния му взор?
Засрамени и, победили своя змей,
достойно да благодарим и прошка да измолим?
И да кажем: „Остани!”…

11 април 2004

Изпращам Ви Блага вест. Ако е писано – такава ще получа…

С уважение: Мая Кисьова


Leave a comment

Храната от вчера

https://librev.com/scribbbles-prose-publisher/1366-2011-10-04-10-21-24

© Мая Кисьова

ХРАНАТА от ВЧЕРА

Всичко, което правеше за него, беше хубаво. Той я намираше за романтична и невинаги я понасяше. Не отговаряше понякога на телефонните й повиквания. И в това „понякога“ имаше железен алгоритъм. Той обичаше да обладава крехкото несъстояло се момче в нея. Тя се стъписваше, изпитваше непозната болка, която отваряше прозорците на душата й, поемаше въздуха, и притихваше. Сама, и още повече свързана с него, като гмурец на границата на възможното, в еуфория от налягането на водата, създаваща видението на очакващия я бисер.

Дните й бяха изпълнени с реални събития, без да излиза от стаята, без да говори с никого в продължение на седмици. Правеше хартиени предмети с нереална функция, облепяше ги с бинт, брашно, сол и вода, после ги изхвърляше. Без да знае, че и това е романтично. Съзираше в чертите му азиатска ревност, подозираше смисъла на обрязването, когато лекуваше наранените си гениталии, и примирено се отпускаше във времето до следващото му посещение.

Той се хранеше бързо и след всяко влизане на прибор в устата му посягаше към салфетка. Това непрекъснато избърсване беше единственото й безпокойство. Лишаваше я от вкуса на напластеното удоволствие, което търсеше в целувките минути по-късно. Той отхвърляше тези малки нейни вкопчвания. Нанизваше я върху члена си рязко, хващаше я за косите и я държеше далеч от тялото си. Очите му се впиваха в кръвоносните й съдове, а езикът му майчински ближеше мисловните прорези по тялото й.

Нямаше време да разговарят. Когато все пак това се случваше, той отронваше поредния искейпистки модел: „Аз не те обичам.“… „Ти си демоде.“… „Не знам какво искам, не мисли за мен.“… И прекрасно знаеше, че тя мисли за него. Не винаги мислите й бяха добри. Беше в състояние да осъзнае стеснения периметър, в който той я заключи. Но трансът беше по-силен. Представяше си, че е огромен куп розови листа, върху който бавно се отпуска тежка преса, за да извлече капката безценно масло. Да, тя знаеше, че той има други животи с други хора, движи се, зарежда се, забравя за нея, отхвърля я. И отново я търси. Обичаше лабораторната му чистота, вкуса на кожата му, твърдостта на ръцете му, които я смачкваха с ловкостта на палач. Той умееше да предизвиква у нея детска агресия и великодушно, в математически изчисления миг пъхваше пръст между зъбите й, за да му подари малка болка, която веднага вкарваше между собствените й крака. Но и тогава те не бяха нейни. Той я композираше, разчленяваше и сглобяваше.

Да, мислите й невинаги бяха добри, но това не пречеше да бъдат хубави. Защото той беше хубав. Стегнат и дисциплиниран. Като замък на ръба на отвесен висок бряг. Тя се извисяваше към зъберите му като мощна прозрачна тюркоазена вълна, за да отстъпи само след минути, цялата помътняла от водорасли и трупове на неродени хищни риби.

