http://www.oishii-cuisine.com/; 17 March 2014; въпросите зададе Ивет Лолова
Актрисата Мая Кисьова: Обичам Япония от хайку до театралните роли
Представям ви Мая Кисьова – актриса, режисьор и драматург, а също – влюбена в Япония и японската кухня, които изучава повече от 14 години. Може да я видите в мултимедийния хайку-спектакъл “Безопасни игли”, който се играе в “Червената къща”, реализиран от нея и най-добрия български хайджин Петър Чухов. Постановката е под патронажа на Посолството на Япония в България. Ето какво ми разказа още тя.
Кога се влюби в Япония?
Интуитивно – много отдавна. Аз съм роден шинтоист като рефлекс и усещане за живота. Актьорската природа в мен, подобно на знаковия модернист Антонен Арто, се вдъхновява само съзерцавайки японския йероглиф. Още в първата си постановка като режисьор, въпреки че текстът беше от Аугуст Стриндберг, на сцената сложих класическа японска стена. По-късно през 2002 г. започна съзнателното изучаване на различни аспекти на Японската култура. Актрисата Мария Петрова-Енева ми показа превода си от руски на пиесата „100 йени за услугата” от известния абсурдист Бецуяку Минору и я поставих. По време на процеса посещавах библиотеката в Културния център на Посолството на Япония – гледах видео от чайна церемония, трябваше да се запозная с хиляди подробности, за да си позволя да включа 3 минути подобно действие в постановката. Авторът беше също много провокативен – счита се ученик на Йожен Йонеско и в текстовете си осъществява една, ако може така да се каже, транслация на идеи, които фрустрират традиционната японска театралност и по този начин я правят по-комуникативна за света. Тогава написах първите си хайку – без никакъв повод и цел. Исках да изпитам собствената си психофизика в този така привличащ ме минимализъм, в който формата 5-7-5 по някакъв начин дисциплинира потока на мисълта на съвременния човек. В 17 срички да сътвориш една цяла вселена. Без да губиш времето на читателя и пространството на хартията. В една друга пиеса „Шоколад за завръщане” едно от превъплъщенията на женския ми персонаж е придворна японка от времето на романтизма, която изписва цели стени в хайку, докато очаква любимия си самурай да се завърне… Така че пътят на тази моя любов е напълно неведом, но траен.
Литературоведи спорят може ли да се пише хайку на други езици, освен на японски. Ти как смяташ?
На литературоведите това им е работата. Извън тях – целият свят пише хайку:).
Българското хайку трябва да “копира” японските образци или да използва български образи?
Отговорът на този въпрос има много възможни разклонения. За сериозно интересуващите се – вече излезе първият, очакваме и втория брой на списание „Хайку свят”, издание на Българския хайку съюз. В него е проследена историята на българското хайку като представители, а напоследък –и като международна легитимност. Много наши автори са носители на престижни награди и отличия в различни конкурси, главно на английски език. Аз не знам как стои въпросът с „копирането” и дали има въобще такова. Това може да каже езиковед който познава двата езика – все пак става дума за форма – и който познава българските автори на хайку. За хайку е важно да има образ – независимо къде е уловен, в Киото или на Перперикон. Верен усет, и, разбира се – автор, който е достатъчно рефлективен към световния хипертекст, за да си позволи да се забавлява с думите. „Хай” е, все пак, забавление… Спирам дотук, защото се считам за начинаеща, стъпила едва на прага на територията „хайку”.
Всеки обект, образ от живота ни, може да бъде претворен в хайку?
Да. Както казва акад. Благовест Сендов : „Всичко може да стане на този свят, но не всеки може да го направи.”
Няколко изречения за хайку-спектакъла “Безопасни игли”. Как се прави професионално изкуство без своя сцена, без средства и продуцент?
