Премиерата на авторската антология на Роман Кисьов “Мистичната роза” снощи в “Перото” е повод да припомня щедрата атмосфера, в която Роман винаги представя своята поезия.
Текстът е част от дисертационния ми труд в НБУ
“Сценични реализации на българската поезия 1990 – 2010”,
глава IV Поетът на сцената, IV. 1. Представяне на поетичната книга като шоу.
(снимките са любезно предоставени от автора за целта на изследването)
… В края на 80-те години Роман Кисьов членува в дисидентския литературен „Кръг 39″, като участва активно в неговите четения в столицата и страната, най-известното от които е Голямото поетично четене в 65-та аудитория на СУ „Св. Климент Охридски” през декември 1989 г. По-важни авторски четения и поетично-музикални пърформанси по неговата поезия:
Петият сезон, (живопис, рисунки, поезия), Галерия „Сезони” – София, 1995;
„Сянката на полета”, Музей „Земята и хората” – София, 2000;
„Пилигрим на Светлината”, Софийска градска художествена галерия – София, 2003; Творци на живо, (в рамките на Салона на изкуствата), НДК – София, 2003; „Криптус”, Криптата на Храм-паметник „Св. Александър Невски” – София, 2004; Светлината, (Великденски концерт на Дамска камерна формация „Алтерация” и рецитал по стихове на Роман Кисьов), Ателие-Колекция Светлин Русев – София, 2006; „Гласове”, Столична библиотека – София, 2009.
Характерно качеството на поета е да възприема музикалното изпълнение и да вмъква стиховете, изобразявайки конкретно въздействие върху аудиторията. Третият най-дистанциран, но незаменим компонент в четенията на Роман Кисьов е собственото му творчество на живописец. Забелязано е, че той поставя определена своя картина като особен декор. Поетът застава пред нея, а пред него самия е микрофонът. Личната му естетика изключва каквато и да била агресия, каквито и да било претенции за натрапен наготово синтез. Но той осъзнава, че синтезът се осъществява в рецепциите на зрителя, затова внимателно реди детайлите на интериорните компоненти – слово, визия, музика. Не на последно място – владее собствената си интерпретация. Когато гледаме видеоклипове на единични стихотворения – от представянето на „Гласове”, например – можем да видим реално потвърждение на една основна литературоведска идея: „Литературното произведение се състои от текст и творба.”[1]. Текстът на стихотворението се интерпретира от автора и попада в хармоничната среда на живата музика и пред картина-акцент, носеща заглавие „Мигове вечност”. Не на последно място е ролята на публиката при трансформирането на текста в творба. Тъй като всеки човек става референт на събитието.
Интуицията на поета за мястото на представяне на книгата привлича аудиторията.
„Сянката на полета” е с премиера в Националния музей „Земята и хората” (2000). Отново има картина, в три части, със същата идея и заглавие.
Такова събитие е „Криптус” в криптата на „Св. Ал. Невски”. Тук актьорите Мариус Донкин и Петя Абаджиева подават словото на специфичния ек на пространството, а към публиката са приобщени, като че ли и самите иконични изображения. Атмосферата досъздават и музикантите от група „Епоха” и артформация „Дионисус”.
В типичното галерийно пространство на СГХГ е представена стихосбирката „Пилигрим на светлината”. В помещението публиката става част от неагресивна символистична инсталация – светлина само от свещи, столове, някои от които обърнати, но с камък във всеки. Това е инсталацията “Тайната вечеря” на известния художник-авангардист от Швеция Васил Симитчиев (избягал на Запад през 60-те и това е първото му представяне в България оттогава)… Инсталацията е единственото визуално произведение в цялата централна зала на партера на СГХГ, в дъното на голото пространство, където Роман Кисьов прави поетичен пърформанс Изпълнението е съпроводено през цялото време с музика на живо – бас-кларинет Иво Абаджиев и роял Елица Александрова. На премиерата присъства и лично Васил Симитчиев, който през годините многократно е имал съвместни проекти с различни поети в Швеция.
В “Творци на живо” (от 5 юни 2003) музикантите са няколко – пиано, цигулка, флейта, кларинет, те са част от арт-група “Орфика”. Изпълнени са песните по едноименни стихотворения: “Миг” – посветено на любимата съпруга на поета Светла, от първата му книга “Вратите на рая” (1995), която влиза по-късно в албума на “Орфика” “Исоти” (2008), музика Нина Иванова, аранжимент Елица Йовчева; и “Раждането на Времето” (от “Пилигрим на Светлината”), авторска композиция на Елица Александрова.
При наблюдението как поетичното слово се превръща в сценично, то в четенето от Роман Кисьов на собствените му творби откриваме реализирано твърдението на Юрген Трабант ( „Към семиологията на литературната творба”):
„Литературният текст се превръща в естетически знак, благодарение на взаимодействието на 3 речеви процеса: 1. Изпълнение (То влага субстанция във формата на изразяване на текста), 2. Четене (субстантивира денотативната форма на съдържание), 3. Интерпретация (субстантивира конотативната форма на съдържание)[2]
Тази схема се реализира едновременно в акта на представяне на поезията на сцената от нейния автор. По принцип тя се реализира и когато актьор интерпретира поезия. Но тъй като по презумпция се приема, че актьорът, въпреки усилието да предаде смисъла, е вече външен носител на текста, по-интересно е да се наблюдава как при различни четения на един и същи текст, самият автор променя смисъла…
[1] Георгиев, Н., „Тревожно литературознание”, С., Просвета, 2006, с. 23.
[2] Цит. по: Христов, Т., „Литературността”, С., Алтера, 2009, с. 98.
maya kisyova 