Знаеше, че ще остане в затвора на стаята си, докато не разреши загадката. Защо той никога не приемаше храната, приготвена от нея веднага? Защо блюдото трябваше да престои поне денонощие, преди той да го докосне? Това противоречеше на всякакви теории за здравословен начин на живот, които съвсем не му бяха чужди. Защо държеше тя непременно да знае, че не я обича, когато в момента на изказването на тази отрицателна фраза, тя усещаше силна вълна любов от него към себе си? Защо вледеняваше и най-малкия физически порив от нейна страна – докосването на ръка, рамо, лек допир на ръкав дори? Понякога той искаше да разпознае нейната индивидуалност, да я види извън позицията на моногамната половинка. Тогава идваше ревността му от случайно произнесено друго име или случка, която отново я караше да се подложи под пресата за извличане на розово масло. В тези състояния на криза, двамата преживяваха сгъстени отрязъци от време, в което усещаха, че се занимават с древна алхимия. Там някъде вероятно се криеха отговорите на загадките.

Те бяха професионалисти, играеха с думите и на сцената. Лесно възбудими, но контролиращи всяка вибрация зрели чудовища. Неговата грубост прикриваше страха от поглъщане. Зад нейната пасивност се таеше незнайно откъде пробуден ужас от изнасилване. Нерядко се изумяваха от микронната разлика между взаимното възхищение и отвращение. Тогава той не изчакваше нейния оргазъм (който по принцип му харесваше), тръгваше си бързо и я оставяше тръпнеща като недоубито животно. Предизвикваше я да му изневери, да го унижи, да го замени с породист самец. Искаше да я хване, че мастурбира, че не може да спи спокойно, да й вмени комплекси за нехаресване.

Когато той си отидеше, след горещия душ, тя започваше да прави екзерсиз, съсредоточаваше се върху сухожилията, мускулите, разпределяше енергията доколкото може равномерно, мислено успокояваше пламтящото лоно, за да съхрани онова ценно знание до следващото му проникване. Заклеваше се да не пише, но когато енергията преливаше, сядаше зад клавиатурата. Като че ли дописваше нещо негово. Или започваше нещо, което той трябваше да довърши. Приготвяше храна след това. След това. След писането. И точно тогава той по неписана интуиция изчезваше. Не се обаждаше и не идваше. Тази следписмена храна трябваше да престои. За да се утаи страстта. Той не обичаше страстта й. И затова тя прекарваше в затвора на стаята си седмици наред доброволно. Когато от умора престанеше да мисли изобщо, той вече звънеше на вратата. Хладен, сдържан и жесток. Тя не можеше да откъсне очи от него – прехвърляше по всички възможни мостове към челото му собствения си ментален сейф. Той го отклоняваше, не му беше нужен, тогава в леглото между тях се заскърцваше пясък – той умееше да материализира. И зъбите му бяха остри.

Той я манипулираше към божествена безчувственост, в която да напласти всички възможни чувства. Да престане да го занимава с желанията си. Тогава от само себе си щеше да получи всичко. Това не беше интелектуална задача. А природен водораздел. Ако овладееше познаваемите измерения, щеше да влезе в следващото, неговото. Той беше търпелив, защото знаеше, че времето не съществува.

Тя беше бременна. Гърдите й станаха големи и порозовяха. Цветята в стаята-затвор буйно растяха. Беше ги посадил той. От семки на цитруси, изядени, както винаги, по-късно. Стъблата на всички бяха двойни. Тя тълкуваше всичко както винаги романтично. Той не я слушаше. Студено наблюдаваше лутането й между физическото разцъфване и бледите еднозначни думи, с които го обсипваше. Тя извади внимателно от себе си оплодената яйцеклетка и му я показа. Той я погълна, за да я доотгледа. В себе си. Тя не почувства нищо. Едва тогава й разреши да сготви храна. Без продукти, без топлина, без съдове. И я изяде веднага. Бавно, с удоволствие, без да избърсва устните си. В същото време тя заспа. Дълбоко и спокойно. Той заключи външната врата, съблече се, взе внимателно и нежно тялото й в прегръдките си и отвори прозореца, за да гледа по звездите до сутринта.


Leave a comment

Професорът и поетесата

https://librev.com/component/content/article?id=817

© Мая Кисьова

ПРОФЕСОРЪТ   и   ПОЕТЕСАТА

Лято. Дали ще отговори, ако му позвъни?… А ако се обърка?… Ако отново забрави думите?…
Той знае, че е тъжна.