Как се работи без сцена, средства и продуцент неординерен театрален проект съм описала подробно в книгата си „еМОрфей. Пет пиеси и един актьорски дневник” (Скалино, 2013). Идеята за написването на актьорския дневник на мултимедийния хайку-спектакъл „Безопасни игли” от Петър Чухов – един от водещите български хайджини, член и на Американското хайку-общество – беше на издателката Емилия Миразчийска, на която съм много благодарна, че оцени самия артефакт и намери мотивация подобен творчески процес да се опише. В книгата той приключва до чудесното турне в Москва (2012), реализирано със съдействието на Българския културен институт и директорката му г-жа Буряна Ангелакиева по повод наградите, които Петър спечели в Международния конкурс за хайку на руски език. На практика спектакълът продължава да се играе благодарение на ръководството на Червената къща „Андрей Николов” в София – най-подходящото за него сценично пространство. Очакват ни още фестивали и международни турнета, едно от които ще бъде в Рим, където учи и работи художникът на спектакъла Рафаил Георгиев.
Иначе – как се прави – с Вяра, Надежда и Любов. Не употребявам думата „вдъхновение”, за да не попаднем в клише. Творчески транс, транс-мисия – играе се едновременно на 3 езика, трескейа – гръцка дума, която е също подходяща.
Във вид на проект е трудно да се прецени предварително дали бъдещо представление би имало успех, но в нашия случай се потвърди правилото, че когато резултатът е добър, пред него се отварят много и най-неочаквани врати. Изпитанието е да го направиш, а не да се отказваш. Още в самото начало получихме съдействие от Посолството на Япония в България с фотосесия за спектакъла – оригинално японско кимоно за дама по време на пролетна разходка. А в навечерието на премиерата – и почетен патронаж.
И понеже ме пита Oishii-san – прототипът ви е един от великите самураи на честта – бих отговорила и само така: „В такива проекти творецът залага цялата си чест. Всичко останало е назад в йерархията.”
Пишеш хайку, играеш в хайку-спектакъл, готвиш японски ястия – докъде ще стигне страстта ти към Япония?
Не е страст 
– Лао дзъ казва:” Който има страсти вижда пределното, който няма страсти вижда безпределното.” Докъде тази практика ще стигне – най-близката локация е самата Япония, където представата ми за нея би се срещнала със Самата нея.
И вечният въпрос – сега върху какво работиш – пишеш ли нещо ново, преподаваш в МОНТФИЗ?
Върху нестандартна като драматургична техника пиеса – репликите са 300 мои хайку, в момента ги „раздавам” на персонажите. Все пак, аз съм актриса-драматург и обичам всичко, с което се занимавам, да го пренеса на сцената. Очаквам участие в кино-проекти, както и една празнична в естеството си работа със Софийски солисти. С проф. Пламен Джуров искаме да дадем ход на сценария ми „Шекспирови сонети в сезони” – тази година се навършват 450 г. от рождението на Шекспир.
Имам чудесни курсисти в група „Писателят като Актьор” в МОНТФИЗ, чийто директор Слав Бойчев даде шанс на моя преподавателска платформа за съчетаване на актьорски упражнения и задачи по творческо писане с цел отключването на рефлекс към убедително заемане на различни гледни точки в процеса на писане в трите основни жанра. Отново и тук работим заедно с поета Петър Чухов.
За какво мечтаеш?
Мечтая да си повярвам, че мога да сбъдна всичките си мечти:). Конкретно – да мога да отделя една година от живота си, в която само да пътувам.
Пожелай нещо на читателите на блога Оishii.
Открих блога Oishii неотдавна и поздравявам с благодарност създателите му за атмосферата, знанията, полезните информативни потоци, компетентността, приноса за сближаването на двете култури, приятното графично оформление, съвременния език, който ни помага да преодоляваме границите и да се чувстваме глобални в своята японска и българска локалност.
Обичам заниманията в кухнята с минимум използване на технически уреди. Обичам импровизациите, а японската кухня те стимулира да твориш. Както и българската. Участвах в конкурса на блога, като се влюбих в соевия сос Kikkoman, който също се оказа глобален – хрумна ми да съчетая елементи от балканска и апенинска кухня, които той по вълшебен начин успя да обедини. Който опита, остана доволен.
Пожелавам на читателите на Oishii да бъдат себе си във вселената, да намират тук време за поглеждане на света „през лупа”, да творят с усмивка и заслужено самочувствие.
Портретна снимка © Светослав Караджов, 2013
Снимка © Рафаил Георгиев, фотосесия “Безопасни игли” 2010
maya kisyova 