„Желая те…“ – преминава през съзнанието й.

„Искам да си поиграя с гърдите ти…“ – артикулира долната му устна, докато записва поредната доза текст за деня.

Тя се изхлузва от смачканите чаршафи и се забравя под душа…

Той несъзнателно гони левия си чехъл с десния под масата. И рови в някакво синонимно гнездо. Въздиша, маркира и натиска бутона Delete. От половин час вече знае какво ще напише, но мазохистичното му чувство за дисциплина го кара да довършва и досмачква, обливайки се с ирония. Взира се в нейна снимка, очите й са светлокафяви с лъчи от старо злато, слага дясната си длан срещу посоката на погледа. „Хайде стига… ще те изхвърля през прозореца…“ – отмества я да не му се пречка, успява да се концентрира и изпълва на екс две страници… отдъхва… усеща, че чехлите не са на краката му, пропълзява под масата да ги търси. Остава долу с намерените чехли като в най-комфортна кабина за компютърна възстановка… и съвсем забравя че е професор с блестяща кариера и международен престиж. Отнякъде се чува гласът на дядо му, отваряне на стъклената витрина, изваждане на шумоляща хартия и характерния звук на потапяне на перодръжка в мастилницата. Без паузи и задрасквания, равно, с красиви букви, тънко и плътно, номерирани страници, обут в същите чехли от английско червено кадифе…

Тя излиза от банята, без хавлия, плъзва се по гладките като в балетна зала дъски и спира срещу огледалото. Танцува грациозно и безсюжетно с цел изтичане на водички по пода. После гадае по мокрите следи. Рязко сяда и излива наведнъж няколко куплета. Бавно пали цигара. Не пуши, но сега дори си представя как ще умре от никотиновата атака. Защото изпитва така всеобхватна любов, след която няма смисъл повече да живее…

Пролет. Тя седи в приемната, разтворила миниатюрен Moleskine. Секретарката уведомява, че го чакат. В слушалката се чува рязко „Знам!“… Вратата се отваря, той с готовност я поглежда, унесена в извивките на детелинката, тя не го вижда… после се намират, влиза, следва извинение, което я разсмива, а това е повод плавно да се обърне и да се прегърнат като че ли това е най-естественото положение на телата им. Той е много мъжествен, целува я уж формално, най-после слага ръка на лявата ú гръд. Говорят за лекции (скъса я на изпит, тя получи хипогликемичен срив, сега я беше извикал точно за това – да я разсмее)… Тя забелязва, че професорът за пръв път сяда с кръстосани крака, а дясната му обувка е насочена към куп списания… Отвреме-навреме, докато слуша топлия му глас, тя тайно поглежда обувката – да не би случайно да е променила посоката, но не е… пита се дали на тънките восъчни връзки ще стигне едно рязко дръпване и как ли би изглеждал бос…

Зима. Тя се записа в неговите курсове защото го разпозна. Видя снимката му в академичния сайт и чу вътрешния си глас: „Това е бъдещият ти мъж“… Тръгна към него през хиляди пеперудени крилца… Той я разпозна по същия начин, но призна, че не е сам. Имаше връзка с професорска внучка с гърлен глас. Фамилията й беше оценила възможностите и послушанието му, беше удобно – неговите родители бяха безпартийни. А и внучката, откровено посредствена и лишена от амбиции, готвеше добре. С нея беше свикнал така, както с чехлите на дядо си. Конфузното признание не стъписа поетесата, въпреки, че не беше състезател. Затвори се за всички по време на Новогодишните празници и, обсебена, се справи с екзерсизите. Но на устния изпит не произнесе и звук – не издържа проницателния му поглед, който я разголваше до пулсираща жена. Въпреки, че той ценеше писането повече от говоренето, присъствието на двама асистенти го задължи да й завърти една красива двойка. И обогати интригата – беше професионалист дори в разполагането на чувствата си в пространството.

Тя сънува, че са в най-затънтеното обезлюдено българско селце без електричество. Каменна къща – огромна черупка, от която милиони дъждовни актове са измили въздишките, биохимията на хората, миризмите и звуците – сега е тяхна лаборатория. Тя избърсва праха с внимателен поглед, той укрепва строителните конструкции с бърза мисъл. После обхождат огромната градина боси. Тя открива дива круша с малки лъскави тъмнозелени листа, събира плодове и ги подрежда в калайдисана тава. Той се връща под чардака, разтваря лаптопа – „няма захар“ – прочита притеснението й, и, преди да седне пред клавишите, я обладава върху току-що напалената стара пещ. „Изискано ме измъчваш – ще стане сладко… страстно ме обичаш – ще пишеш леко…“.

Той сънува черната сянка на универсалния Юнгов баща, който излиза ядосан от ковчега и го сритва в глезена, хвърляйки срещу лицето му парцалена кукла. Събужда се с тирадата „Сега целия ден ще бъда в стрес!… Имам ангажименти!… Работя!… Махай се!… Край с тази безсмислена поезия!… Нито дума повече!“… Става, ободрен от изсънувания адреналин, душ, Gillette, блестяща от белота риза, неописуемо усещане за свобода от всякакви умопомрачения… Вива лекция!… Вива заседание на консултативен съвет!… Вива програмна таблица!… Вива ред и дисциплина!… Вива йерархия!… Вива стек, приготвен от научната издънка!… С гарнитура!… Вива!…

Преображение, вали… Професорът излиза… Зад него някой говори по телефона: „…а, тя вече не живее тук… а, отишла си е – ние даже не сме разбрали… а, като нищо е гушнала босилека, нали си нямаше никого… а, тъжна беше, стихоплетка…“ Заслушалият се цопва в локва, изкривява глезена си, а чадърът му се заплита в клоните на кварталната круша… Той го захвърля и отведнъж хуква към спирката… Ругае мръсния претъпкан автобус, забравил всякакво възпитание и дресура… Едва дочаква асансьора, сърцето му ще се пръсне от тревога… Пред вратата на поетесата решава да позвъни предварително – сети се, че винаги й правеше забележки, когато тя хлапашки го въвличаше в неуговорени срещи. Дава свободно, той кресва „Искам да те видя!!!… Веднага!!!“… И блъсва – като че ли е бункер… Несъпротивата го втурва в малко антре под закачалка с цветни копринени шалове – както винаги, тя е забравила да се заключи… Стаята е спокойна, празна и тиха… „Къде си!!!“ – намира я в банята под душа, с размекната като на бебе кожа, скърцаща от чистота, лицето й е покрито с глина – поразителна прилика с Юнговата парцалена кукла… Тя успява да види само развързаната восъчна връзка на дясната му обувка… Професорът я грабва в прегръдките си и мушва двама им в леглото… След любовта той тихо моли с омазани от глинената маска устни „кажи ми стихотворение“ и заспива веднага… С носле в гърдите му, слисана, тя промълвя като пакостник, хванат в беля „ами… като вече не знам?… помня само как се прави сладко от круши…“

28 юли 2008, София

 


Leave a comment

Johnatan

http://www.litclub.bg/library/nbpr/maya/johnatan.htm

© Мая Кисьова

JOHNATAN
(почти документален разказ)

         Един от най-горещите дни на август. Въздухът над София е прашен и гъст. Слънцето е вече зад купола на Синагогата и нейната кръгла сянка подарява на целия площад мързеливо следобедно успокоение.
Настройвам се за една прожекция в Дома на киното, която ще започне след час и половина. Имам неистово желание да измия ръцете си и приближавам към горещите чучури на Банята. Повечето от коритата вече са красиво озеленени от мек нежен мъх, на чийто фон водата и парата са още по-прозрачни. Понечвам да наплискам лицето си, а струята прониква през периферията на шапката от оризова слама и това ме разсмива. Оставам няколко секунди така, защото водата е съвсем пред очите ми, и като че ли нещо се опитва да ми каже…
Усещам нечие присъствие в съседство. Виждам чифт момчешки боси нозе, обути в джапанки, светла кожа, някакви тъмночервени капки, напудрени отгоре с прах. Инстинктивно повдигам глава, за да не шокира околните странната гледка – “жена, която пие вода през шапката си”, и в този миг чувам тих въпрос: “Excuse me, English?”. Да, въпросът е към мен, няма други хора наблизо – “A little.” – отговарям. Съседът ми се оказва млад блондин с каскет – също от оризова слама – и пластмасова чаша, пълна с български тъмночервени къпини (ето произхода на сладките петна по джапанките:). Той е учуден, че водата е гореща, а аз потвърждавам, че, да, това е извор, и много хора я предпочитат за пиене. Отказва се да измие плодовете, забелязвам, че пръстите на ръцете му са тънки и нервни. Изважда от джоба си миниатюрна карта на София и пита как да стигне до катедралата “Св. Александър Невски”. Имам твърде много време до началото на прожекцията и предлагам да го придружа. Той се радва, че ще поговорим и демонстрира пъргав и някак си “събран” английски акцент. Въпреки туристическия неглижиран образ, от него се излъчва миризма на бебешко и чисто. Такава е и усмивката му – сдържана, но искрена, без помен от преструвка. “Аз съм от Швеция, знаете ли моята страна…”. “Знам. Август Стриндберг.”. Поглежда ме учудено. Какво ли си мисли – “Волво”, “Ериксон”, “Пипи Дългото Чорапче” – както и да е, но чак пък толкова! Реакцията му ме разсмива и “свалям картите” – признавам си, че съм правила театрална постановка по една от камерните пиеси на големия драматург. И добавям, че в нашите програми по театрознание подробно изучаваме този автор като “баща на Европейския модернизъм”. Спомних си също, че преди години бях приета във ВИТИЗ с монолог на Ингмар Бергман от киносценария му “Сцени от един семеен живот”.
Моят нов познайник също се оказва артист, но от специална категория – перкусионист от група, която е за една вечер в България и утре отпътува за Македония. Крайната цел е Сърбия, фестивал за Musicians from the Street, т.е. – улични музиканти. Те не са професионалисти – някои от тях са студенти, други работят различни неща. Той е…възпитател в детска градина! Възкликвам, че сигурно децата много го обичат – имам предвид не само безспорния му чар на закрилник и приятел (едва 25-годишен е), а и факта, че много малко мъже са педагози по принцип. В отговора му има леко недоумение от внезапния изблик на радостна изненада и казва, че в Швеция повечето учители са мъже.
Наближаваме катедралата “Ал.Невски”, но той не се съсредоточава върху сградата, а оглежда площада. Влизаме вътре, където най-после почти едновременно се питаме “Как се казваш?”. Той носи името Джонатан и е протестант. Понечвам да посоча стенопис на Св. Йоан Кръстител, но Джонатан не проявява интерес към изображенията – “Те всички са били хора?”. Този въпрос синтезира в себе си същността на неговата религия. Протестантството извежда единствено връзката между човека и Бога Исус Христос. Никой смъртен не е в състояние сам да измие по своя воля първородния грях, с който е белязан от самото си рождение, и да бъде зован “светец”. Затова цялата православна разточителност по стените на храма се възприема от младия швед с благосклонно безразличие. Пита дали моето име и аз имаме ли нещо общо с Русия, но общо взето приемаме, че Мая идва от пролетния месец, а усещането ми за родство е по-скоро към любимата на Зевс нимфа от гръцката митология, майка на Хермес, отколкото към “булото на майя”. Опитвам се да намеря либерална среда с играта: “Е, Джонатан Ливингстън Чайката е може би най-добрата религия…”, на която Джонатан отговаря, че също харесва Ричард Бах. Оказва се, че живее в Гьотеборг и е завършил колеж специалност “Екология”. Тук отново реагирам спонтанно и младежът е съгласен, че рядко се получава такъв тематичен синхрон – птиците, Джонатан, екологията, децата, музиката, дори и филмът, който щях да гледам след малко – “Миграцията на птиците” – всичко беше на мястото си…
Скоро разбирам защо той проявява любопитство към площадите, а не към сградите около себе си. Показва ми снимките на софийската карта – площад “Света Неделя”, НДК… и пита къде, според мен, е най-доброто място за …свирене. Значи те не просто преминават през България, а ще свирят тази вечер в София – истински улични музиканти! Без да съм съвсем сигурна къде ще се чувстват най-добре, посочвам все пак снимката на НДК. И Джонатан, вече в своята си атмосфера, казва, че те винаги търсят мястото, откъдето минават най-много хора, и свирят дотогава, докато не дойде полиция да им напомни, че не притежават разрешително да правят това. Ето къде е модернистичната тръпка – да свириш и подсъзнателно да чакаш да дойде някой и да ти каже, че е забранено! Боязливо питам какъв е техният стил – оказва се самба и реге – звучи направо дружелюбно.
Той пита трудно ли се прави изкуство в България, но на мен не ми се отваря безкрайната тема за кризата на ценности, за уязвимостта на живия “обект-субект” актьора…Опитвам се да обобщя, че навсякъде по света стремежът към минимум компромиси има висока цена. Отведнъж младият мъж отваря темата за болниците и здравната система. И бързо заговорва с нескрито възмущение срещу частните клиники и тенденцията към приватизация в своята страна. Очите му са яркосини с тъмносиви лъчи, които сериозният тон превръща в истински скали на Гьотеборг. Преставам да го слушам, а вече чувам прибоя в подножието на най-голямата крепост на Северно море… Заявява, че е привърженик на левите идеи. Но е усетлив и подвижен – истински перкусионист с боси крака в къпинови сладки капки.
Втурва се да снима фронтално катедралата и българската артистка, която “пие вода през шапката си”. Идва време Джонатан да се присъедини към групата си, а аз да се отправя към Дома на киното. Разменяме E-mail-адреси и… това е.
Прожекцията започва със самото ми влизане в салона. Претъпкано е със зрители! Ужасно задушно! Но всичко това остава на заден план още с първите кадри от невероятния филм “Миграцията на птиците” (реж. Жак Перен). Триумф на природата във всичките й измерения! Цялата планета, всички сезони, птиците с цялото мощно великолепие на видовете, на характерите си! Човекът отново е недвусмислено представен като разрушител – той стреля, прегазва гнездата им с комбайн, замърсява околната среда…някаква част от съзнанието ми коментира видяното с Джонатан… Отведнъж идва най-изненадващата кулминация в днешната конфигурация от съвпадения. Камерата от самолет се насочва постепенно към някакъв безличен тъмен покрив и зазвучава кристална българска народна песен: “Два се млади залибиле…”. След 30 сек. – близък план – възрастна жена храни ято гъски сред полето. Картината е потресаваща. Жената е явно самотна, пребрадена с черна забрадка, няма и помен от бит, нито режисьорска претенция за трагизъм. Безкрайно поле, а гъските са диви – те си почиват между хилядите километри полет… И в съзнанието ми изплува още една любима книга от детството, пак от там…”Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция” на великата Селма Лагерльоф… в хармония с българското акапелно припяване…
Много пъти в салона се чуваха спонтанни възторжени възклицания и ръкопляскания – заради красотата на внушението!
На излизане в далечината навън се чу самба.
Единствено аз можех да отгатна, че това е група шведски улични музиканти, които “мигрират” през България на път към своя фестивал, и все още никой не им е напомнил, че нямат официално разрешение да свирят в софийската вечер.

22 август 2006 г.